Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (47)

Четиринадесета глава

Разказът ми отива към края си. Всичко останало чух от втора ръка или видях като наблюдател и не възнамерявам да коментирам пространно въпроси, които е по-добре да оставя за други. Ала на следващия ден бях на пристанището, когато доведоха Марко да Кола при кораба. Видях пристигането на каретата и как италианецът с безгрижна походка мина по трапа към палубата. Той дори ме забеляза, усмихна се и отправи подигравателен поклон в моя посока, преди да се скрие надолу.

Не изчаках отплаването на кораба, а се качих в моята карета и се отправих към дома. Заминах за Оксфорд чак след разговор с капитана на кораба, който лично ме увери, че Кола и багажът му са изхвърлени зад борда на петнайсет мили от брега и то при такова вълнение, че не би могъл дълго да се удържи на повърхността. Макар и да бях постигнал отмъщението си, то не ми донесе удовлетворение и минаха няколко месеца, преди да си върна спокойствието. Но не и щастието.

След време господин Бенет, сега вече лорд Арлингтън, настоя отново да се върна на служба. Нежеланието и съпротивата ми се оказаха безсилни пред неговото настояване. През месеците помежду се бе случило много. Съюзът между Кларендън и Бенет изтрая достатъчно дълго, та и двамата да постигнат целите си. След провала на плана му за убийство, при настойчивите слухове, че не след дълго дъщерята на Кларендън ще седне на английския престол, плюс постоянния тормоз срещу неговите хора Бристол рискува всичко и се опита да се домогне до отстраняване на Кларендън от поста му, като го обвини пред парламента в държавна измяна. Това предизвика единствено присмех и пренебрежение и Бенет се разграничи от този ход на своя покровител. С какви уверения в подкрепа е прилъгал Бристол, за да го подтикне към такова действие, не ми е известно. Негово Величество бе толкова оскърбен от опита да бъде свален неговият министър, че отпрати Бристол на континента. Позициите на Кларендън се укрепиха и Бенет получи своята награда, като привлече в своя лагер бившите приближени на Бристол. На надеждите за съюз с Испания бе нанесен съкрушителен удар и такъв повече не се обсъждаше.

Съгласието между Кларендън и Бенет нямаше как да продължи дълго; това и на двамата бе ясно, а и целият свят разбра как завърши всичко. Лорд Кларендън, най-добрият служител, който кралят бе имал някога, бе принуден да се оттегли в изгнание във Франция, където изживя дните си в нищета, съкрушен от неблагодарността на владетеля, от коравосърдечието на някогашните си приятели и от открития преход на дъщеря си към католицизъм. Бенет се издигна и зае мястото му, но след време и той се лиши от власт, свален от друг, както той самият бе свалил Кларендън. Това е то политиката и такива са политиците.

Във всеки случай за известно време моите усилия опазваха кралството — недоволните, макар и богато финансирани от Испания, не можеха да постигнат нищо при решителните мерки на правителство, неотслабвано от разкол в собствените си редове. И дори след толкова много години не спирам да си припомням ужасната цена на тази победа.

Причина за всичко стана желанието да накажа човека, който ми причини такава скръб. А сега откривам, че този мой враг, когото мразех също толкова силно, колкото обичах Матю, ми се е изплъзнал и се е спасил от гнева ми. Извърших позорни дела и все пак се лиших от отмъщението си. В сърцето си знам, че съм бил предаден, тъй като капитанът на кораба, който ми съобщи как е видял Кола да потъва, не би посмял да ме излъже, ако не е бил наплашен от някого с много по-голяма власт от моята.

Не знам кой бе взел решението да пощади Кола и да го скрие от мен, нито пък по каква причина. Вече нямам и възможност да науча. Търлоу, Бристол, Кларендън са мъртви; Бенет страда в самотно уединение и с никого не говори. Лоуър и Престкот категорично нищо не знаят, а не мога да си представя, че господин Кола би благоволил да ме осветли. Единственият, с когото не съм говорил, е онзи човек Уд, но съм сигурен, че той разполага само с откъслечни и незначителни факти.

Никога не съм прикривал извършеното от мен, макар и също тъй никога да не съм давал гласност на действията си. И сега не бих го направил, ако не се бе появил онзи ръкопис. Не се отричам от стореното. Във всеки случай събитията доказаха, че бях прав по същество. Дори онези, които ме порицават, трябва да си припомнят, че ако бях бездействал, Кларендън щеше да загине и страната вероятно отново щеше да бъде обхваната от война. Само това дори е повече от достатъчно оправдание за постъпките ми, за бедите, които претърпях и причиних на други.

И все пак, макар да знам, че съм прав, спомените за онова момиче започнаха да ме преследват. Беше грях да си измия ръцете и да мълча, когато я осъдиха на смърт. Винаги съм го знаел, но едва сега го признавам. Към това злодеяние ме подтикна Търлоу чрез измама, а моя единствена подбуда бе жаждата за справедливост, която винаги бях смятал за достатъчно оправдание.

Всичко това е известно на върховния ни Съдия и на Него съм длъжен да поверя душата си със съзнанието, че Му служих с всички свои сили.

Но често, когато лежа без сън през нощта или когато съм отчаян, че искам да се моля, а молитвите не идват, боя се, че единствената ми надежда за спасение е Неговата милост да се окаже по-голяма от моята.

Ала и в това не вярвам вече.