Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (32)

Четиринадесета глава

Мисля, че няма нужда да се спирам подробно на тези събития. Към мен се отнесоха възмутително, а предявените ми обвинения бяха още по-скандални. Макар подобно държане с престъпниците да е нужно и похвално, беше нечувано безобразие един джентълмен да бъде тъй варварски хвърлен в тъмница и унижаван. Времето, което прекарах там в очакване на съдебното дело, беше непоносимо тежко, а момичето Блънди се възползва от моята слабост и едва не ме побърка напълно, като денем и нощем ми пращаше болки и видения.

За новото нападение на вещицата бях готов, но не и за мощта на нейната злоба. Нужни бяха немалко размишления, преди да ми се изясни докрай коварството й, а да проумея останалото не бе трудно. Без съмнение сър Уилям бе чул, че напускам къщата, излязъл беше да провери каква е работата и в този момент обликът му бе тъй успешно преобразен в демонски, че погледът ми не бе проникнал в същността; ударът с кинжала бе развалил магията и дяволският образ се разсея. Това бе сатанински подъл удар, вещицата вече се бе убедила, че не е в нейна власт да ме погуби. И ето че бе измислила да остави на други разправата с мен: като подреди нещата така, че да бъда обесен, щеше да постигне своето.

Щом ме затвориха в килия и ме приковаха с вериги към стената, разбрах, че тя ще получи желаното, ако не се случи чудо. Защото бях пронизал сър Уилям с кинжала си и му бях нанесъл почти смъртоносна рана, но нещо повече, той бе останал жив и щеше да разкаже, че съм му се нахвърлил без предупреждение. А моята защита не бе никаква защита — кой би ми повярвал, ако разкажех истината?

Много дни безсилно страдах в отвратителния си затвор и чаках. Посещаваха ме, получавах вести, но нито едното, нито другото ми носеха утеха. Скъпият ми вуйчо писа, че си измива ръцете и по никакъв начин не възнамерява да ми помогне. Томас стори каквото можа, макар и по неговото лице да четях неодобрение. Във всеки случай той поне полагаше усилия, когато му се удаваше да забрави, че изходът от спора му с Гроув за поста на енорийски свещеник вече наближава и ще стане ясен в деня, когато лорд Мейнард дойде на вечеря в колежа.

А после се появи Лоуър, съпроводен от Марко да Кола.

Няма да повтарям подробности за наглите (и преждевременни) домогвания на Лоуър до трупа ми; тук разказът на Кола е достатъчно точен. Тогава италианецът по никакъв начин не издаде познанството си с мен. Но същия ден се върна, вече сам, уж за да ми донесе вино, и в течение на разговора ни ми разправи какво се е случило през онази ужасна нощ.

Предупреди ме, че говори с чужди думи, самият той нищо не е видял и не е чул, докато не го събудили внезапна суматоха, викове, женски вопли и лай на кучета и не слязъл да провери какво се е случило. А от този момент нататък изцяло бил зает с раната на сър Уилям и се трудил над нея през цялата нощ, та това, че сър Уилям останал жив, се дължало изцяло на него. Увери ме, че той ще оздравее и дори вече дотолкова се е посъвзел, че Кола могъл да го остави на грижите на жена му.

Отвърнах, че искрено се радвам. И макар да знаех, че вест от мен едва ли ще е желана, умолявах Кола да предаде на сър Уилям колко съм щастлив, че се е спасил, да му разкаже за пълната ми невинност и да го попита дава ли си сметка какво преобразяване е претърпял обликът му. Кола обеща да предаде всичко дума по дума и тогава (вече измислил план за спасение) аз настойчиво повторих молбата си да бъда посетен възможно най-скоро от доктор Гроув.

Бях изненадан, когато следващата вечер вместо него се появи Уолис, но веднага схванах какви нови възможности ми предоставя тази щастлива случайност. Той ме разпита за сър Уилям и зададе куп нелепи и безсмислени въпроси за Марко да Кола, дотолкова идиотски, че няма да ги предавам тук. Естествено, съобщих му колкото можех по-малко, но изкусно поддържах разговора с леки намеци и предположения, докато у мен не останаха съмнения, че тъмничарят вече трябва да е съвсем пиян и няма да забележи нищо. Тогава го повалих, овързах го — признавам си, далеч по-стегнато, отколкото бих вързал Гроув — и си тръгнах. Той беше дотолкова зашеметен и възмутен, че едва не се разсмях от удоволствие. Всичко се оказа така просто, че не можех да повярвам на късмета си.

Уолис не можеше никого да вдигне на крак преди утринта, а това откри пред мен възможност, на каквато не смеех и да се надявам — да посетя стаята му. Така че прекосих града, отидох в Новия колеж и отворих портичката с ключа му. И отново отсъствието на пречки ме увери, че се намирам под особено покровителство: вратата на стаята му не беше заключена, тази на бюрото лесно поддаде на усилието ми, а връзката с документи — дори обозначена с надпис „сър Дж. Престкот“ — лежеше във второто чекмедже. Беше половин дузина листове, толкова непонятни, че можеха да са само онези зашифровани писма, които търсех. За по-сигурно ги скрих в пазвата си и се приготвих да си тръгна, изпаднал във възторг от успеха си.

Когато излязох на площадката, чух сподавен, но ужасѐн вик. Изстинах, убеден, че отново са ме налетели дяволи, а когато такива не се появиха, се уплаших, че късметът ми е изневерил, че някой ще притича заради този вик и ще бъда открит. Като се боях да помръдна, затаих дъх и се ослушах. Ала дворът си оставаше все така тих и пуст като преди.

Бях в недоумение. Викът издаваше мъчителна болка и без съмнение идеше от стаята на доктор Гроув, намираща се точно срещу тази на Уолис. С известна боязън почуках на вътрешната врата — тежката външна бе отворена, — после леко я побутнах и влязох.

Гроув беше още жив, но изпускаше последни дихания. Тази гледка ми разби сърцето и изтръгна от устните ми мъчителен стон на протест. Лицето му беше изкривено от непоносима болка, крайниците му потрепваха, той се гърчеше на пода като безумец в пристъп на лудост. Когато запалих свещ от огъня в камината и я поднесох към лицето му, той ме погледна, но не вярвам да ме позна. Ала с трепереща ръка посочи към нещо на маса в ъгъла, после от отворената му уста бликна пяна, той се строполи на пода и издъхна.

Никога преди не бях виждал тъй страшна агония и горещо се моля подобно зрелище да не се изпречва повече пред очите ми. Вкамених се, не смеех да помръдна, еднакво уплашен, че е умрял и че може да оживее отново. С огромно усилие се накарах да се обърна и да видя какво сочеше с този свой последен отчаян жест. Бутилката и чашата на масата все още съдържаха голямо количество течност. Предпазливо я подуших, но миризмата не издаваше никакъв намек за смъртна опасност. И все пак бе твърде вероятно причината за видяното от мен да бе отрова.

В този момент чух по стълбите да се приближават стъпки и ужасът сграбчи сърцето ми така силно, че хванах ножа, който видях на писалището на Гроув.

Стъпките звучаха все по-силно. Знаех, че не е Уолис, нямаше как да се е измъкнал от затвора. Знаех също така, че който и да беше, ако влезеше в стаята, щеше да ми се наложи да го убия.

Стъпките стигнаха до площадката, настъпи дълга тишина, после по вратата на Гроув забарабани чукане. Може и да не беше толкова силно, но на мен ми се стори гръмко, сякаш би събудило мъртъвците в гробовете им. Стоях в тъмното и се молех трескаво неканеният гост да реши, че Гроув го няма, и да си тръгне. Но страхът ми и старанието да пазя тишина имаха обратен ефект — закачих книга на бюрото и тя със силен шум падна на пода.

Всичките ми молитви и пожелания се бяха оказали напразни; във възцарилата се тишина чух как се завърта бравата, а после и скърцането на самата отваряща се врата, последвано от потракнала дъска на пода. Видях, че влезлият носеше фенер, който всеки момент щеше да освети мен и трупа на Гроув. Разбрах, че повече не мога да се крия, затова скочих, сграбчих го за шията и го изтласках навън от стаята.

Противникът ми не беше силен и почти не се съпротивляваше, тъй като бе ужасѐн и неподготвен. Нужен ми беше миг да го поваля ничком върху площадката, а после да грабна фенера, за да не подпали пожар. Едва тогава видях кой е.

— Томас! — възкликнах с огромна изненада, когато трепкащата светлина се плъзна по посивялото му уплашено лице.

— Джак? — изхриптя той още по-изумен и от мен. — Какво правиш тук?

Веднага го пуснах, помогнах му да седне и се извиних, задето му се бях нахвърлил така.

— Какво правя аз тук е лесно разбираемо — отвърнах. — Спасявам се от затвора. Но струва ми се, че ти трябва да обясниш едно-друго…

При тези ми думи главата му клюмна и той се разплака. Много странен беше този наш разговор: свещеник и беглец седят прегърнати на стълбищна площадка и си шепнат, а зад вратата на стаята, която е само на две крачки, е проснат още неизстинал мъртвец.

Дължа да кажа, че изражението му мигом би го пратило на бесилката от всеки съд в страната, дори на съдебните заседатели да не им бе известна историята на продължителното им съперничество, което бе довело до този край.

— Боже велики, смили се над мен! — простена той. — Какво да правя? Знаеш ли какво сторих?

— Говори по-тихо — смъмрих го. — Не избягах от тъмницата, та да ме пипнат отново заради твоя вой. Станалото — станало. Сътворил си огромна глупост, но връщане назад няма. Вече нищо не може да се поправи.

— Защо постъпих така? Видях ректора, сам не знам защо го повиках и му изсипах куп лъжи за онази негова прислужница.

— Томас, за какво говориш?

— За онова момиче Блънди. Казах на ректора, че Гроув е нарушил думата си и лично съм видял как момичето е влязло в стаята при него, тогава…

— Да не се ровим в това. Но защо дойде тук?

— Исках да го видя, преди да е станало късно.

— Вече е късно.

— Но сигурно мога да сторя още нещо за него?

— Стига детинщини — скарах му се. — Естествено, че не може да се направи нищо. Нито ти, нито аз имаме избор. Моята работа е да бягам, а твоята — да се върнеш в стаята си и да легнеш да спиш.

Но той все така седеше на пода, обгърнал колене.

— Томас, изпълнявай каквото ти казвам — наредих му. — Остави всичко на мен.

— Сам си беше виновен — захленчи той. — Не можех да търпя повече. Така се държеше с мен, че…

— Повече няма да си повтори грешката — прекъснах го. — А ако се успокоиш, и двамата ще доживеем да те видим епископ. Но само ако не се поддаваш на паника и си държиш езика зад зъбите.

Не можех повече да се бавя там, затова го изправих на крака. Заедно слязохме безшумно по стълбите. Долу посочих към стаята му.

— Прибери се, приятелю, и се постарай да заспиш. Дай ми дума, че на никого нищо няма да кажеш и нищо няма да предприемаш, ако преди това не си се посъветвал с мен.

Той отново наведе глава като виновно момченце.

— Томас, слушаш ли ме?

— Да — отвърна той и най-сетне срещна погледа ми.

— Повтаряй след мен, че се заклеваш никога нищо да не споменаваш за тази вечер. Или ще пратиш и двама ни на бесилката.

— Заклевам се — изрече глухо той. — Но, Джак…

— Стига. Другото остави на мен. Знам как да подредя всичко. Вярваш ли ми?

Той кимна.

— Чудесно. Е, върви. Сбогом, приятелю.

Бутнах го да тръгва и изчаках, докато не прекоси половината двор. Тогава се върнах в стаята на Гроув да заключа вратата и да взема пръстена му с печат.

Планът, който внезапно изникна в ума ми, беше тъй прост и безупречен, че, без съмнение, ми бе пратен свише. Смирено си признавам, че сам едва ли бих успял да открия такова чудесно решение. Случилото се имаше съвършено ясно обяснение и записките на Кола го потвърждават. Та нали същата тази вечер Мейнард бе вечерял в колежа, а Гроув и Томас се бяха състезавали да се домогват до милостта му. Както и следваше да се очаква, Томас бе надигран и унизен. Никога не е бил силен в публичните диспути и толкова дълго се бе готвил с трепет за тази среща, че напълно бе изгубил дар слово. А Гроув е бил в добра форма и е знаел, че италианецът ще му предостави прекрасна възможност да демонстрира вярност към църквата и решимост да се изправи в нейна защита.

И тъй, италианецът е седял в трапезарията и е вярвал, че участва във философска беседа, докато, опровергавайки всичките му твърдения, Гроув е доказвал, че е достоен за поста на енорийски свещеник. И никак не му е било трудно да надмогне Томас, като ту се е правел, че не го забелязва, ту го е обсипвал с оскърбления, докато Томас не се троснал, че и дума не му дават да каже, и не се оттеглил, та никой да не види сълзите му. Предполагам, че е обезумял от отчаяние и затова е предприел необмисления си опит да очерни Гроув пред ректора. После се е усетил, че ще го изобличат в лъжа, при това злонамерена, и предприел още една вече съдбоносна крачка.

Възможността едновременно с това да получа изгода и за себе си неопровержимо доказва, че някой ангел-хранител е бил редом с мен и ми е нашепвал тези мисли.

Но аз трябва да се върна към моето повествование и да кажа, че когато напуснах стаята на Гроув с пръстена му в джоба си, часовникът на колежа „Сейнт Мери Уинчестър“ вече биеше девет, с което ме предупреди, че ми остават осем часа до момента, когато тъмничарят щеше да влезе в килията ми и да установи, че съм избягал. Нищо не ме обвързваше в движенията ми и можех да направя каквото си искам. А в тази минута исках да убия Сара Блънди, защото отдавна вече ми беше ясно, че единствено нейната или моята смърт биха поставили край на това дяволско състезание.

Естествено, знаех, че точно толкова не мога да я убия, колкото и тя мен. Това трябваше да извършат други и както тя ми устрои капан, за да бъда обесен, същото можех да сторя и аз за нея.

Струва ми се, че приближаваше полунощ, когато успях да се промъкна отвъд укрепленията, все още заобикалящи града, без да попадна пред погледа на нощната стража. Чух как големите градски камбани зазвъняха скръбно, докато вървях по ливадите покрай пътя за Лондон, на който реших да изляза едва след като отминах селото Хедингтън. На хоризонта вече просветляваше зората, когато приближих Грейт Милтън.