Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (43)

Десета глава

Няма да повтарям вече казаното от други или да преразказвам събития, на които сам не съм бил свидетел. Всичко, което описвам, видях със собствените си очи или го узнах от думите на хора с безукорна репутация. Кола не се досещаше за падналите върху него подозрения, така че не е имал причина да изопачи разказа за вечерта, когато с Лоуър и Лок са разрязали трупа на доктор Гроув в кухнята на ректора Удуърд. Поради това предполагам, че описанието му е в общи линии достоверно.

Лоуър ми съобщи как е подредил нещата така, че Кола да застане до тялото, преди да бъде направен първия разрез, и ясно видял как душата на мъртвеца не е призовала към отмъщение и не е обвинила убиеца си. Дали това означава, че подобни проверки са безполезни, или трябва да се произнесат съответните молитви, или опитите да се провеждат (както говорят някои) на осветена земя, не се наемам да съдя. За известно време подозренията на Лоуър към човека, когото той смяташе за свой приятел, се разсеяха, а на мен ми се отвори време да поразмишлявам и за пръв път да разпитам младата Блънди.

На следващия ден я извиках в стаята си под предлог, че искам да поговоря с нея и да реша дали искам да я наема за прислужница, тъй като онези лентяи строителите вече привършваха работата си и скоро отново щях да имам дом, който да назова свой. Тъй като положението ми се бе подобрило спрямо предишната година, решил бях да държа четирима, а не трима слуги, както дотогава, и да отстъпя пред безкрайните молби на досадната ми съпруга да има своя лична прислужница. Това ме изпълни с печал, защото едновременно бях длъжен да помисля за замяна на Матю. Тежестта от загубата помрачаваше душата ми, когато гледах пред мен да се нижат кандидати — мръсни, неграмотни и тъпи отрепки, недостойни да му лъскат и обувките, камо ли да заемат мястото му.

Естествено, не ми и минаваше през ума да взема на работа Сара Блънди, макар по отношение на външно приличие да бях срещал къде по-лоши прислужници. Не съм от мъжете, които ще позволят на добра християнка да наеме френска въртиопашка, та да й реши косата. Напротив, нужно е трудолюбиво, разсъдливо и благочестиво момиче, спретнато и с добро поведение. Такава кандидатка не е лесно да се намери и ако Сара Блънди имаше други родители и вероизповедание, би ми допаднала във всяко отношение.

Преди не я бях срещал лично и с интерес забелязах похвално смиреното й държание и разумните й изказвания. Помня, че дори Кола обръща внимание на тези й черти. Ала и дързостта, за която той пише, не остана скрита задълго, тъй като щом й съобщих откровено, че не възнамерявам да я взема на работа, тя вирна брадичка и в очите й проблесна предизвикателство.

— Значи напразно ми изгубихте времето, като ме повикахте тук — каза.

— Мога да разполагам с времето ти както ми е угодно. Няма да търпя нахалство. Ще отговориш на въпросите ми, иначе те очакват сериозни неприятности. Прекрасно ми е известно коя си и откъде си.

Животът й ни най-малко не ме интересуваше. Ако тя съумееше да подлъже някой наивник, който не е наясно за произхода й, какво ме беше грижа мен? Но аз бях наясно, че никой не би я взел за жена доброволно, ако миналото й станеше известно, защото тогава бракът би станал предмет на всеобщо порицание. Чрез такава заплаха можех да я принудя към подчинение.

— Ако не се лъжа, неотдавна си прибягнала до услугите на италиански лекар заради майка си. Човек с високо звание в неговата професия. Мога ли да попитам как му плащаш?

Тя пламна и наведе глава при това обвинение.

— Странно е да ти предложи тъй великодушно безплатните си услуги. Малцина английски лекари биха се отнесли дотолкова лекомислено с времето и уменията си.

— Господин Кола е добър и благороден джентълмен — промълви тя. — Не парите са му на ума.

— О, сигурно.

— Истина е — изрече тя по-настойчиво. — Веднага му изясних откровено, че не мога да му платя.

— Не и с пари във всеки случай. И все пак той не жали усилия за лечението на майка ти.

— Смятам, че просто е добър християнин.

— Той с папист.

— Добри християни се срещат навсякъде. Познавам къде по-жестоки и немилосърдни хора, принадлежащи към англиканската църква.

— Дръж си езика. Не ме интересува мнението ти. Какво иска той от теб и от майка ти?

— Нищо, доколкото ми е известно. Иска да излекува майка ми. А на мен повече не ми трябва. Вчера той и доктор Лоуър проведоха удивително чуждестранно лечение, което им причини немалко усилия.

— И подейства ли то?

— Майка ми е жива, слава на Бог, и се моля да се подобри.

— Амин. Но да се върнем на въпроса ми и този път не увъртай. На кого си доставяла пратки от негово име? При кого си ходила? С бележки? С писма? Все някой трябва да му носи посланията, тъй като по пощата той не праща нищо.

Тя поклати глава.

— На никого.

— Не ме ядосвай.

— Нямам желание да ви ядосвам. Казвам истината.

— Отричаш ли, че си ходила в Абингдън — погледнах в тетрадката със записките ми — миналата сряда, в петъка преди това, а още по-рано в понеделник? Отишла си пеша до Бедфорд и си останала там до вторник? И докато си била в града, си посетила молитвена сбирка на Тидмарш?

Тя не отговори, но видях, че е стъписана, задето знам всичко това.

— Какво прави там? Какви съобщения отнесе? С кого се срещна?

— С никого.

— Преди две седмици при теб е дошъл ирландец на име Грейторекс. Какво искаше?

— Нищо.

— За глупак ли ме смяташ?

— За никакъв не ви смятам.

При тези й думи я ударих. Може да съм търпелив човек, но при такава наглост всяко търпение си има предел. Когато изтри кръвта от устните си, тя като че се смири и все пак нищо не ми разкри.

— Не съм доставяла никакви послания от господин Кола. Той малко е разговарял с мен, а с майка ми още по-малко — прошепна тя. — Веднъж проведе по-дълъг разговор с нея, това беше при първото му идване. Прати ме да взема лекарства от аптекаря и не знам за какво са си говорили.

— Длъжна си да узнаеш.

— Защо?

— Защото аз ти нареждам.

Замълчах и си дадох сметка, че ще е безплодно да апелирам към съвестта й, затова извадих от бюрото си няколко монети и ги поставих пред нея. Тя ги погледна със смайване и презрение, после ги отбутна.

— Вече ви казах. Нямам нищо за казване.

Но гласът й бе слаб и тя отново сведе глава.

— Тогава си върви и хубаво помисли. Знам, че ме лъжеш. Ще ти дам още една последна възможност да ми кажеш истината за италианеца. Иначе горчиво ще се каеш за мълчанието си. И позволи ми да те предупредя. Господин Кола е опасен човек. Неведнъж му се е случвало да убива и ще го направи отново.

Тя си тръгна без нито дума повече. Не взе парите пред себе си, но преди да се извърне, ми отправи поглед, изпълнен с огнена ненавист. Беше уплашена, това ми стана ясно. Ала не бях сигурен, че страхът ще е достатъчен.

* * *

Като препрочитам тези си думи, вече виждам как неосведомените биха ме сметнали за суров. Чувам протестите им. Как е нужно високопоставените да се отнасят добре с хората от по-долните съсловия и прочее. С всичко това безрезервно се съгласявам; действително един джентълмен е длъжен всекидневно да доказва, че местата, на които Бог ни е поставил, са подходящи и справедливи. Също както е с децата, по-нископоставените трябва да бъдат дисциплинирани с обич, мъмрени с доброта, наказвани със съжаление, но решително.

Само че това не се отнасяше за семейство Блънди. Нямаше полза от доброжелателност към тях, след като вече бяха отхвърлили дълга си да признават превъзходството на по-високопоставените от тях. И мъжът, и жената бяха презрели условностите, обвързващи хората, и съпровождаха този си бунт против Божията воля с цитати от самата Библия. Всички тези дигери, левелери и анабаптисти^[1] си въобразяваха, че отхвърлят оковите си с Божията благословия, но вместо това прерязаха копринените нишки, поддържащи цялото човечество в хармония, с намерение да ги заменят с тежки железни вериги. Бих се отнесъл към Сара Блънди и към всеки друг с доброта и уважение, ако ги заслужаваха, ако се отплащаха със същото, ако не беше твърде опасно.

По онова време нетърпението и разочарованието ми бяха достигнали върха си; когато говорих с Престкот, целият заговор беше в ръцете ми, но ми се изплъзна поради собственото ми безразсъдство. Признавам, воден бях и от желанието да запазя собствения си живот и се боях да не стана обект на ново нападение. По тази причина направих следващия си ход и съобщих на мировия съдия, че по мое мнение доктор Гроув е бил убит.

Сър Джон се ужаси от чутото и се разтревожи заради неминуемите последици от моите думи.

— Ректорът няма подозрения, че е извършено престъпление, и няма да ми благодари, ако му споделя своите — обясних. — И все пак е мой дълг да ви уведомя, че имам основания за такива. Следователно в никакъв случай тялото не бива да се погребва.

Естествено, не беше моя работа какво ще стане с тялото, тъй като изпитанието на Кола с него вече беше проведено и не даде резултати. Грижата ми беше Кола да разбере как крачка след крачка разкривам злодеянията му и противодействам на плановете му. Надявах се да имам късмета той да се опита да се свърже с господарите си, за да им съобщи за ставащото.

За кратко се колебах дали да не предизвикам ареста му. Размислих заради господин Търлоу, който дойде в Оксфорд да се види с мен. В записките си Кола описва срещата ни по време на театрално представление и аз не възнамерявам да я повтарям. Изписаното по лицето ми изумление явно е било видимо за всички. Бях поразен и не само защото не бях срещал Търлоу повече от три години, а и защото едва го познах.

Колко много се бе променил от времето на някогашното величие! Сякаш видях пред себе си непознат, който леко напомняше предишния човек. Не че имаше голяма разлика във външността му, защото той беше от онези хора, които на млади години изглеждат възрастни, а по-късно в живота си младеят. Ала нищо у него не напомняше за властта, която някога здраво държеше в ръцете си. В тези години, когато мнозина горчиво окайваха загубата на влияние, Търлоу сякаш се радваше, че товарът е паднал от плещите му и беше доволен да е неизвестен. Променила се бе самата стойка на главата му, а от лицето му бе изчезнал изразът на дълбока загриженост и тези дребни наглед подробности бяха направили целия му облик различен до неузнаваемост. Когато се приближи до мен, не побързах да му отправя поздрав, а той се усмихна, все едно усетил смущението ми и разбрал неговата причина.

Искрено вярвам в едно: толкова решително се бе отдръпнал от предишния си живот, че ако сега му предложеха какъвто и да било пост, той би го отказал. По-късно сподели с мен, че прекарва дните в молитви и размишления и намира тези занимания за много по-достойни от всичките си усилия за благото на страната. Общо взето не го интересуваше общуване с ближните и даде ясно да се разбере как не желае да бъде тревожен от онези, опитващи се да съживят старото време.

— Имам поръка до вас от вашия приятел господин Престкот — прошепна ми в ухото. — Може би си струва да поговорим.

След спектакъла веднага се прибрах вкъщи (още сутринта се бях върнал под покрива на своя дом) и го зачаках. Той се появи не след дълго и се отпусна в креслото с присъщата си спокойна невъзмутимост.

— Виждам, че още не сте удовлетворили жаждата си за власт и влияние, доктор Уолис — подхвърли той. — И това никак не ме учудва. Чух, че сте разпитвали младежа и имате достатъчно влияние да му издействате помилване, ако желаете. Сега работите за господин Бенет, както разбрах.

Кимнах.

— Какъв е интересът ви към Престкот и онзи италианец, за когото сте го разпитвали?

Дори сянката от някогашния авторитет на Търлоу все още заслепяваше по-силно от сиянието на властта на придворен от рода на господин Бенет, така че и през ум не ми мина да му отвърна, че няма никакво право да ме разпитва.

— Убеден съм, че назрява заговор, който цели отново да хвърли страната в гражданска война.

— Естествено — спокойно отвърна Търлоу. — Че в кой ден и час през последните години не е назрявал заговор. Е, какво е новото в този?

— Новото е, че зад него по мое предположение стоят испанците.

— И какво е този път? Обединено нападение на „хората от петата монархия“? Внезапна оръдейна стрелба, предприета от разбунтувалата се гвардия?

— Става дума за сам човек. Венециански джентълмен, който сега минава за философ. Вече уби двама души — слугата ми и доктор Гроув. И открадна от мен писма с голяма важност.

— Същият онзи лекар, за когото сте разпитвали Престкот ли?

— Не е никакъв лекар. Той е военен, известен убиец, и е пристигнал тук, за да убие граф Кларендън.

Търлоу ахна. За пръв път в живота си го виждах смаян.

— Ами тогава е по-добре вие да го убиете пръв.

— В този случай онези, които му дърпат конците, ще се опитат отново и ще нанесат удар бързо. Поне сега ми е известно кой е атентаторът. Следващия път може да не ми се усмихне късметът. Трябва да използвам тази възможност, за да разоблича английските участници в заговора и да приключа с него веднъж завинаги.

Търлоу се изправи и разбърка дървата в камината с тежкия ръжен, при което изригна сноп искри. Такъв му беше навикът — винаги когато размишляваше, се залавяше с незначителни действия.

Накрая отново се обърна към мен.

— На ваше място бих го убил. Ако този човек бъде мъртъв, то и на заговора се слага край. Възможно е да го подновят, а нищо чудно и да не се случи. Ако той ви се изплъзне, кръвта ще е по вашите ръце.

— Ами ако греша?

— Тогава ще е умрял италиански пътешественик, застигнат от крайпътни бандити. Безспорно, голямо нещастие. Но всички освен близките му ще го забравят до седмица-две.

— Не мога да повярвам, че при подобни обстоятелства сам бихте се вслушали в собствения си съвет.

— Налага се. Когато се грижех за сигурността на Оливър, винаги действах незабавно, щом чуех да се замисля покушение срещу него. Бунтове, въстания, заговори и прочее незначителни дела — при тях може да се изчаква, защото винаги е лесно да бъдат потушени. Но при атентат е съвсем друго. Една грешка и с вас е свършено завинаги. Повярвайте ми, доктор Уолис, не се увличайте в хитри игри. Имате си работа с хора, не с геометрия. Хората далеч не са така предсказуеми и често изненадват.

— От сърце бих се съгласил с вас — казах, — ако имаше на кого да разчитам. Неуспешен опит само ще накара италианеца да бъде нащрек. А за да получа помощ, се налага да осведомя господин Бенет. Разправих му едно-друго, но далеч не всичко.

— А, да — замислено кимна Търлоу. — Този амбициозен и надут господин. Значи не го смятате за напълно надежден, така ли?

Кимнах неохотно. Все още не си обяснявах как Кола узна за Матю толкова бързо. Налице беше и друга възможност, но толкова ужасна, че не ми се и помисляше за нея: Бенет да е предал на някого сведенията и евентуално сам да е замесен в заговора срещу Кларендън.

Търлоу се облегна на креслото замислен и седеше така неподвижно, че по едно време се уплаших, че може да е задрямал, стоплен от камината. Може би умът му не бе като едно време и старецът вече не бе способен да се занимава с държавни дела.

Само че грешах. Накрая той отвори очи и кимна сам на себе си.

— Аз бих се усъмнил, че е замесен, ако това ви тревожи — каза.

— Има ли нещо, което ви подсказва такъв извод?

— Не. Познавам го по-малко от вас. Изхождам просто от характера. Господин Бенет е много способен човек. Това е известно на всички и най-вече на краля. При всичките му недостатъци той не е от владетелите, които се ограждат с глупци, в това отношение не прилича на баща си. Господин Бенет ще оглави правителството, когато Кларендън си тръгне, което той скоро ще бъде принуден да стори. Властта е на една ръка разстояние от господин Бенет, от него се иска само да почака и желаните плодове сами ще паднат в ръцете му. Защо му е тогава да се впуска в безумни интриги, които с нищо няма да подобрят изгледите му за бъдещето. Нима би изложил на риск всичко, когато с търпение по-скоро ще се добере до осъществяване на желанията си? Би било неприсъщо за него.

— Радвам се, че мислите така.

— Но за този заговор непременно съдейства някой в Англия, тук сте прав. Знаете ли кой е той?

Безпомощно вдигнах рамене.

— Може да се окаже кой да е от десетина души. Враговете на краля са много — по смислени или безумни причини. Известно ви е не по-зле, отколкото на мен. Нападали са го чрез памфлети и лице в лице в камарата на лордовете и в камарата на общините, чрез семейството и приятелите му. Според мен е само въпрос на време да се направи срещу него опит за физическо покушение. И този момент може да дойде скоро.

— Това би сторил безразсъден човек — посочи Търлоу, — защото, колкото и добър войник да е този ваш венецианец, винаги е налице вероятност да не улучи и да бъде заловен. А възможно е също да го държат като резерв, ако всички останали опити срещу лорд Кларендън не успеят.

— И какви са те? — попитах, като почувствах, че Търлоу отново ме учи, както бе наставлявал цяло поколение слуги на държавата. — Откъде ви е известно това?

— Държа си очите и ушите отворени — усмихна се Търлоу. — Което съветвам да правите и вие, докторе.

— Чули сте и за друг заговор?

— Възможно е. Явно враговете на Кларендън се опитват да го отслабят, като го представят за съучастник в измяна. По-конкретно в тази на Джон Мордаунт, който издаде пред мен готвеното въстание през 1659 година. За тази цел възнамеряват да използват Джак Престкот, сина на човека, върху когото падна вината за това недостойно деяние.

— Мордаунт? — промълвих недоверчиво. — Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно. Малко преди Кромуел да умре, имах среща с него на четири очи, на която той предначерта собствената си смърт, уви, твърде близка. Вече едва ходеше заради болестта и тежкото лечение, което му прилагаха. Ясно му беше, че му остава съвсем малко време, но приемаше смело съдбата си и искаше само да уреди земните си дела, преди Бог да го призове при Себе си.

— Даде ми инструкции как да действам, уверен, че разпорежданията му ще бъдат изпълнени, дори когато вече не е сред живите. Каза, че титлата лорд-протектор временно ще премине към сина му Ричард, а това би спечелило необходимото време да се приключат преговорите с Чарлс как най-добре да се осъществи реставрацията на монархията. На краля трябваше да бъде позволено да се върне едва тогава, когато вече ще е обвързан от много вериги, за да ограничат действията му и да не му позволят да действа в духа на баща си.

— Естествено, това трябваше да се пази в най-строга тайна: не се водеха бележки, не се разменяха писма, нито дума не биваше да излезе отвъд тесния кръг хора, посветени в преговорите.

— Всичко изпълних дословно, защото той беше прав: единствен Кромуел можеше да предотврати гражданска война, а щом си идеше, тя отново щеше да пламне, ако не бъдеше обединена разцепената страна. Англичаните по природа са монархисти и обичат подчинението повече от свободата. Беше невероятно трудно, защото, узнаеха ли фанатиците от двете страни за преговорите, всичко щеше да се разсипе на прах. И въпреки това те за малко не взеха наново властта, а мен временно ме свалиха от поста ми. Но аз и тогава поддържах преговорите, на които Джон Мордаунт беше представител на Негово Величество. Едно от условията, то се знае, беше на всички планове и заговори с цел въстание да се сложи край. Ако самите роялисти не можеха да ги предотвратят, длъжни бяха да ни предоставят достатъчно сведения, та да ги разгромим. Ето защо Мордаунт ни съобщаваше всички подробности по подготовката на въстанието от 1659 година, което потушихме без излишни жертви от двете страни.

— Много повече хора щяха да изгубят живота си, ако отново бе започнала война, но това съображение нямаше да спаси Мордаунт, в случай че подробностите около сделката станеха общоизвестни. Бедата сега е, че този младеж Престкот се опитва да докаже невинността на баща си и за да успее, неизбежно трябва да изобличи Мордаунт, защото вече е научил достатъчно, та да е наясно кой е отговорен. И тогава ще се приеме, че Кларендън е давал разпорежданията за такова нещо.

— А това така ли е?

Търлоу се усмихна.

— Не. Разпорежданията излизаха от самия крал. Но Кларендън би приел вината, за да спаси негово величество от критики. Той е верен поданик и по-добър, отколкото заслужава този крал.

— На Престкот известно ли му е всичко това?

— Не докрай. Той е убеден, че Мордаунт е бил предател, който е действал самостоятелно. И аз насърчих убеждението му, че Самюъл Морланд е бил негов съучастник.

— Нещата стават още по-заплетени — промърморих. — Защо го направихте?

— Причината е очевидна. В противен случай той би сметнал мен за виновника и би ми прерязал гърлото. Впрочем, можете да ми направите услуга. При следващото си отиване в Лондон предупредете Самюъл, че младежът възнамерява да го убие.

— И вие твърдите, че някой помага на Престкот?

— Така мисля — отвърна Търлоу.

— Кой?

— Той е твърде хитър, за да отговори на този въпрос, докато не бъде назована подходяща цена.

— Във всеки случай показанията му не струват нищо — отбелязах, ядосан, задето малкият негодник смее да се пазари с мен, при това по такъв въпрос.

— В съда ли? Естествено, че нищо. Но вие разбирате как стоят нещата в политиката.

— Какво иска той?

— Доказателство за невинността на баща му.

— Нямам такова.

Търлоу отново се усмихна.

Простенах.

— Добре де, няма защо да не му обещая всичко, каквото иска. Веднъж щом получа показанията му…

Търлоу размаха укорно пръст насреща ми.

— Разбира се. Но не го мислете за глупак. Има сравнително остър ум, макар да се съмнявам доколко е нормален. Не е от доверчивите и първо иска да получи от вас нещо в знак на добра воля. Вие ще сторите нещичко за него, той ще ви се отплати със същото. На никого не вярва.

— Какво иска?

— Обвиненията срещу него да бъдат свалени.

— Съмнявам се, че ми е по силите. Не съм в такива отношения с мировия съдия, че да ми направи услуга с готовност.

— Не ви е нужна такава. Господин Престкот е готов да представи категорично доказателство, че някаква жена на име Блънди е убила онзи Гроув. Нямам представа как се е сдобил с него, особено след като вие твърдите, че извършителят е онзи италианец. Но трябва да използваме възможностите, с които разполагаме. Не вярвам да е трудно да убедим мировия съдия, че твърда обвинителна присъда по дело за убийство е по-добра от несигурна по дело за нападение. Нейният процес гарантира неговата свобода и съдействие.

Взирах се неразбиращо в събеседника си, докато не осъзнах, че той е съвършено сериозен.

— Искате от мен да съдействам за съдебно убийство? Аз не съм убиец, господин Търлоу.

— Не е нужно да ставате такъв. Просто уговорете магистрата, а после запазете мълчание.

— Вие самият никога не сте извършвали такава подлост — посочих.

— Повярвайте, правил съм го. При това на драго сърце. Питайте лорд Кларендън. В името на запазване на добрия ред.

— Сигурно така се е утешавал и Пилат Понтийски.

Той наклони глава настрани.

— Без съмнение. Но обстоятелствата са различни. А и не може да се каже, че не разполагате с алтернатива. Не е задължително тази жена да умре. Но тогава няма да узнаете кой стои зад италианеца. Нито пък ще имате шанс да го изправите пред съда. Само че аз усещам как искате нещо повече.

— Искам Кола мъртъв. Искам онези, които са го повикали тук, да бъдат съсипани.

Търлоу присви очи при тези ми думи и аз разбрах, че разгорещеният ми отговор и омразата в погледа ми са му разкрили твърде много.

— Не е разумно да се оставяме чувствата да ни ръководят в такива дела — каза той. — Или пък жаждата за отмъщение. Ако се стремите към крайности, може да изгубите всичко. — Той се изправи. — А сега трябва да ви напусна. Предадох ви онова, за което бях помолен, и споделих своя съвет. Съжалявам, че го намирате толкова тежък, и разбирам колебанията ви. Ако можех да убедя господин Престкот да е по-умерен в изискванията си, бих го сторил. Но му е присъщо упорството на младостта и не се поддава на увещания. И вие, ако позволите да го кажа, притежавате някои от същите черти.