Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (12)

Дванадесета глава

Когато вечерта се срещнах с Лоуър в гостилницата на Мама Джейн, недалеч от Главната улица, където съдържателката предлагаше ядивна храна на ниски цени, той изглеждаше в много по-добро разположение на духа, отколкото по-рано през деня.

— Е, как е вашата пациентка? — подвикна ми от масата, едва щом влязох в малкото салонче, претъпкано от студенти и от по-бедни членове на факултета.

— Почти без изменения — отвърнах, след като той нареди на студент да ми отстъпи мястото си. — Все още спи. Дишането й е по-леко и се забелязва приток на кръв в бузите.

— Така и следваше да се очаква — каза той. — Но това ще го обсъдим по-късно. Може ли да ви представя свой добър приятел? Събрат лекар и поклонник на експеримента. Господин Да Кола, запознайте се с господин Джон Лок.

Мъж приблизително на моята възраст със слабо лице, надменно изражение и дълъг нос, вдигна глава, промърмори нещо и мигом отново се зае с храната, препълваща чинията му.

— Както виждате, блестящ събеседник е — продължи Лоуър. — Как му се удава да остава толкова слаб при всичкото това тъпчене, е една от великите тайни на Природата. Завещал ми е тялото си посмъртно и може би ще успея да разбуля тази загадка. А сега, към вечерята. Надявам се свинска глава да ви е по вкуса. Срещу два пенса с толкова зеле, колкото можете да изядете. Бирата е половин пени. Не остана много, затова побързайте да повикате майчицата.

— А как е приготвена? — осведомих се с интерес, тъй като наистина умирах от глад.

Покрай вълненията през деня съвсем забравих обяда и при мисълта за свинска глава с ябълки и бренди, а може би и с няколко скаридки, ми потекоха слюнки.

— Варена в оцет — отговори ми. — Как иначе?

— Вярно, как иначе — въздъхнах. — Е, така да е.

Лоуър повика жената, поръча от мое име и ми връчи чаша с бира, налята от неговата кана.

— Казвайте, Лоуър, какво има? Личи си, че нещо ви забавлява.

Той притисна пръст към устните си.

— Шшт! Това е велика тайна. Надявам се, че не сте зает тази вечер.

— Че с какво мога да съм зает?

— Чудесно. Искам да ви се отблагодаря за любезността, с която ми позволихте да ви помогна днес. Предстои ни работа. Получих поръчка.

— Що за поръчка?

— Погледнете в чантата ми.

Надникнах вътре.

— Бутилка бренди — установих. — Отлично. Любимото ми питие. След виното, разбира се.

— Не искате ли да го опитате?

— На всяка цена. Тъкмо ще отмие от устата ми вкуса на варен свински мозък.

— Не ще и дума. Погледнете по-внимателно.

— Наполовина празна е.

— Изключително наблюдателен сте. Сега разгледайте дъното.

— Утайка — заключих, като хвърлих поглед.

— Да, само че утайка оставя виното, а не брендито. И тази е някак зърнеста. От какво е?

— Нямам представа. Какво значение има?

— Бутилката е от стаята на доктор Гроув.

Намръщих се.

— Но какво сте правили там?

— Поканен бях да присъствам. Господин Удуърд е далечен роднина на Бойл. Както не след дълго ще установите, всички са в някакво далечно родство с Бойл. Самият той се отказа да помогне, с оправданието, че не е достатъчно осведомен в тази област. Помоли мен да го заместя. Естествено, бях възхитен. Удуърд е важна персона.

Поклатих глава. Виждах вече накъде духа вятърът. Горкият Гроув, помислих си, така и не успя да се спаси в Нортхамптън.

— Стори ми се, че той покани друг човек. Бейт, ако не се лъжа.

Лоуър презрително щракна с пръсти.

— Прадядо Бейт? Та той и от леглото не става, ако Марс е във възход, а единственото лечение, което прилага, са пиявици и дим от запалени билки. Цялата му ученост стига колкото да установи, че бедният Гроув е мъртъв. Не, Удуърд не е глупак. Нужно му е мнение от човек, който знае какво говори.

— А вашето мнение?

— Ето тук е тънкият момент — отвърна уклончиво. — Направих бегъл оглед на трупа и реших, че е нужно по-подробно обследване. Тъкмо с това ще се заема довечера в кухнята на ректора. Помислих си, че може да пожелаете да присъствате. Лок също има намерение да дойде и ако Удуърд не се поскъпи с виното, ще си прекараме времето много ползотворно.

— Би било чудесно — казах, — но сигурен ли сте, че ще ме допуснат там? При срещата ни Удуърд не се показа особено приветлив.

Лоуър махна безгрижно с ръка.

— Не се тревожете за това. Видели сте се при утежняващи обстоятелства.

— Той се държа оскърбително — настоях. — Обвини ме, че отправям клеветнически намеци.

— Нима? И какви точно?

— Не знам. Само попитах не се ли е преуморявал клетникът с някаква физическа активност. Удуърд почервеня от гняв и ме обвини в злонамереност.

Лоуър потърка брадичката си и по устните му плъзна усмивка на разбиране.

— Виж ти — промърмори. — Значи е възможно да е вярно.

— Кое да е вярно?

— Носеха се разни слухове — намеси се Лок, който беше приключил с вечерята и бе готов да посвети вниманието си на нещо друго. — Нищо сериозно, но някой бе пуснал мълвата, че Гроув блудства с прислужницата си. Аз самият го намирах за малко вероятно, предвид че източникът на тези сплетни беше Уд.

— Нещо не разбрах… — понечих да кажа.

Лок вдигна рамене, сякаш не му се искаше да продължи, но Лоуър не беше толкова сдържан.

— Въпросната прислужница беше Сара Блънди.

— Държа да кажа, че Гроув винаги ми е изглеждал порядъчен човек, способен да устои на въртиопашки като нея — отбеляза Лок. — А клюката, както споменах, идеше от онзи клоун Уд и естествено, не й придадох значение.

— Кой е Уд?

— Антъни Уд или Антъни де Уд, както му е угодно да се именува, тъй като се причислява към благородническото съсловие. Още ли не се познавате с него? Не бойте се, няма да го избегнете. Той ще ви издири и ще ви извади душицата. Антиквар от най-досадните.

— Не, държа да сме справедливи — намеси се Лоуър. — В тази област той е отлично осведомен.

— Може би, но пак си остава жалък клюкар и завистник; никой освен него няма заслуги и пробива единствено благодарение на връзки. Сигурно е убеден, че и Христос дължи положението си благодарение на семейно влияние.

Лоуър се изхили на това богохулство, а аз скришом се прекръстих.

— Хубава работа, Лок, ето че смутихте нашия приятел папист — упрекна го той шеговито. — Работата е там, че Уд води монашеско съществуване сред своите книги и ръкописи и девойката с нещо го е привлякла. Беше прислужница на майка му и горкият Уд се смята за измамен от нея.

Лок се подсмихна.

— Единствен Уд би могъл да се изненада от нещо такова — рече той. — Но така или иначе, той уреди момичето на работа при Гроув, а после започна да плещи своите измислици за тях. И тъй като е злопаметен, залови се да разпространява слуховете из целия град, та за да запази доброто си име, Гроув бе принуден да я изгони.

Лоуър го ръчна с пръст в рамото.

— Тихо, приятелю — предупреди го. — Ето че се задава и самият той. А знаете как не търпи да го одумват.

— О, господи — промърмори Лок. — Това няма да го понеса. Не и по време на хранене! Приемете извиненията ми, господин Коул.

— Кола.

— Господин Кола. Надявам се да се видим по-късно. Приятна вечер, господа.

Той стана, бързо се поклони и се отправи към вратата, неучтиво припряно, като пътьом кимна на един до абсурдност неспретнат мъж, който се насочи към нас.

— Господин Уд! — любезно подвикна Лоуър. — Заповядайте, седнете при нас, ще ви запозная с приятеля си господин Кола от Венеция.

Уд вече сядаше, без да е дочакал поканата, и се притисна толкова плътно до мен, че нямаше как да не доловя мириса на непраните му дрехи.

— Добър вечер, господине. Добър вечер, Лоуър.

Лесно ми беше да разбера защо Лок се изниза така скоропостижно. Не стига че от този човек вонеше и бе лишен дори от подобие на добри обноски — дотам, че носеше очила пред хора, сякаш забравил, че вече не е в библиотеката си, — но и самото му присъствие незабавно помрачи духа на веселие, който дотогава цареше на масата.

— Както разбрах, вие сте историк — казах в опит да завържа любезен разговор.

— Да.

— Навярно е много интересно поприще. В университета ли работите?

— Не.

Ново мълчание, което прекъсна Лоуър, като отмести стола си и стана от масата.

— Нужно ми е да се подготвя — обясни той, все едно не забелязваше безмълвната ми паническа молба да не ме оставя насаме с господин Уд. — Ще ви очаквам у господин Щал на улица „Търл“ след половин час.

И с лека усмивка, подсказваща, че прекрасно съзнава как ме е насадил на пачи яйца, Лоуър си тръгна и ме остави в компанията на господин Уд. Самият той не поръча никаква храна, а се залови да обира остатъци от чужди чинии, като смучеше костите отвратително шумно. Реших, че трябва да е много беден човек.

— Сигурно са ви наприказвали всякакви гадни неща за мен — подхвърли и с жест ми попречи да възразя. — Не си правете труда, знам как ме обсъждат.

— Очевидно това не ви засяга особено — казах предпазливо.

— Напротив. Всеки човек иска да бъде високо ценен, нали така?

— Е, чувал съм далеч по-лоши неща за други хора.

Уд изръмжа и се зае с чинията на Лоуър. Тъй като начинът на приготовление на свинската глава съвсем ми беше убил апетита, приближих към него и своята, почти пълна с храна.

— Много сте любезен — каза той. — Извънредно много.

— Може да смятате Лоуър за фалшив приятел — подхванах, — но той не спести похвали за уменията ви във вашата професионална област. И това ме изкушава да ви попитам с какво точно се занимавате.

Той отново изръмжа и аз се уплаших да не би утоляването на глада да го направи прекалено разговорчив.

— Вие ли сте онзи лекар венецианец, за когото чувам? — попита ме вместо отговор.

— Венецианец съм, но не съвсем лекар — отвърнах.

— Папист?

— Да — потвърдих и застанах нащрек, но той не се впусна в обидни квалификации.

— И смятате ли, че еретиците трябва да горят?

— Моля? — Бях стъписан от несръчния му маниер да води разговор.

— Ако някой бъде изкушен да напусне лоното на църквата, вашата или която и да е друга, вярвате ли, че трябва да гори в пламъци?

— Не непременно — отговорих, като търсех подходящи аргументи. Стори ми се по-разумно да поддържам разговора в границите на общи теми и да не допускам ровене в моите дела. Не търпя сплетни и слухове. — Възможно е да заслужава да изгуби живота си, ако приемете доводите на Тома Аквински, който задава въпроса защо фалшификаторите на монети подлежат на смъртно наказание, а не и фалшифициращите вяра. Впрочем, мисля, че в наши дни това се случва много рядко, въпреки онова, на което вие, протестантите, сте се наслушали.

— Имах предвид да горят в Ада.

— О!

— Ако ме кръсти свещеник-еретик, опрощават ли ми се греховете на Адам? — замислено произнесе той. — Ако ме венчае такъв, ще бъдат ли децата ми законнородени? Киприан е казал, ако не се лъжа, че силата на тайнството произтича ex opera operantis, така че кръщение, извършено от еретик, няма да е никакво кръщение.

— Но папа Стефан е възразил и е посочил, че тя съществува ех opera operato или по силата на действието, а не на положението на действащия — изтъкнах. — Така че не ви заплашва никаква опасност, ако и от двете страни намеренията са били добри.

Той подсмръкна и избърса устата си.

— Защо питате?

— Вие, папистите, вярвате в смъртния грях — продължи разсеяно той. — Много мрачна доктрина по моему.

— Не чак колкото вашата за предопределението. Вярвам, че Бог може да прости всичко, дори смъртния грях, ако реши. А вие твърдите, че хората печелят или губят безсмъртните си души, преди още да са се родили, и дори Бог не може да промени това. Що за жалък Бог е това?

В отговор той отново изсумтя и като че не бе склонен да продължи дискусията, което ме озадачи, тъй като именно той я подхвана поначало.

— Може би искате да станете католик? — предположих, като ми хрумна, че би могъл да засяга тази тема не просто от неловкост и неумение да води разговор. — Затова ли ми задавате този въпрос? Предполагам, че ще трябва да потърсите някой по-осведомен в догмите от мен. Аз съм твърде слаб в богословието.

Уд се засмя и аз почувствах, че най-сетне ми се е удало да преодолея болезнената му вглъбеност в себе си. Реших, че е немалка победа, тъй като няма по-упорито нещо от протестант, потънал в меланхолия.

— Тук сте абсолютно прав, господине. Стори ми се, че ви видях миналата неделя да влизате в еретическа църква с господин Лоуър.

— Да, отидох с него на службата в „Сейнт Мери“, но не съм се причестявал. Макар че можех да го сторя.

— Вие ме изумявате. Как така?

— Коринтяните не са виждали вреда в яденето на месо, предлагано в жертва на езически идоли, макар да са знаели, че тези богове не съществуват — припомних. — И колкото и заблудени да са били в много други отношения, тук съм съгласен с тях. Подобно действие с безобидно, ереста е в умишленото поддържане на фалшива вяра.

— Ако ни представят истината, а ние откажем да приемем свидетелствата за нея с очи и уши?

— Очевидно това е грях, нали така?

— Дори ако тази истина противоречи на общопризнатото?

— Някога вярата в Христос е противоречала на всичко общопризнато. Но да се установи истината, не е така лесно. Ето защо не бива да бързаме да отхвърляме традиционни вярвания, та макар и да ги критикуваме в тесен кръг.

— Звучи ми йезуитско — заяви Уд. — Ще възразите ли, ако пожелая да присъствам на служба във ваша църква?

— Бих ви посрещнал там на драго сърце. Не че точно моя работа е да приветствам или гоня някого.

— Признавам, много свободно приемате нещата. Но защо смятате англиканската църква за еретична?

— Поради причините, които изложих. А и защото папата я е заклеймил като такава.

— О, разбирам. Ами ако някое предложение е безспорно еретично, но не е било заклеймено? Бих ли имал аз… или вие… свободата да го приемем?

— Вероятно зависи от естеството му — отвърнах, като отчаяно търсех начин да се измъкна от този разговор, който отново бе отишъл в задънена улица. Но той беше упорит човек и явно толкова много му се искаше компания на горкия, че не можех да си позволя да бъда жесток. — Ако желаете, ще ви посоча пример. Преди няколко години ми попадна книга за еретичните движения от ранните векове на църквата. То се знае, чували сте за фригиеца Монтан и твърдението му, че новите пророци от всяко поколение ще добавят към думите на нашия Господ Бог.

— И е бил заклеймен от Иполит.

— Ала подкрепен от Тертулиан и получил благоприятни отзиви от Епифан. Но аз друго исках да кажа. Във въпросната историческа книга се споменава една жена, Присцила, последователка на Монтан, и нейните твърдения никога не са били заклеймени, доколкото ми е известно, тъй като почти никой не ги е чувал.

— И какво е казвала тя?

— Че изкуплението е неспирен процес и във всяко поколение ще се възражда Месия, ще бъде предаван, ще умира и ще възкръсва, докато човечеството не се отвърне от злото и не престане да съгрешава. Изказва още много подобни мисли.

— И казвате, че тази доктрина е убягнала на човешкото внимание — каза Уд, кой знае защо много по-силно заинтересуван от примера, който приведох, отколкото от каквото и да било друго, казано от мен от момента, когато му дадох чинията си с храна. — Нищо чудно. Това е просто по-грубовата версия на Ориген, който твърди, че Христос е разпван всеки път щом извършваме грях. Това е метафора, възприемана буквално.

— Мисълта ми беше, че макар да няма официално заклеймяване на проповядваното от Присцила, католиците несъмнено са задължени да го отхвърлят, както отхвърлят всякакви езически религии. Доктрината и литургията са представени с пълна яснота и трябва да приемем, че което не е разрешено, по дефиниция се изключва.

Раздаде се ново сумтене от Уд.

— И никога ли не се бунтувате срещу онова, което ви е казано да вярвате?

— Често го правим — отвърнах весело. — Но не и срещу доктрината, тъй като тя е очевидно правилна във всички подробности. Вашият господин Бойл вярва, че когато науката и религията са в конфликт, значи има някаква грешка в науката. Това е почти като да кажеш, че когато индивидуалният ум и църквата са в противоречие, задължение на индивида е да открие в какво се състои грешката му.

Виждах, че интересът на Уд към разговора е много по-силно разпален от моя и че е на ръба да предложи да идем някъде да пийнем, та да продължим увлекателната си беседа. Не се сещах за нищо, което да желая по-малко от това, тъй че преди да бъда поставен в положение да му откажа, изправих се припряно.

— Простете, господин Уд, но имам уговорка с Лоуър и вече закъснях.

Лицето му посърна от разочарование и на мен ми домъчня за бедния човек. Сигурно е тежко да си изпълнен с най-добри намерения и да полагаш толкова усилия, само за да ти бъде отказана дружеска близост. Щях да съм по-отзивчив, ако имах време, въпреки че не ми допадаха неговият педантизъм и нестройният му маниер на водене на разговор. За щастие не ми се наложи да лъжа, за да се отърва от него, наистина ме чакаха по-важни дела. Оставих го да седи там и да довършва вечерята ми съвсем сам и да е единственият мълчащ в помещение, изпълнено с весело общуване.

* * *

Петер Щал, с когото Лоуър желаеше да се консултира, беше германец и минаваше за нещо като маг заради задълбочените си познания в областта на алхимията. Когато беше подпийнал, можеше да разправя увлекателно за философския камък, за вечния живот и за начините да се превръщат неблагородни метали в злато. Лично аз винаги съм смятал, че на думи нещата стоят по един начин, но демонстрацията винаги е за предпочитане, а Щал при всичките му твърдения и мъгляви фрази никога не беше дарил вечен живот дори на паяк. Нито пък изглеждаше богат, от което заключавах, че и нищо не е съумял да превърне в злато. Впрочем, както веднъж той сам каза, простият факт, че нещо не е направено, не е доказателство, че е невъзможно да бъде направено; той би приел, че такива неща са невъзможни, само когато го убедят, че материята е неизменяемо облечена в уникална форма. Всички свидетелства дотук, беше изтъкнал, сочат, че е възможно преобразуването на неблагородни материали в първични елементи. След като aqua fortis^[1] може да бъде превърната в сол — което е достатъчно просто, — то на какво основание някой като мен насмешливо ще отхвърля предположението, че камъкът може да бъде превърнат в злато, ако бъде намерен нужният метод? Същото било с лекарствата, всички те целели отблъскване на болестта, на старостта, на упадъка; някои дори действали. Можел ли съм да се закълна тогава — и да посоча основания за своята убеденост, че няма върховен лек, който завинаги да отстрани болестите? Та нали най-добрите умове на Античността го бяха вярвали и съществува дори потвърждение в Библията. Не е ли живял Адам 930 години, Сет — 912, а Матусал — 969, както се казва в Битието?

Лоуър отрано ме бе предупредил за трудния му характер и че единствено на Бойл се удава да го овладява. Пороците му се равняваха на дарбите му, тъй като той бе непокаял се содомит и намираше удоволствие да предизвиква погнуса у събеседниците си. По онова време беше някъде над четирийсетте и показваше признаци на упадък, каквито порокът влече зад себе си: дълбоки бръчки край уста, пълна с прогнили зъби, и прегърбена стойка, белег на неговата подозрителност и неприязън към света. Беше от хората, които смятат всички останали за по-нисши от себе си, без значение от тяхното положение, успех или качества. Нямаше монарх, който да умее да управлява владенията си по-добре, отколкото би го правил той, нито епископ с неговите познания в теологията, нито адвокат с равни на неговите умения да води дело. Колкото и да е странно, единствената област, в която не проявяваше арогантност, бе тъкмо онази, където тя би била оправдана, а именно дарбата му за химически експерименти.

Притежаваше и още една чудатост: макар да се отнасяше към всички с презрение, веднъж щом любопитството му бъдеше запалено, отдаваше неуморно време и усилия. С хора не го биваше да общува, но възложиш ли му интересна задача, готов бе да работи над нея до изнемога. Макар да изглеждаше, че не може да предизвика друго освен отвращение, аз неволно бях започнал да изпитвам към него предпазливо уважение.

Трудно можеше да бъде убеден да помогне, макар да знаеше, че Лоуър е близък с Бойл, негов работодател по това време. Когато му обяснихме ситуацията, той се тръшна на едно кресло и ни изгледа с презрение.

— Е, и? Той е мъртъв — изрече на своя латински с тежък акцент, който говореше със старомодна отчетливост и тежест, отдавна отхвърлени от познавачите в Италия, въпреки че англичаните и други (както ставаше ясно) още имаха пристрастие към тях. — Има ли значение как точно се е случило?

— Естествено — отвърна Лоуър.

— Защо?

— Защото винаги е важно да се установи истината.

— И смятате, че това е възможно?

— Да.

Щал изсумтя.

— Ами значи сте по-голям оптимист от мен.

— А вие с какво си прекарвате времето?

— Развличам господарите си — отвърна жлъчно. — Искат да узнаят какво ще се получи, ако се смеси медна патина със селитра, и аз ги смесвам. А какво ще стане, ако сместа се нагрее? Нагрявам я.

— А после не се ли опитвате да установите защо се е случило каквото се е случило?

Той небрежно махна с ръка.

— Пфу! Не. Опитваме се да установим как се случва, не защо.

— Нима има разлика?

— Разбира се. Опасна разлика. Разривът между „как“ и „защо“ много ме тревожи, както би трябвало да тревожи и вас. Тъкмо тази разлика ще стовари света на главите ни. — Той се изсекна и ме погледна гнусливо. — Вижте какво, аз съм зает човек. Идвате тук със загадка. Вероятно е от областта на химията, иначе не бихте се унижили да молите за услугите ми. Така ли е?

— Имам най-високо мнение за вашите дарби — увери го Лоуър. — И струва ми се, съм дал достатъчно доказателства за това. От дълго време ви плащам за уроци.

— Да, да. Но не ме удостояват често със светски посещения. Не че аз възразявам, имам си по-интересни дела от празните приказки. Така че ако очаквате от мен услуга, казвайте каква е тя и си заминавайте.

Лоуър очевидно отдавна бе привикнал към тези грубости. Аз на негово място вероятно вече щях да съм си тръгнал, но той невъзмутимо извади от чантата си бутилката с бренди и я постави на масата. Щал я приближи до очите си и примижа — ясно беше, че е късоглед, и не би му било излишно да се снабди с очила.

— Е? Какво е това?

— Това е бутилка с бренди и странна утайка на дъното, която виждате не по-зле от мен, макар и да се преструвате на сляп. Искаме да узнаем от какво е.

— Аха! Дали доктор Гроув е убит от силата на алкохола, или от някаква друга сила. Дали виното им е яд змийски и мъчителна отрова аспидова.

Лоуър въздъхна.

— Второзаконие, глава 32, стих 33 — отговори. — Да, именно.

После зачака търпеливо, докато Щал старателно изобразяваше дълбок размисъл.

— И тъй, как да проверим тази субстанция, след като тя вече е замърсена от течността? — Германецът размишлява още известно време. — Защо не предложите някоя вечер чаша от това бренди на вашата разпътна прислужница? Ще решите два проблема отведнъж.

Лоуър отвърна, че идеята не е добра. Трудно би било да се повтори експериментът, та макар и да е успешен.

— А сега, ще ни помогнете ли, или не?

Щал се ухили и разкри прогнилите си черни зъби, които като нищо може да бяха причина за злобния му нрав.

— Разбира се — отвърна. — Крайно увлекателна задачка. Ще е нужна серия от опити, достатъчно многобройни и достъпни за повторение, та да бъде идентифицирана тази утайка. Но за начало ще трябва да я извлека в по-удобна за употреба форма. — Посочи бутилката. — Предлагам да си идете и да дойдете след няколко дни. Мразя да ме пришпорват.

— Но не може ли да започнем поне?

Щал въздъхна, после вдигна рамене и се изправи.

— Ами хубаво, ако това ще ме избави от присъствието ви.

Той се приближи до полицата и избра маркуче с тънък стъклен накрайник, който пъхна в гърлото на бутилката. Приведе се, всмукна от другия край и бързо го постави в съд, където течността потече.

— Интересен и полезен способ — поясни. — Широко известен и все пак удивителен. Докато втората част на маркучето е по-дълга от първата, течността ще изтича, тъй като течността, слизаща надолу е по-тежка от тази, изкачваща се нагоре. Иначе в маркучето ще се образува вакуум, какъвто е невъзможно да се поддържа. А истински интересният въпрос се заключава в това какво ще се случи, ако…

— Нали няма да изтеглите и цялата утайка? — тревожно попита Лоуър, когато нивото на брендито в бутилката забележимо спадна.

— Виждам, виждам. — И Щал бързо извади стъкления накрайник.

— А сега?

— А сега ще извлека утайката, която трябва да се промие и изсуши. Това ще отнеме време и вече няма причини да оставате тук.

— Просто споделете плана си.

— Всичко е много просто. Първо ще я подгрея леко, за да се изпари течността, после ще я промия с прясна дъждовна вода, ще я оставя отново да се утаи, отново ще изпаря течността, ще промия утайката и ще я изсуша повторно. Дотогава вече трябва да е достатъчно почистена. Три дни с ваше позволение. И нито миг по-рано, а ако се появите преди това, няма да говоря с вас.

* * *

Придружих Лоуър до Новия колеж, където отидохме в дома на ректора — обширна сграда, заемаща повечето от западната страна на квадратния вътрешен двор. Прислужникът ни въведе в салона, където Удуърд приемаше гостите си. Видяхме, че Лок вече е пристигнал и разговаряше непринудено, настанил се преспокойно в кресло, сякаш беше стопанинът тук. Помислих си, че имаше нещо у този човек, което винаги щеше да му печели благоволението на властимащите. Нямам представа как се получаваше така при него. Не притежаваше приятни обноски, нито беше украшение за обществото. Но усърдното му внимание към онези, които смяташе за по-достойни от себе си, бе неустоимо. И то се знае, той сръчно си създаваше репутация на блестящ ум, така че в края на краищата тези хора започваха да го покровителстват, като при това изпитваха благодарност към него. В по-късните си години започна да пописва книги, които минават за философски трактати, макар дори бегъл прочит да подсказва, че просто пренасяше в тях склонността си към ласкателство на метафизично ниво и обясняваше защо покровителите му бяха оправдани да съсредоточат цялата власт в ръцете си. Господин Лок не ми допадаше.

Неговата непринуденост и самоувереност в присъствието на ректора Удуърд бяха в остър контраст с поведението на приятеля ми Лоуър, който изпадаше в униние, когато му се налагаше да проявява тази смесица от почтителност и учтивост, нужна в присъствието на висшестоящите нему. Горкият! Отчаяно желаеше облагите от покровителство, но не притежаваше способността да се преструва и неловкостта му често създаваше впечатление за грубост. Не минаха и пет минути, когато вече беше забравено, че огледът на тялото на Гроув е възложен на Лоуър, а Лок е само поканен да присъства, така че разговорът се водеше между философа и ректора. Лоуър неловко седеше встрани, слушаше ги, потънал в потиснато мълчание, и ставаше все по-мрачен.

Аз, от своя страна, се задоволявах да си държа устата затворена, за да не си навлека отново неприязънта на ректора, и тук, нека му отдам справедливост, на помощ ми се притече Лок.

— Господин Кола е много притеснен, задето сте го смъмрили така строго сутринта — подхвърли той. — Спомнете си, че нашето общество му е чуждо и той не знае нищо за делата ни. Каквото и да е изрекъл, не е вложил умисъл.

Удуърд кимна и ме погледна.

— Приемете извиненията ми, господине — каза. — Бях разстроен и недостатъчно внимателен в думите си. Само че предишната вечер при мен постъпи жалба и аз изтълкувах погрешно изреченото от вас.

— Каква жалба?

— Доктор Гроув бе обсъждан за постоянен пост и това беше почти решено, а ето че дойде тази жалба, в която се твърдеше, че води разпътен живот и не бива да бъде назначаван.

— Заради онова момиче Блънди, нали? — попита Лок със светско равнодушие.

— Откъде знаете?

— По таверните това отдавна се говори, не че е някакво доказателство. Мога ли да попитам кой е подал жалбата?

— Изхожда от член на факултета — отвърна Удуърд.

— Но от кого именно?

— От кого именно засяга единствено колежа.

— А вашият жалбоподател подкрепил ли е обвинението си с някакви доказателства.

— Сочи, че момичето е било в стаята на доктор Гроув снощи, лично ги видял да влизат там. Изразява опасение, че са могли да ги видят и други и това би хвърлило сянка на колежа.

— А истина ли е било?

— Възнамерявах тази сутрин да попитам доктор Гроув.

— Значи тя е била там снощи, а на сутринта Гроув е открит мъртъв — обобщи Лок. — Виж ти…

— Допускате, че тя е сложила край на живота му?

— Боже милостиви, съвсем не — възрази Лок. — Но силно физическо претоварване при определени обстоятелства може да доведе до апоплектичен удар, както тъй простодушно отбеляза господин Кола сутринта. Това е далеч по-вероятното обяснение. В такъв случай несъмнено ще ни помогне щателно изследване. Нещо по-зловещо изглежда малко вероятно. При това господин Лоуър каза, че момичето май искрено скърбило, като узнало за смъртта на Гроув.

— Благодаря ви за тези сведения — каза ректорът. — Е, да пристъпваме ли към работа? Заръчах да поставят трупа в библиотеката. Къде бихте искали да направите огледа?

— Ще ни е нужна голяма маса — обади се намусеният Лоуър. — Най-подходяща ще е кухнята, ако бъде отпратена прислугата.

Удуърд отиде да даде разпорежданията си, а ние минахме в съседната стая да видим тялото. Когато къщата се опразни, пренесохме трупа в частта със слугинските помещения. За щастие вече бяха измили Гроув, та не губихме време с това крайно неприятно задължение.

— Май е най-добре да започваме, как мислите? — каза Лоуър, като разчистваше масата от вечерята.

Свалихме дрехите на Гроув и го положихме върху масата, както е дошъл на белия свят. Лоуър извади трионите си, наточи ножа си и нави ръкави. Удуърд реши, че не желае да присъства по-нататък, и ни остави.

— Ще взема перото си за писане, ако бъдете така добър да му обръснете главата — каза ми Лоуър.

Послушно се заех да го изпълня, надникнах в килера и открих там тоалетни принадлежности на някого от слугите. Върнах се с бръснач.

— Не само експерт по наместване на кости, но и бръснар — отбеляза Лоуър и взе да рисува главата, само за свои нужди, както си помислих. Остави листа настрана и се замисли за миг. После се приготви с ножа, триона и чук и всички произнесохме кратка молитва, както подобава на тези, възнамеряващи да нахлуят в най-съвършеното Божие творение.

— Забележете, че кожата не е почерняла — посочи Лок в разговорен тон, когато минутата за благочестие изтече и Лоуър започна да си проправя път в гръдния кош през слой жълта подкожна тлъстина. — Възнамерявате да направите проверка на сърцето ли?

Лоуър кимна.

— Ще бъде полезен експеримент. Не съм убеден от аргумента, че сърцето на жертва на отравяне не може да гори в огън, но да видим. — Лекият съскащ звук даде да се разбере, че пластовете тлъстина вече са пробити. — Как мразя да режа дебели хора!

Той довърши разсичането на гръдния кош, отметна пластовете тлъстина и ги притисна към масата.

— Бедата е там — додаде, след като вътрешностите вече бяха пред погледа му, — че в книгата, с която правих справка, не е посочено дали е нужно сърцето най-напред да се подсуши. Но, Кола, вие сигурно схванахте смисъла на забележката на Лок, че кожата не е почерняла. Признак на отсъствие на отрова. От друга страна е покрита със сини петна. Виждате ли? Има ги по гърба и по бедрата. Може би това означава нещо. Струва ми се, че не можем да стигнем до определен извод. Повърнал ли е преди смъртта си?

— Обилно. Защо?

— Жалко. Все пак ще отворя стомаха му за всеки случай. Подайте ми това шише.

И той сръчно прехвърли в шишето лигавата кървава и воняща пяна от стомаха.

— Бихте ли отворили прозореца, Кола? — помоли ме. — Да не правим дома на ректора негоден за обитаване.

— Отровените хора обикновено повръщат — казах, като си припомних случай, когато на моя наставник в Падуа му разрешиха да отрови престъпник, за да наблюдава резултата. Нещастникът умри в мъки, но тъй като иначе трябваше да му отрежат ръцете и краката и после да изгорят пред очите му собствените му вътрешности, преди животът да го е напуснал, той бе изпълнен с трогателна благодарност към учителя ми за неговото милосърдие. — Но ако не греша, рядко изхвърлят цялото съдържание на стомаха си.

Тук разговорът прекъсна и Лоуър се зае да прехвърля стомаха, далака, бъбреците и черния дроб в стъкленици, като коментираше всеки орган и ми го поднасяше да го видя, преди да го пусне в индивидуалния му съд.

— Обвивката е по-жълта от нормалното — съобщи бодро, тъй като работата малко по малко му беше върнала доброто настроение. — Стомахът и червата имат странен кафеникав цвят отвън. По белите дробове има черни петна. Черният дроб и далакът са силно обезцветени, а черният дроб изглежда… какво ще кажете?

Присвих очи да огледам по-внимателно този орган със странна форма.

— Ами не знам. Прилича ми на сварен.

Лоуър се позасмя.

— Самата истина. А сега жлъчката. Твърде течна е и с мръсножълт цвят. Крайно анормална. Дванадесетопръстникът е възпален, но няма следа от естествено разложение. Същото се отнася и за стомаха.

Видях, че замислено оглежда трупа и избърсва окървавените си ръце в престилката.

— Дотук — заявих твърдо.

— Моля?

— Не ви познавам добре, но този поглед вече го разгадавам. Ако се каните да отворите черепа му и да извадите мозъка, ще ви помоля настоятелно да се откажете. Стараем се да установим причината за смъртта му и би било противозаконно да режете от него още парчета само в интерес на собствените си изследвания.

— А и преди погребението ще бъде изложен за поклонение, не забравяйте това — подсети го Лок. — Трудно ще е да скриете, че сте отваряли черепа му. Бездруго вече имаме затруднение с обръснатата му глава.

Лоуър понечи да възрази, но после сви рамене.

— Блюстители на моята съвест — промърмори. — Е, добре, макар че медицинската наука може да понесе голям ущърб заради вашите морални предразсъдъци.

— Само временен, убеден съм. А и вече трябва да го сглобим отново.

Заехме се за работа, като запълвахме празнините с парчета плат, за да му придадем обичайния вид, зашихме го, а после бинтовахме местата на разрезите, за да не би от тях да започнат да изтичат секрети и да изцапат погребалната му премяна.

— Честно казано, никога не е изглеждал така добре — заяви Лоуър, когато Гроув най-сетне бе облечен в празничния си костюм, удобно разположен на креслото, а стъклениците с органите му бяха строени в редица. Лоуър очевидно бе решил да докопа поне тях. — А сега, финалният опит.

Той взе сърцето на покойника, постави го в малък глинен съд на печката и изля върху него четвърт пинта коняк. После взе една треска, подпали я от печката и я пъхна в съда.

— Малко заприлича на коледен пудинг — подхвърли вулгарно, когато брендито се запали, а после постепенно угасна и остави във въздуха неприятен мирис. — Какво ще кажете?

Внимателно огледах сърцето на доктор Гроув, после вдигнах рамене.

— Обвивката е малко обгоряла — казах, — но никой не би могъл да твърди, че е изгоряло поне частично.

— Такъв е и моят извод — удовлетворено изрече Лоуър. — Първото истинско доказателство в полза на отравяне. Много интересно.

— А някой изпробвал ли е по този начин сърцето на починал не от отравяне? — поинтересувах се.

Лоуър поклати глава.

— Не, доколкото ми е известно. Следващия път, като ми падне труп, ще опитам. Ако Престкот не беше такъв егоист, можехме незабавно да направим сравнение. — Той огледа кухнята. — Май трябва да поразчистим малко, че иначе слугите ще се разбягат, като надникнат тук утре сутринта.

Той се зае за работа с вода и парцал. Направи ми впечатление, че Лок не предложи помощта си.

— Готово — каза след няколко минути, през които аз разтребвах, той миеше, а Лок пафкаше с лулата си. — Ако повикате ректора, можем да върнем Гроув обратно. Но преди това — какво е мнението ни?

— Човекът е мъртъв — изрече сухо Лок.

— От какво?

— Няма достатъчно факти за изводи.

— А вие, безстрашни ми Кола?

— Свидетелствата дотук не сочат, че смъртта му не е била естествена.

— Как смятате вие, Лоуър? — попита Лок.

— Предлагам да се въздържим от преценка, докато не постъпят нови доказателства.

След като настоятелно ни предупреди да не споделяме с какво сме се занимавали тази вечер, ректорът Удуърд изслуша уклончивото ни заключение и ни благодари. Лицето му изразяваше дълбоко облекчение. Лоуър не му спомена нищо за Щал и той несъмнено смяташе въпроса за изчерпан.