Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (40)

Седма глава

Така и не узнах кога и откъде е минал Марко да Кола на път за Англия, макар да съм сигурен, че е стъпил на наша земя още преди разговора ми с испанския посланик. Това потвърди по-късно Джак Престкот, когато го разпитах. В третата седмица на март Кола вече беше в Лондон и мисля, че някой вече го бе предупредил за това, че намеренията му са ми известни; сигурно бе разбрал, че Матю е мой слуга, а момчето знаеше много, което можеше да се окаже опасно за него.

Онази сутрин се видях с Матю; той дойде в къщата ми, цял зачервен от бързане и вълнение от постигнатия успех. Каза ми, че е открил Кола и възнамерявал да се види с него. В този миг ми стана ясно, че трябва да предотвратя тази среща.

— Няма да го правиш — отсякох. — Забранявам ти.

Лицето му потъмня от гняв, какъвто не бях виждал у него дотогава. И отново се върнаха страховете ми, които бях успявал да удържам с надеждата, че след като той отново е при мен, всичко ще е наред.

— Защо? Що за глупости са това? Търсите италианеца, а когато го намирам, забранявате ми да разузная къде точно е в момента.

— Той е убиец, Матю. Много опасен човек е.

Матю се разсмя с безгрижната си веселост, която някога ми създаваше радост.

— Не вярвам италианец да представлява някаква заплаха за хлапак от лондонските улици, още по-малко за онзи, който стои пред вас — каза той.

— Напротив. Знам, че всички пътища и пресечки в този град са ти познати далеч по-добре, отколкото на него, но не бива да го подценяваш. Обещай ми, че няма да го доближаваш.

Смехът му секна и разбрах, че отново съм го огорчил.

— Откъде накъде? Нима ми отказвате приятел, който може да ми е полезен, щедро ще ме закриля и няма да иска нищо в замяна? Който ме слуша и цени мнението ми, а не ме мъмри постоянно и не ми натрапва собственото си? Казвам ви, докторе, този човек е добър с мен и ми е полезен, никога не ме е удрял и неизменно се е държал пристойно.

— Замълчи! — викнах в отчаяние от това, че съм подлаган на такова жестоко сравнение с друг и че качествата на този Кола са превъзнасяни само за да ми се причини сърдечна болка. — Казвам ти истината. Не бива да припарваш до него. Не мога да понеса мисълта, че той ще се докосне до теб, че ще ти причини обида или болка. Искам да те защитя.

— Мога сам да се грижа за себе си. И ще ви го докажа. Още от раждането си съм бил сред крадци, убийци и размирници. А ето ме цял и невредим. За вас това не значи нищо, говорите ми като на малко дете.

— Ти ми дължиш много — процедих с гняв в отговор на неговия гняв. — Настоявам да ми показваш дължимата почит и уважение.

— Но вие ги отказвате на мен, а аз си ги заслужих. Винаги всичко сте ми отказвали.

— Стига. Махай се и не ми се показвай повече пред очите, докато не си готов да молиш за прошка. Знам, че искаш да се видиш с него. Известно ми е кой е той и какво иска от теб, разбирам го по-добре, отколкото ти самият. Защо му е на зрял мъж да държи край себе си момче? Да не мислиш, че заради острия ти ум? Нямаш го чак в такова изобилие. Заради пари? И това нямаш. Заради научните ти познания? Знаеш само онова, на което аз съм те научил. Заради произхода ти? Че аз те измъкнах от канавката. Казвам ти, идеш ли при него, кракът ти няма да стъпи повече в този дом. Разбра ли ме?

Никога преди не го бях заплашвал така, не възнамерявах да го правя и в онази сутрин. Но той бързо ми се изплъзваше. Съблазънта на непослушанието растеше у него, подстрекавана от онзи италианец, и на това незабавно следваше да се сложи край. Той трябваше да знае кой е господарят тук. Иначе щеше да е безвъзвратно погубен.

Но беше твърде късно вече. Прекалено дълго бях отлагал и покварата бе проникнала прекалено дълбоко. Все пак аз още вярвах, че той ще осъзнае грешката си и ще ме моли за прошка, както бе готов да постъпва в неотдавнашното минало. Но той само ме гледаше, без да знае дали говоря сериозно, и като видях този поглед, обзе ме слабост и сам всичко съсипах.

— Матю — промълвих, — момчето ми, ела при мен.

За пръв път наяве, но Бог да ми е на помощ, не за пръв път в мечтите си, аз го прегърнах и го притиснах плътно към себе си с надежда да усетя нежността на ответно чувство. Ала Матю остана студен като камък, после опря длани в гърдите ми, отблъсна ме със сила и отстъпи с препъване назад в бързината да се махне далеч от мен.

— Не ме закачайте повече — изрече глухо. — Не можете да ми нареждате, нито да ми забранявате нещо. Не аз съм съгрешилият тук, нито пък италианецът е онзи, който ме подмамва с нечисти мотиви.

След тези думи той си тръгна и ме остави обзет от гняв и горчива печал.

Никога вече не видях Матю жив. Същата вечер Марко да Кола хладнокръвно му преряза гърлото в тъмна уличка и го остави да му изтече кръвта и да умре.

Дори днес ми е непоносимо да си спомням подробностите от деня, в който научих, че нещата са непоправими. Съпругът на икономката ми (разрешил бях на жената да се омъжи предишната година, а толкова ценях честността й, че не сметнах за редно да я отстраня поради това) дойде в Грешам Колидж, където обядвах с господин Рен, да ми съобщи за нещастието. Този човек от простолюдието беше едър, муден, бавномислещ и се боеше от гнева ми, но бе набрал достатъчно смелост, за да ми предаде лично злокобната вест.

Цял трепереше, застанал насреща ми, докато ми разправяше какво се е случило. Проявил бе находчивост и бе отишъл на местопроизшествието да разпита живеещите наблизо. Явно там било извършено злодейското нападение с цел убийство. Негодникът се бе промъкнал до Матю изотзад, запушил му беше устата и с един замах му беше прерязал гърлото. Не беше имало нито шум, нито викове, нито обичайната суматоха, навеждаща към сбиване или обир. Никой не беше видял извършителя, а Матю бе оставен да умре. Не беше дуел, не беше двубой на честта, на хлапака дори не бе дадена възможността да умре със съзнанието, че се е държал подобаващо за мъж. Беше чисто и просто убийство, извършено по най-подъл начин. Сънят ми ме беше предупредил, а аз все пак бях допуснал престъплението да бъде извършено.

В записките на Да Кола виждам, че дори е имал наглостта да огласи престъплението си, макар да представя нещата така, че бил принуден да се защитава. Твърди, че го нападнали бандити, дето уж били пратени от бившия съдружник на баща му. И с какво благородство и смелост само отблъснал атаката на кръвожадните убийци! С каква скромност описва как сам-самичък разгонил всички. Естествено, не споменава, че нападателят е бил младеж на деветнайсет години, който никога в живота си не се беше бил и не би могъл да му желае злото. Не обелва нито дума как тайно е проследил момчето, а после злоумишлено го е нападнал, без да му даде възможност да брани живота си. Пропуска да съобщи, че е извършил това убийство, за да си развърже ръцете и в последствие да извърши по-тежко престъпление.

Не говори също така, че с това си злодеяние угаси светлината за очите ми, потопи всичко в мрак и навеки ме ограби от радост. Смъртта на Матю легна като тежък товар на плещите ми, защото тъкмо недоверието го бе подтикнало към безразсъдство и няма значение, че от двама ни аз платих с по-големи страдания. „О, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине!“ (Царства, втора книга, глава 18, стих 33).

Послушанието му се равняваше на неговата благочестивост, благочестивостта му — на неговата вярност, а верността му — на неговата красота. Представял си бях как остарявам и той е редом с мен, даряващ ми утеха, каквато не може да предложи никоя жена. Той караше деня ми да засияе и изпълваше утрото с надежда. Такава е била любовта на Саул към Давид и аз плаках при това си горчиво наказание.

„Който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Матей, глава 10, стих 37). Колко често съм чел тези думи, без да осъзнавам бремето, което налагат на целия човешки род, тъй като дотогава не бях обичал нито мъж, нито жена.

Урокът ми бе бърз и суров и аз се опълчих срещу него. Молих Всемогъщия да не е така, слугата ми да е сбъркал, да е умрял друг, а не Матю.

Знаех колко е жестоко желанието ми друг да страда вместо мен, друг баща да потъне в скръб. Нашият Бог е приел Своя кръст, но и Той се е молил бремето да бъде снето от Него, така че и аз се молих.

И Бог ми отвърна, че прекомерно съм обичал това момче, припомни ми нощите, когато той бе спал в постелята ми, а аз лежах без сън, вслушан в дишането му и изпълнен с копнеж просто да протегна ръка и да го докосна.

Припомних си как се молих за избавление от желанията си и как жадувах те да се изпълнят.

Това бе моето наказание и то бе напълно заслужено. Мислех си, че ще умра от непоносимата болка и никога няма да се съвзема от тази загуба.

Гневът в сърцето ми гореше студен и яростен, защото знаех, че Марко да Кола бе съблазнил моето момче и го бе отвърнал от мен, дотолкова бе успял да му помъти ума, че то не бе забелязало извадения кинжал.

Молих Бог да ми каже думите, изречени към Давид: „Аз ще предам твоя враг в ръцете ти, и ще сториш с него, каквото ти е угодно“ (Царства, първа книга, глава 24, стих 5). И се заклех, че свирепата жестокост на Да Кола ще се превърне в негова гибел.

Писано е: „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка“ (Битие, глава 9, стих 6).

* * *

Благодарен съм, че не допускам никой човек да съзре чувствата ми и че винаги съм притежавал дълбоко съзнание за дълг, защото то единствено ме застави да се съвзема и отново да се посветя на целта си. И тъй, молих се, а после отново се принудих да се заловя със задачата си; никога не ми е било по-трудно, защото неизменно поддържах обичайното си поведение, наричано от околните студенина, докато нещастното ми сърце кървеше от скръб. Нищо повече няма да добавя към това, защото не става за чужди уши. Но ще кажа, че от този час нататък имах само едно намерение, една цел и едно желание и те оставаха с мен и в съня ми, и във всяка минута на бодърстване.

Матю бе отрекъл, че е заподозрян от Кола в Нидерландия; ако беше така, момчето ми със сигурност би загинало, преди да е стъпило на английска земя. Следователно Кола бе открил нещо тук, в Лондон, и затова с увереност може да се твърди, че до него са стигнали думите ми пред господин Бенет как Матю е единственият, посветен в моите подозрения. Би трябвало да съм наясно, че не съществува такова създание на света като дискретен придворен и че нито една жива душа в Уайтхол не умее да пази тайна. Затова реших да не държа повече в течение господин Бенет за своите успехи. Не само не исках непредпазливо бъбрене да предупреди Кола, стремежът ми бе да опазя собствения си живот и знаех, че след като италианецът безжалостно бе пролял кръвта на моето момче заради малкото, което знаеше, с всичка сила би предприел сходно покушение и срещу мен.

И все пак ни най-малко не се учудих, като чух, че в Оксфорд е пристигнал млад и учен джентълмен и изразил намерение да остане сред нас за известно време.

Ала пък какво бе удивлението ми, когато веднага с пристигането си той установи контакт със семейство Блънди.