Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (44)

Единадесета глава

В тази нощ се молих за наставление свише, но не получих нито помощ, нито утеха; бях напълно сам, изоставен на собствените си колебания. Едва ли можех да допусна, че Търлоу не би се намесил, без да има свои мотиви за това, но не знаех какви може да бъдат те. Естествено, не би се посвенил да ме измами, ако сметнеше за необходимо. Малко средства му бяха останали на разположение и очаквах със сигурност да ги използва докрай.

Разбирах, че не бива да пренебрегвам нито един от възможните пътища на действие, и на следващия ден разговарях с мировия съдия, който незабавно постави Сара Блънди под арест. Тъй като вече бе разпитвана, несъмнено бе уплашена и аз нямах желание бягството й да провали сделката ми. Ако беше избягала, щяха да се намерят достатъчно желаещи да й дадат убежище и надали щях да успея да я открия някога.

По това време Кола замина на лекарска обиколка с Лоуър. Като узнах за това, побеснях, защото се уплаших да не би пътуването му да е последната стъпка в престъпния му замисъл, но господин Бойл ме успокои с писмо от Лондон, в което съобщи, че лорд-канцлерът не възнамерява да пътува до имението си поне още няколко седмици. Преследващият ме кошмар — подготвена засада на лондонския път, изпочупени карети и всичката вина хвърлена на старите войници на Кромуел, превърнали се в бандити по пътищата — ме напусна, когато ми стана ясно, че Кола просто си уплътнява времето, докато чака. Нищо чудно Търлоу да беше прав и Кола да бе пристигнал в Англия, за да влезе в играта едва когато всички останали опити за сваляне на Кларендън претърпяха неуспех.

Нещо повече, дори се радвах, че можех да си отдъхна за малко след това известие, тъй като ми предстоеше извънредно важно решение и бях готов да поема път, който щеше да доведе или до пълния ми провал, или до свалянето от власт на един от великите хора в страната, а към такова нещо не се пристъпва с леко сърце.

Ето защо в тази спокойна седмица, когато Кола обхождаше графството (доколкото схващам, тук повествованието му отново отговаря на истината, защото Лоуър ми разказа как се е трудил усърдно да облекчи болежките на страдащите), аз обмислих всички възможности пред себе си, преразгледах наличните улики и те всички сочеха, че заключенията ми колко опасен е Кола са верни. Не намерих грешка в тях и се съмнявам, че някой друг би открил такава: просто никой невинен човек не би се държал по този гузен начин. Освен това отново се заех със Сара Блънди с надеждата да я убедя да ми обясни интереса на Кола към нейното семейство, та евентуално да се избавя от унижението да се поддам на прищевките на полупобъркан юноша, какъвто беше Джак Престкот.

Доведоха ми я в неголямо помещение, обикновено заемано от началника на затвора. Престоят в ареста не я беше променил особено на вид, а както се убедих, не беше и укротил дързостта й.

— Имала си време да размислиш над предишния ни разговор. Намирам се в положение да ти помогна, стига ти да ми позволиш да го сторя.

— Не съм убила доктор Гроув.

— Знам това. Но други мислят, че си го убила, и ще умреш, ако не ти помогна.

— След като знаете, че съм невинна, така или иначе сте длъжен да ми помогнете. Вие сте свещеник.

— Може и да си права. Но ти си вярна поданичка на Негово Величество, а отказа да ми помогнеш, когато те помолих за нещо съвсем дребно.

— Не съм отказала. Не знам онова, което искате да чуете.

— Заплашва те обесване, а сякаш не желаеш да избегнеш тази ужасна участ.

— Ако по волята Божия ми е съдено да умра, така да бъде. Ако ли не, ще бъда пощадена.

— Бог очаква от нас сами да се стараем да се защитим. Чуй, момиче. Не искам от теб нещо толкова ужасно. Неволно си се оказала въвлечена във възможно най-злодейски заговор. Ако ми окажеш съдействие, ще получиш не само свободата си, а и награда в добавка.

— Какъв заговор?

— Нямам намерение да те посвещавам в това.

Тя не отговори нищо.

— Ти каза — подсетих я, — че благодетелят ти господин Кола е разговарял с майка ти. Какво са си приказвали? За какво я е питал? Ти каза, че ще узнаеш.

— Тя е твърде болна, за да я разпитвам. Каза само, че господин Кола винаги се държал много любезно с нея и я слушал с голямо внимание, когато й се приискало да говори. Самият той почти нищо не казвал.

Поклатих нервно глава.

— Слушай, глупаво момиче — почти креснах към нея, — този човек е дошъл да извърши ужасно престъпление. И първото, което прави с пристигането си, е да влезе в контакт с вас. Ако не му помагаш, защо ще го прави?

— Не знам. Известно ми е само, че майка ми е болна, а той й помогна. Никой друг не се притече на помощ и ако не беше неговото великодушие, тя щеше да умре. Повече нито знам, нито искам да знам. — После ме погледна право в очите и продължи: — Твърдите, че той е престъпник. Не се съмнявам, че имате основателни причини да го мислите. Но аз не съм го виждала да се държи другояче освен с кротост и учтивост, може би по-големи, отколкото заслужавах. Ако ще да е престъпник и папист, аз такъв го виждам.

Заявявам тук, че наистина исках да я спася, стига да можех, стига тя да ми го позволеше. С цялото си сърце желаех да се пречупи и да каже каквото знае. В случай на успех с нея необходимостта от показанията на Джак Престкот щеше да отпадне и можех да откажа сделката с него. Притисках я повече и по-дълго, отколкото съм го правил с всеки друг, но тя не се предаде.

— Онази вечер не си била в Новия колеж, нито си била у дома си да се грижиш за майка си. Изпълнявала си поръчки на Кола. Кажи ми къде беше и с кого приказва. Отговори по какви задачи те прати той в Абингдън, Байчестър и Бърфорд. По този начин ще обориш обвиненията срещу себе си и едновременно с това ще си спечелиш помощта ми.

Тя вдигна глава към мен с познатото предизвикателство.

— Не зная нищо, което може да ви бъде полезно. Не знам защо е тук господин Кола, нито защо помага на майка ми, ако не го прави от християнско милосърдие.

— Ти си предавала негови съобщения.

— Не съм.

— Занесла си такова в нощта, когато е умрял Гроув.

— Не съм.

— Къде беше тогава? Установих, че не си била при майка си, както ти е диктувал дългът.

— Няма да ви кажа. Но Бог ми е свидетел, че нищо лошо не съм сторила.

— Бог няма да дойде да свидетелства на делото ти — процедих и я пратих обратно в килията й.

Бях в мрачно настроение. В този момент разбрах, че ще приема уговорката с Престкот. Бог да ми прости, дадох на това момиче всички възможности да се спаси, а тя сама се отказа от живота си.

* * *

На другия ден получих по куриер писмо от господин Търлоу. Цитирам го тук като показания от очевидец на събития, на които не съм присъствал.

Имам честта и удоволствието да ви известя за неотдавнашно развитие на нещата, което трябва да узнаете незабавно, тъй като се налага да действате без отлагане, иначе възможността ще бъде пропусната. Италианският джентълмен, от когото се интересувате, беше в нашето селище и макар че отново отпътува заедно с господин Лоуър (предполагам, че се връщат в Оксфорд), успя здраво да наплаши господин Престкот: разказите за безпощадността на Кола силно поразиха младежа и той е много загрижен с какви намерения е пристигнал тук въпросният господин.

От любопитство, както и с надежда да разкрия плановете му, беседвах с него дълго време и младият човек ми се видя представителен и приятен. Това впечатление все пак не ме спря да взема предпазни мерки, за да се защитя от евентуално негово нападение. Но такова нямаше и аз се осмелих да му съобщя за ареста на Сара Блънди, та да се върне в Оксфорд без страх, ако го измъчват някакви опасения.

Надявам се това да ви удовлетворява. Докато Кола и Престкот разговаряха, позволих си да се срещна с доктор Лоуър и му внуших да има грижата Кола да не се изплъзне незабелязан. Докторът беше извънредно разтревожен и дори разгневен, че е бил излъган, но в края на краищата отстъпи на увещанията ми да не дава на италианския си спътник повод за подозрения. Ала той е твърде прозрачен в чувствата си и не съм напълно уверен, че подобен подвиг му е по силите.

Прекарах повечето от нощта да се терзая в нерешителност, преди да стигна до очевидния извод. Престкот искаше висока цена и душата му щеше да гори в ада заради това. Ала беше цена, с която не можех да се пазаря. Нужни ми бяха тези показания, нужно ми бе да знам кой стоеше зад заговора срещу Кларендън. Надявам се от повествованието ми да личи какви огромни усилия полагах. Поне в три случая сторих всичко възможно да намеря изход от затруднителното положение. Повече от седмица се въздържах от действия и рискувах много с това си бавене. С мъка на сърце реших, че не мога да протакам повече.

Сара Блънди умря два дни по-късно. Нямам какво да добавя към това, думите ми ще са безпредметни.

Джон Търлоу ме посети вечерта на същия ден.

— Не знам дали следва да ви поднеса поздравления, или не, докторе. Постъпката ви бе правилна. И от по-голяма важност, отколкото сам подозирате.

— Мисля, че ми е добре известно значението на постъпките ми — отвърнах сухо. — Както и тяхната цена.

— А аз мисля, че не.

И тогава с безжалостното хладнокръвие, което ми бе тъй добре познато, Търлоу изложи пред мен мащабна държавна тайна. За пръв път проумях защо с връщането на Негово Величество той самият и хора от рода на Самюъл Морланд не бяха понесли никакви репресии и наказания. Узнах също истинското естество на измяната на сър Джеймс Престкот, толкова опасна, че се бе наложило да я представят за по-маловажно предателство, та истината никога да не се разкрие.

— При мен имаше на служба един войник — подхвана разказа си Търлоу, — на когото можеха да бъдат поверени и най-деликатните поръчения. Ако ми бе нужно да изпратя много опасно писмо или да осигуря охраната на затворник, винаги можех да разчитам на този човек. Беше истински фанатик в омразата си към монархията и гледаше на републиката като начало на Божието царство на земята. Искаше членовете на парламента да се избират с гласуване, включително от жените и безимотните, настояваше земята да се раздаде между всички и проповядваше пълна търпимост към всички вероизповедания. Освен всичко, притежаваше отличен ум, беше находчив и способен, та макар и прекалено умозрителен, за да бъде идеалният изпълнител. Но аз го смятах за беззаветно предан на Английската република, тъй като той намираше всички възможни форми на управление за много по-лоши.

— Уви, тук сгреших. Той беше родом от Линкълншир и много години, преди да попадне на служба при мен, бе обладан от силна признателност към местния земевладелец, защитаващ местните жители от разорение от страна на пресушаващите блатата. В решаващ миг тази негова вярност се възроди и надделя над всички разумни съображения. Дължа да кажа, че до този момент ние не знаехме нищо, докато не открихме в трупа му писмото, което Самюъл ви помоли да разшифровате.

— Какво отношение има това към сегашните събития? Моля ви, не ми говорете със загадки, моите са ми предостатъчно.

— Този земевладелец беше, то се знае, сър Джеймс Престкот, а войникът — Нед Блънди, съпруг на Ан и баща на момичето, което умря преди два дни.

Втренчих се в него изумен.

— При миналото си посещение ви разказах как Джон Мордаунт ми издаде плановете за въстанието от 1659 година. Съобщи ми за още един, не толкова значителен бунт, дори е по-уместно да го нарека местни вълнения, които сър Джеймс Престкот бе намислил да организира в Линкълншир. Нищо сериозно, но генерал Лъдлоу се канеше да прати полк, който да разгони бунтовниците, преди да са успели да създадат безредици. Нед Блънди знаеше за това и когато му заповядаха да достави телеграмата в полка, той от глупава линкълнширска лоялност предупредил Престкот и така му спасил живота, с който без съмнение щял да се прости.

— Възобновеното им познанство доведе до разкриването на нови и нови тайни, тъй като и двамата бяха фанатици и намериха помежду си много общо, обединени в ненавист към всички, желаещи мир. Блънди се бе заел да узнае всички тайни за преговорите по възстановяване на монархията, което можеше да стори с лекота, защото никой не беше толкова предпазлив в приказките, колкото беше редно. Чрез него тези тайни бе научил и Престкот. Той знаеше кой от роялистите е умишлено предаден в ръцете на правителството и какви заговори са издадени предварително, та да не навредят на преговорите.

— Бил преизпълнен от гняв и жадувал за мъст. Като научил, че кралят тайно пристига в Англия за окончателни преговори с мен, не могъл повече да се сдържи. Пристигнал в Дийл същия онзи февруари на 1660 година, когато трябвало да дойде кралят, и зачакал в засада. Не знам колко дълго се е крил там, но една сутрин, когато кралят излезе да се разходи в градината зад къщата, в която се събирахме, сър Джеймс го нападна и се опита да го прониже с шпагата си.

Не знаех нищо за тези преговори, а още по-малко за неуспешното покушение, дотолкова строго всички участници бяха опазили тайната, така че останах стъписан и от чутото, и от това, че Търлоу ми го разказва в този момент.

— Защо не успя покушението?

— За малко да успее. Кралят беше порязан по ръката, което силно го шокира, и без съмнение щеше да загине, ако някой не го бе закрил с тялото си и не пое смъртоносния удар в собственото си сърце.

— Храбър и добродетелен човек — възхитих се.

— Възможно е. И крайно непредсказуем, защото не беше някой друг, а Нед Блънди, който се пожертва и умря за владетеля, презиран от него, като позволи да се осъществи реставрация на същата тази монархия, на която се бе противопоставял през целия си живот.

Можех само да се взирам в него, след като чух невероятната история. Като видя смайването ми, Търлоу се усмихна и вдигна рамене.

— Вероятно е бил човек на честта, който е вярвал в справедливостта и не е откривал такава в убийството. Очевидно сър Джеймс не го е посветил в намеренията си. Не мога да дам смислено обяснение на подбудите му, а и не е нужно. Блънди беше отличен войник и верен другар, но никога не съм чувал да е убивал без нужда или да е проявявал жестокост към враговете. Уверен съм, че е бил щастлив да спаси живота на Престкот, но не и да му съдейства за убийство, та макар набелязаната жертва да е бил кралят.

— Ами сър Джеймс? Защо не го убихте? Мислех, че това ви е любимият метод за решаване на всички въпроси.

— Не беше лесно да бъде убит. На преговорите присъстваха малко хора и охрана почти нямаше, така че нямаше кого да пратим да го гони. Заради безопасността бяхме заложили повече на тайната, отколкото на силата. Ето защо след нападението си сър Джеймс се спаси без особени затруднения. Всеки ден прекарвахме в напрежение и очаквахме той да огласи каквото бе научил. И от двете страни го преследвахме с всички сили, но без полза. Не можехме да обявим престъплението му, тъй като бихме разкрили предмета на преговорите си, и единствената ни надежда бе да го очерним, та като проговори, никой да не му повярва. Самюъл, както обичайно, се зае с подправянето на писма и сред привържениците на краля се намериха достатъчно такива, които да бъдат подкупени, та да не се ровят и да не разузнават прекалено. Престкот избяга зад граница и там умря. Ирония на съдбата: той извърши върховното предателство към своя крал, но бе невинен в другите престъпления, които му се приписаха.

— И така, затрудненията останаха зад гърба ви.

— Не. Ни най-малко. Той не би се решил на тъй отчаяна крачка само въз основа на думата на Нед Блънди. Настоявал лично да види доказателства и Нед му ги представил.

— Какви доказателства?

— Писма, паметни записки, дипломатическа кореспонденция, извлечения, дати на срещи и имена на присъстващите. По много от всичко.

— И не се е възползвал от тях?

— Не — усмихна се тъжно Търлоу. — Бях принуден да заключа, че не са били у него, че Нед Блънди ги е потулил някъде заедно с ключа за шифъра, с който бе скрито съдържанието им.

— Следователно той е бил човекът, когото Самюъл споменава, така ли?

— Да. Малко преди смъртта си Блънди за последен път посетил семейството си. Логично е да се приеме, че е оставил пакета у тях. За такова нещо не е можел да разчита на никого друг, дори на старите си другари по оръжие. Много пъти нареждах да обискират дома им, но хората ми не откриха нищо. Ала съм уверен, че момичето и майка й единствени са знаели къде е скрит пакетът. Блънди беше твърде разумен, та да довери такава тайна на странични хора.

— А те са мъртви. И вече не могат да кажат къде е той.

— Именно. Но пък не могат да разкажат и на Джак Престкот. — Търлоу отново се усмихна. — И това е голямо облекчение за всички. Защото ако у него се окажеха тези улики, би могъл да настоява за графска титла и за половин графство към нея, а кралят би му ги дал. И Кларендън би паднал мигом.

— И вие обещахте на Престкот, че ще му дам тези документи?

— Казах само, че ще му дадете някои сведения. И напълно сте в състояние да го сторите, след като вече ви ги съобщих.

— Вие вече разполагате със сведенията, търсени от Престкот.

— Не. Но ще бъда абсолютно откровен и ще кажа, че се досещам в какво се състоят.

— И решихте да не ми го казвате, за да обрека това момиче на смърт.

— Така е. Бих предпочел да получа книжата на Блънди, за да ги унищожа. Но тъй като надеждата за това бе малка, прецених, че е по-добре никой да не се добере до тях. Ще поставят под заплаха безопасността и положението на твърде много хора, включително на мен самия.

— Принудихте ме да извърша убийство заради собствените си цели — промълвих унило, ужасѐн от жестокостта на този човек.

— Предупредих ви, че властта не е за чувствителни, докторе — отвърна тихо той. — А и какво изгубихте вие? Търсите начин да отмъстите на Кола и покровителите му и благодарение на Престкот това ще ви се удаде.

Той даде знак да повикат Престкот и младежът влезе, сияещ от самодоволство, много горд от това колко е хитър. Аз във всеки случай бях уверен, че то няма да трае дълго. Съгласих се да го отърва от съд, но разбирах, че сведенията, които щеше да чуе от моята уста, щяха да са най-суровото наказание за него. При това не бях в настроение да го щадя.

Той започна с многословни и лицемерни благодарности за проявените от мен доброта и милосърдие; пресякох ги, без да се церемоня. Знаех какво съм извършил и не желаех да бъда възхваляван за това. Беше необходимо, но моята ненавист и презрение към човека, принудил ме да извърша престъпление, не знаеха граници.

Търлоу като че забеляза моя гняв и раздразнение и се намеси, преди да съм дал воля на яда си.

— Въпросът е в това, господин Престкот: кой ви поведе към вашите изводи? От кого получавахте подсказвания и намеци, които да ви уверят, че Мордаунт е виновен? Вие ми разказахте много за вашето разследване, но не всичко, а аз не обичам да ме лъжат.

Младежът се изчерви при това обвинение и се опита да се престори, че заплахата, стаена в тихия и мек глас на Търлоу, не го стряска. А Търлоу, когото го биваше повече от всеки друг да всява голям ужас с минимални усилия, продължи с хладна невъзмутимост:

— Повтарям, нещичко премълчахте. От вашия собствен разказ следва, че дори не сте подозирали за съществуването на Самюъл Морланд, и все пак без труд сте узнали за него и интересите му. Не сте имали препоръчително писмо до управителя на лорд Бедфорд и все пак управителят ви е приел и щедро ви е снабдил с всевъзможни сведения. Как постигнахте това? Защо му е било на човек като Колъп да разговаря с вас? А именно този разговор се явява преломният момент във вашето дирене, не е ли така? До срещата с него всичко е било забулено в мрак и мъгла, а после внезапно е станало ясно и разбираемо. Някой ви е казал, че Мордаунт е предател, осведомил ви е за връзката му със Самюъл Морланд и ви е подкрепял в разследването ви. Дотогава сте имали само подозрения и догадки.

Престкот още се инатеше, но бе навел глава като ученик калпазанин, дето не си е научил урока.

— Надявам се, няма да ни разправяте как всичко сте измислили сам. Доктор Уолис се подложи на опасност заради вас и двамата имате договорка. Сделката ще изгуби силата си, ако не изпълните своите обещания.

Накрая той вдигна глава и погледна Търлоу, а по лицето му плъзна странна, почти безумна усмивка.

— Узнах го от близък човек.

— Близък човек? Колко мило от негова страна. Няма ли да благоволите да кажете името му?

Чак се наведох напред в предвкусване на следващите му думи, защото бях уверен, че те ще дадат отговор на въпроса, заради който бях заложил толкова много.

— Кити — каза той и аз се втренчих в него с пълно недоумение.

Това име нищо не ми говореше.

— Кити — повтори както винаги напълно невъзмутимият Търлоу. — Кити. И той е…?

— Тя е блудница. Поне някога беше такава.

— Както изглежда, е много добре осведомена.

— Много се издигна в занаята си. Удивително как щастието се усмихва на някои, нали? Когато я срещнах за пръв път, тя вървеше пеша към Тънбридж, за да поработи там. Не мина и половин година и вече се радваше на пълно благополучие като метреса на един от най-властните хора в страната.

Търлоу се усмихна насърчително с неговия си благ маниер.

— Тя е извънредно здравомислещо момиче — продължи Престкот. — Когато беше още никоя, проявих добрина към нея, а щом я срещнах случайно в Лондон, тя ми се отплати пребогато, като ми разправи слуховете, стигнали до ушите й.

— Случайно значи?

— Да. Аз се разхождах, а тя ме видя и ме спря. Просто минаваше покрай мен.

— Да, разбира се. Ами големецът, който я издържа? Неговото име?

Престкот изправи гръб в креслото.

— Лорд Бристол — каза. — Но моля ви, не ме издавайте пред никого, че съм ви казал. Обещах да си мълча.

Въздъхнах тежко и не само затова, че разследването ми беше напреднало неизмеримо, а и защото отговорът на Престкот беше очевидно искрен. Ако на господин Бенет не му беше в характера да постави всичко на карта, то Бристол бе в състояние безгрижно и безразсъдно да рискува каквото притежава. Смятан бе за най-близкия съветник на краля, макар да нямаше нито пост, нито власт. Открито изповядваше католицизъм, което препятстваше назначаването му, и Кларендън неизменно удържаше връх над него във всички политически дела. Това тровеше живота на Бристол, но без съмнение той бе човек с голяма храброст и лоялност и бе останал редом с краля по-дълго от мнозина други, делил с него изгнанието и нищетата. Беше човек с изключителни качества, блестеше с образование, красив на външност и с изискани обноски, а в разговор се отличаваше с красноречие. Способен беше да се залови с всичко, без да го докара докрай, защото колкото и големи да бяха способностите му, бяха далеч превъзхождани от неговото тщеславие и честолюбие. При това увереността в собствените му дарби му замайваше главата и го подвеждаше. Отстояваше държавни мерки, в които нямаше ни зрънце благоразумие и които криеха немалка заплаха за спокойствието в страната, но беше така убедителен, че изглеждаха като единствените възможни. Нямаше да е трудно дворът да бъде убеден, че е замислял убийството на Кларендън, тъй като бе напълно способен на такова безразсъдство.

— Бъдете спокоен, няма да излъжем доверието ви — каза Търлоу. — Отново ви благодаря, млади човече. Вие много ни помогнахте.

Престкот го погледна изненадано.

— И това е всичко? Не ви е нужно нищо повече от мен?

— Може би по-късно. Но засега нищо повече.

— В такъв случай — каза Престкот и се извърна към мен — няма ли да ми съобщите още някои сведения? Доказателствата за вината на Мордаунт, както ми каза господин Търлоу, несъмнено съществуват. Е, къде са те? У кого са?

Дори в пълното си униние почувствах жалост към него. Той беше глупав и заблуден, ту жесток, ту доверчив, склонен към насилие телом и духом, превзет от жлъч и суеверия, истинско извратено чудовище. Но единственото му искрено чувство бе благоговейната обич към баща му и вярата в благородството на родителя го бе поддържала във всичките му странствания и премеждия. Душата му бе дотолкова покварена от злоба и отмъстителност, че беше трудно да се види доброто зрънце в нея, и все пак, то съществуваше.

Не ми достави никакво удоволствие да угася тази искра и да му кажа, че със своето жестокосърдечие сам е сътворил своето последно и съдбовно нещастие.

— Къде се намират те бе известно само на един човек.

— Името му, господине. Веднага ще отида при него.

Той напрегнато се приведе напред и младежкото му лице пламтеше от вълнение.

— Нейното име… е Сара Блънди. Същата онази, за чиято смърт настоявахте. Затворихте й устата завинаги и сега доказателствата ще останат навеки неоповестени, тъй като тя несъмнено ги е скрила надеждно. Никога няма да успеете да докажете невинността на баща си, нито ще си върнете имението. Името ви завинаги ще си остане с петното на измяна. Това е справедливо наказание за вашите грехове. Ще ви се наложи да живеете със съзнанието, че сам сте творец на бедите си.

Той се облегна на креслото и се усмихна хитро.

— Шегувате се с мен. Явно такъв ви е навикът, но моля ви, бъдете откровен. Кажете ми истината.

Повторих, като добавях нови и нови подробности, докато усмивката не се изтри от лицето му и ръцете му не започнаха да треперят. Не ми донесе никакво удовлетворение, че на главата му се стовари още един съкрушителен удар, макар да имаше някакво възмездие в това. Когато му разказах как баща му е предал и едва не е убил краля, от гърлото му се изтръгна ръмжене, а на изкривеното му лице се изписа тъй демонично изражение, че май уплаши дори Търлоу.

За щастие Търлоу беше запазил някогашната си предвидливост и зад вратата чакаше слуга, готов да се намеси при нужда. Когато приключих, Престкот скочи и ме сграбчи за врата и като нищо щеше да ме убие, ако имаше няколко секунди на разположение, но бе дръпнат със сила и повален на земята.

Като свещеник, то се знае, вярвам, че у хората може да се вселява Дяволът, но винаги го бях използвал безгрижно като фраза с преносен смисъл. Не бих могъл да греша повече и скептиците, които не вярват в подобни неща, са заблудени от собствената си самомнителност. Демоните съществуват действително и са способни да завладеят душите и телата на хората, да ги хвърлят в буйство, изпълнено със злоба и жажда за разрушение. Престкот бе живото доказателство, което веднъж завинаги ме избави от скептицизма, защото никой човек не е ставал свидетел на такъв животински бяс, какъвто аз видях в онази стая. Чудовищният дявол, настанил се у Престкот, бе управлявал мислите и постъпките му вече много месеци, но бе подхождал предпазливо и с коварство, така че никой не бе подозирал за присъствието му.

Сега, когато на надеждите му бе сложен край, всичкото му изстъпление и свирепост бликнаха на показ, той се търкаляше по пода, дереше дъските с нокти, докато изпод тях не рукна кръв и не остави върху дървото тънки червени линии. Нужни бяха немалко усилия да бъде вързан, но и тогава не можахме да му попречим отново и отново да блъска главата си в мебелите и да се мъчи да ни ухапе, когато непредпазливо протягахме ръце към него. През цялото време крещеше ужасни сквернословия (за щастие повечето думи бяха съвършено неразбираеми) и продължаваше да напада, докато не бе вързан по-здраво и устата му не бе запушена с кърпа. Накрая бе отведен в университетския затвор в очакване някой родственик да го прибере.