Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (26)

Осма глава

През следващата седмица лесно нагласих още няколко случайни срещи с нея и бавно започнах да печеля приятелството й. Казах й, че съм решил да последвам съвета й, но душата ми все така се терзае. Никакви проповеди на света не можеха да ме примирят с господстващата Църква. Вече знаех, че баща й е бил от най-злокачествените размирници, дотолкова увлечен да призовава към убийство на притежаващите собственост и към създаване на република, че не му бе оставало време за Христос. По тази причина се наложи да приспособя тактиката си.

— Когато се замисля за разцъфналите само преди няколко години надежди — подхванах, — просто ми се свива сърцето. Всеобщите упования бяха отхвърлени и презрени и светът отново се предаде на алчност и себелюбие.

Тя ме изгледа сериозно, сякаш бях произнесъл неопровержима истина, и кимна. Вървяхме по „Сейнт Джайлс“, след като я бях пресрещнал на излизане от гостилница, където бе купила вечеря за семейство Уд. Прекрасният аромат на гореща и апетитна храна накара стомаха ми да закъркори. Виждах, че тя също е гладна.

— Какво ще правите, след като им отнесете това?

— Ще съм приключила за днес — отвърна тя.

Вече се бе стъмнило и застудяло.

— Елате да хапнем заедно. Виждам, че сте не по-малко гладна от мен, и ще съм ви благодарен за компанията.

Тя поклати глава.

— Много мило, Джак. Но по-добре да не ви виждат с мен. Репутацията и на двама ни ще пострада.

— Нямам представа с какво име се ползвате вие. Виждам насреща си хубава млада жена с празен стомах. Но ако това ви тревожи, ще ви заведа на място, където и двамата ще изглеждаме като същински светци.

— А откъде са ви познати такива места?

— Казах ви, че съм грешник.

Тя се усмихна.

— Не мога да си го позволя.

Махнах с ръка.

— Ще го обсъдим по-късно, като се заситите.

Тя се колебаеше. Наведох се към съда с храна в ръцете й и взех да го душа.

— Ах, как ухае този сос с вкусни парчета месо в него — изрекох с копнеж. — Представяте ли си чиния с такава гозба пред себе си, с прясно изпечен хляб с хрупкава коричка и чаша ейл? Чинията е препълнена, изпуска пара…

— Замълчете! — разсмя се тя. — Е, добре, ще дойда, само спрете да говорите за ядене.

— Чудесно! — зарадвах се. — Отнесете вечерята на господарите си и да вървим.

Отидохме в малка таверна чак на края на града зад реката и колежа „Магдалин“. Никой от университета — дори студентите — не стъпваше там, защото бе отдалечена и с лоша слава. Храната също не струваше; Мама Робъртс бе отблъскваща личност и също тъй лоша готвачка — ястията й тънеха в мазнина и воняха. Сара изглеждаше притеснена в малкото салонче, където тя сервираше буламачите си, но се нахрани с апетита на човек, който никога не си дояжда. Единственото достойнство на кръчмата на Мама Робъртс беше ейлът, който сама си вареше — силен и евтин. Съжалявам за онова време; сега, след като деловите мъже продават бирата и забраниха на жените да изкарват своя продукция, според мен славните дни на тази страна са отминали.

А най-доброто на ейла беше, че след като изпи една кварта от него, Сара стана по-разговорлива и отзивчива към въпросите ми. Тук съм записал разговора, доколкото си го спомням. Като я побутнах в нужната посока, тя ми разправи как работи не само у семейство Уд, но и при доктор Гроув. Не вършела кой знае какво за него: разтребвала му стаята, зареждала му огнището с дърва и му приготвяла ваната веднъж на три месеца — славел се като голям чистник, — за което той й плащал щедро. Само дето си бил наумил да я привлече към лоното на господстващата църква.

Подхвърлих, че според мен подобно поведение е лицемерно от страна на Гроув, тъй като се говори, че той е таен папист. Вярвах, че така ще я предизвикам към откровеност, но сбърках: тя се намръщи и поклати глава. Ако било истина, то тя поне не била забелязвала никакви доказателства за това нито в стаята му, нито у самия него.

— И ви принуждава да работите до изнемога?

Тя възрази решително. Напротив, към нея винаги бил добър, макар да забелязвала, че с останалите често е груб. Беше силно загрижена, че скоро щял да получи свещенически пост в провинцията. Неотдавна споделил с нея, че било почти сигурно вече.

Тази новина силно ме огорчи; вече знаех, че Гроув е безупречен последовател на Църквата и вероятно в по-голямо съгласие с каноните й от самия Томас. Изглеждаше, че приятелят ми неоснователно го упреква в плътски грехове. Нито пък момичето би могло да бъде убедено да го обвини срещу пари. Създаваше впечатление, че държи на честта.

— Но той надали е подходящ за енорийски свещеник — казах. — Твърде дълго е бил в университета. Иначе би бил предпазлив да не наема за прислужница красиво момиче. Няма как да не тръгнат приказки.

— Ако няма повод за приказки, кой би си направил труда?

— Не знам. Според моя опит такава подробност не спира клюкарите. Но кажете, каква е тази ваша репутация, че трябва да ви избягвам? — попитах, като си помислих, че ако тръгне слух как Гроув е взел под крилото си сектантка, и това би могло да свърши работа.

И тя ми разправи нещичко за баща си, за това какво е вършил по време на войната, като обрисува по мое мнение портрет на злодей, какъвто светът не е виждал: бунтовник, атеист, подстрекател. Дори и от нейния разказ прозрях как единственото в негова полза бе очевидната му храброст. Тя дори не знаела къде е заровен — заради отвратителните му деяния не бил удостоен дори с гроб в осветена земя. В това отношение поне имахме нещо общо с нея.

Струва ми се, тя вече ме бе превзела с очарованието си, тъй като изпитвах странно влечение към нея въпреки волността на думите й, която би трябвало да ме постави нащрек. В съдбите ни имаше сходство. Тя работеше при Гроув. Аз бях расъл като негов ученик. Бащите и на двамата ни се бяха ползвали с лошо име и въпреки че при моя това бе незаслужено, разбирах какво е да носиш подобно проклятие на плещите си. За разлика от много сектанти, в очите й не светеше фанатичен огън, нито в изражението и поведението й се долавяше мрачност. Не беше и грозна, каквито бяха повечето от тях, обърнали души към Исус, защото никой смъртен не бе пожелал телата им. Хранеше се с учудваща вродена изисканост и носеше добре изпития алкохол. Рядко бях имал случай да разговарям с жени: или се намираха под строг надзор, или бяха с твърде ниско положение, та да ги заприказвам, а познанството ми с блудницата по пътя към Тънбридж Уелс ме бе оставило уязвен заради насмешката й към мен.

Когато станахме от масата, вече бях започнал да я желая и естествено приех, че готовността й да вечеря с мен, при това на такова непристойно място, както и свободният й маниер на разговор означават взаимност от нейна страна. Бях чувал за такива като нея и за леките им нрави. Намеренията ми се подсилваха и от факта, че щеше да ми е безполезна; нямаше истина в подозренията на Томас спрямо Гроув, а тя не би тръгнала да разправя измислици. Какъв глупак съм бил да разсъждавам така, след като капанът, заложен от нея, вече е бил готов да щракне, както несъмнено се е случвало много пъти преди. Въобразявах си, че я пленявам и прелъстявам, като я обсипвам със своето снизхождение; вместо това тя се бе възползвала от младостта и доверчивата ми природа да ме въвлече в грях, който после да използва за дяволските си цели.

Когато излязохме от таверната, наближаваше девет вечерта, беше се стъмнило и аз предложих да се върнем през поляната Крайст Чърч, за да избегнем стражите.

— Съвсем неотдавна ме спипаха, когато портите бяха затворени — обясних, — и никак не ми се ще да изживявам същото. Вървете с мен, по-безопасно ще е за вас.

Тя веднага се съгласи, поехме покрай ботаническата градина и навлязохме в ливадата, в който момент аз обгърнах с ръка кръста й. Тя се напрегна леко, но не се възпротиви. По средата на поляната, след като се бях убедил, че в близост няма никого, се спрях, прегърнах я и се опитах да я целуна. Тя тутакси започна да се съпротивлява, така че я стиснах по-силно, за да покажа, че макар да очаквам известно противопоставяне, не е нужно да преиграва в ролята си. Но тя продължаваше да се бори и да извръща лице, след което започна да ме удря с длани и да скубе косата ми. Изгубих търпение, спънах я и я повалих на земята. Тя взе да се отбранява още по-ожесточено и накрая ме принуди да я зашлевя.

— Как смееш? — викнах, когато остана неподвижна за миг. — Нима една вечеря не е достатъчно висока цена за теб? Очакваш нещо срещу нищо ли? За коя се мислиш? Или възнамеряваш да ми се отплатиш по друг начин?

Тя отново започна да се извива в опит да се освободи, затова я притиснах към студената влажна земя, запретнах тънката й пола и се подготвих. Кръвта ми вече бе пламнала и съпротивата й едновременно ме разгневяваше и възбуждаше. Може и да я бях наранил, не знам, но ако е така, беше станало по нейна вина. Когато приключих, бях удовлетворен, а тя се укроти. Изтъркаля се встрани от мен и без да казва нищо, остана да лежи на мократа трева.

— Това беше — казах. — За какво беше нужна цялата врява? Надали е дошло като изненада за такава като теб. Или си въобразяваше, че те храня, та да се наслаждавам на разговор? Ако ми се е приказвало с някого, можех да се видя с приятелите си, не със слугиня, с която не бива да се показвам пред хора.

Разтърсих я шеговито, отново върнал доброто си настроение.

— Излишно правиш фасони. Ето ти още два пенса. Какво толкова е станало? Не е като да си девственица, изгубила най-голямата си ценност.

И тогава онази ми ти харпия се обърна, удари ме с всичка сила по лицето, издра ме с нокти и ме заскуба така, че за малко не ми смъкна скалпа. Никога в живота ми не се бяха отнасяли така с мен и чак дъхът ми секна от смайване. То се знае, наложи се да й дам урок и го сторих, макар и без всякакво удоволствие. Никога не съм обичал да бия хора, нито дори слуги, та дори да са си го просили. Това е една от най-големите ми слабости и се боя, че поради тази причина не се отнасят към мен с нужното уважение.

— И другия път без такива глупости — казах й, докато седеше на тревата, скрила лице в шепи. Наложи се да се наведа към нея и да й го кажа в ухото, та да съм сигурен, че ме е чула. Забелязах, че не плаче. — В бъдеще ще ми оказваш нужната почит. А сега като гаранция, че няма лоши чувства между нас, вземи парите и да забравим станалото.

Тя не пожела да се изправи и аз си тръгнах, за да покажа, че такова поведение не ме трогва. Вечерта не се оказа тъй полезна, както се надявах, защото затрудненията с доктор Гроув не бяха преодолени, затова пък завърши приятно. Когато се обърнах да си вървя, забелязах с крайчеца на окото си странно изражение, почти усмивка на лицето й. И тази усмивка задълго се запечата в паметта ми.