Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (25)

Седма глава

По настояване на Томас отидох да се видя с Джон Уолис, математик и Божи служител. Тогава знаех малко за тази видна личност — само че не го обичат особено, но си го обяснявах с факта, че Кромуел го бе натрапил на Оксфорд. Неприязънта към него се дължеше и на това, че в общата чистка от пуритани след завръщането на краля Уолис не само бе запазил мястото си, но и бе получил знаци за официално благоволение. Мнозина от жертвалите се за краля, които не се радваха на подобни облаги, изпитваха горчиво негодувание срещу него.

Твърде самонадеяно го посетих у дома му — като богат човек, разполагаше с апартамент в колежа, къща на улица Мъртън, а както разбрах, и още една в Лондон. Прислужникът му реши, че съм студент, дошъл за наставления, така че без противене отиде да доложи за мен.

Уолис ме прие веднага и подобна любезност остави у мен силно впечатление; в миналото далеч по-скромни университетски светила ме принуждаваха без всякаква основателна причина да чакам с часове. Така че влязох при него окрилен от надежда.

Вероятно днес всеки си има своя представа за облика на тези хора. Свещенослужителят е с румено лице заради чревоугодничеството си; природоизпитателят философ е разсеян, небрежно облечен, със закопчани накриво копчета и килната на една страна перука. Ако такива хора действително съществуват, то преподобният доктор Джон Уолис не принадлежеше към тях: убеден съм, че през целия си живот не беше допуснал небрежност и нищо не беше забравял. Може да се каже, че беше най-студеният и всяващ страх човек, когото съм срещал. Когато влязох, не помръдна, само ме гледаше и с едва забележимо кимване ми посочи стол. Сега, като размишлявам за това, ми идва на ум, че в безмълвната застиналост има нещо много красноречиво. Търлоу например също стоеше в едно и също положение, но контрастът не можеше да е по-голям. Може да изглежда странно тъкмо аз да го кажа, но в статичността на Търлоу имаше някакво смирение. А Уолис бе замръзнал като змия, втренчена в жертвата си.

— Е, господине — заговори с леден глас след известно време. Забелязах, че леко просъсква, което усилваше приликата му със змия. — Все пак вие сте поискали да ме видите, а не обратното.

— Дойдох да ви помоля за услуга по личен въпрос.

— Надявам се, не търсите наставления?

— О, не, за бога.

— Не споменавайте напразно Божието име в мое присъствие.

— Моля да ме извините, господине. Само че ми е трудно да започна. Казаха ми, че вие можете да ми помогнете.

— Кой ви го каза?

— Господин Кен, магистър в университета и…

— Господин Кен ми е известен — каза Уолис. — Свещеникът дисидент, нали така?

— Той полага всички усилия да се подчинява на установения канон.

— Желая му успех. Навярно разбира, че в наши дни не можем да допускаме и най-малките отклонения.

— Да, господине — потвърдих, като обърнах внимание на това „ние“.

Съвсем до неотдавна самият Уолис беше свещеник дисидент и при все това се бе устроил чудесно.

Уолис все така запазваше хладната си неподвижност и по никакъв начин не ми помагаше.

— Баща ми беше Джеймс Престкот.

— Чувал съм за него.

— В такъв случай ви е известно, че бе обвинен в страшни престъпления, които знам, че не е извършил. Убеден съм, че е бил организиран заговор за оклеветяването му от Джон Търлоу с цел да бъде скрит истинският предател, и възнамерявам да го докажа.

Отново Уолис не показа нито одобрение, нито осъждане. Не, гледаше ме с немигащи очи, докато не ме обзе парещ срам заради моята глупост и не започнах да се потя и заеквам от смущение.

— По какъв начин се надявате да го докажете? — попита той след продължително мълчание.

— Все някой трябва да знае истината — казах. — И се надявах, тъй като сте били свързан с господин Търлоу…

Тук Уолис вдигна длан.

— Достатъчно, господине. Имате превратна представа за моята важност. Разчитах тайнопис за Републиката, когато нямах друг изход и бях уверен, че на естествената ми преданост към Негово величество няма да падне никаква сянка.

— Естествено — измънках, почти с възхищение от непринудеността, с която тънките му устни изрекоха тази нагла лъжа. — Значи съм получил неверни сведения и не можете да ми помогнете?

— Не съм казал това — отвърна той. — Знам малко, но ако пожелая, възможно е да науча и повече. Какви документи на баща ви от онова време сте запазили?

— Никакви — отговорих. — Мисля, че и майка ми няма такива. А защо са ви нужни?

— Няма ли кутия с книжа? Книги? Писма? Длъжни сте да установите къде се е намирал във всеки даден момент. Ако например се твърди, че е бил в Лондон и се е видял с Търлоу, а вие успеете да докажете, че е бил на съвсем друго място, ще осъществите голям напредък. Не сте ли помисляли за това?

Наведох глава като провинил се ученик и си признах, че не ми е хрумвало. Уолис продължи да ме разпитва, като ми задаваше нелепи въпроси за някакви книжа, вече не ги помня дори. Аз бях избрал пътя на пряката конфронтация, не ровене из писма и документи. Помислих си, че дарбите на господин Уд все пак може да се окажат полезни.

Доктор Уолис кимна удовлетворено.

— Пишете на близките си и узнайте с какво разполагат. Донесете всичко на мен и ще се заема с него. Тогава може би ще съумея да свържа нови за мен факти с онова, което вече ми е известно.

— Много любезно от ваша страна.

Той поклати глава.

— Нищо подобно. Ако има предател в кралския двор, трябва да се знае за това. Но бъдете уверен, господин Престкот, че няма да ви помагам без доказателство за правотата ви.

* * *

Вече бе настъпила зимата; времето ме притискаше, задачата пред мен не ми даваше мира, мисълта за баща ми ме тласкаше към действие. И започнах да подготвям пътуванията си, които продължиха непрестанно през следващите няколко месеца, докато всичко не се разреши. Странствах през една от най-студените зими, които помня, а после и с настъпването на пролетта, движен от чувството си за дълг и стремеж към истината. Пътувах сам, единствено с плаща на гърба си и малък вързоп с вещи, и повечето пеша, като крачех по широки и тесни пътища и заобикалях огромните локви, които ги осейваха по това време на годината. Нощувах където намерех — в градове и села или под дървета и край живи плетове, когато не се отваряше друга възможност. През цялото време бях обзет от голяма тревога и страх, до самия край често се усъмнявах в успеха, опасявах се, че няма да мога да надделея над многото си врагове. И все пак си спомням с умиление този период, макар причината вероятно да е само розовото сияние, с което напредналата възраст винаги озарява спомените за младостта.

Ала преди да тръгна на път, трябваше да спазя обещанието си да помогна на Томас. Да се срещна със Сара Блънди уж случайно беше лесно, трудното беше да я въвлека в разговор. Тя излизаше от дома си в шест сутринта и отиваше на улица „Мъртън“ в дома на семейство Уд. Там прислужваше всеки ден без понеделник, който бе отделен за доктор Гроув. Работеше до седем вечерта. Всяка неделя имаше по четири свободни часа и по един почивен ден през шест седмици. В сряда отиваше да пазарува за семейството от Глостър Грийн, празен терен в покрайнините на града, където на фермерите бе разрешено да продават произведеното от тях. Купуваше всичко нужно и (тъй като госпожа Уд се славеше със скъперничеството си) мъкнеше всичко сама, защото не й даваха пари за носач.

Реших, че тъкмо от такъв случай трябва да се възползвам. Следвах я отдалеч до пазара, изчаках, докато направи покупките си, а после се погрижих да попадна пред нея, когато тя се връщаше с две препълнени тежки кошници.

— Госпожица Блънди, ако не се лъжа — казах с радостно изражение. — Сигурно не ме помните. Имах щастието да се съветвам с майка ви преди няколко месеца.

Тя отметна косата от лицето си, изгледа ме въпросително, после бавно кимна.

— Да — отговори. — Дано не сте съжалили за изгубените пари.

— Ни най-малко, благодаря. Много ми помогна. Боя се, че не се държах подобаващо. В онези минути бях много разстроен и това вероятно се е отразило на обноските ми.

— Така е — отсече тя. — Отрази се.

— Позволете да се реванширам. Нека ви нося кошниците, твърде тежки са за вас.

Тя не възрази дори само от приличие и веднага ми ги подаде.

— Много любезно от ваша страна — каза с видимо облекчение. — Никак не обичам този ден от седмицата. Стига да не ви отклонявам.

— Не, по път ми е.

— Как така знаете къде отиваме?

— Няма значение — побързах да замажа грешката си. — Без друго нямам какво да правя и на драго сърце бих отнесъл товара ви чак до върха на Хедингтън Хил просто заради удоволствието от компанията ви.

Тя отметна глава назад и се разсмя.

— Ясно е, че наистина нямате какво да правите. За щастие няма да злоупотребя чак толкова с добрината ви, отивам до улица „Мъртън“.

Кошниците се оказаха страшно тежки и почти се ядосах на момичето, задето ми връчи и двете с такава готовност. Едната щеше да ми е предостатъчна. Нещо по-лошо, наблюдаваше ме с прикрита насмешка как се боря с тях, докато тя ги бе носила с лекота.

— Добре ли се отнасят с вас там? — попитах задъхан, а тя вървеше до мен с лека и уверена крачка.

— Госпожа Уд е добра господарка — отговори. — Нямам от какво да се оплача. Защо? Да не се каните да ми предложите работа?

— Не, прислужница не ми е по джоба.

— Вие сте студент, нали?

Кимнах. Предвид плаща ми, който плющеше под силния вятър, заплашващ да отнесе униформената ми шапка в канавката, догадката й не блестеше с проницателност.

— Към духовен сан ли се стремите?

— Не, опазил ме Бог — засмях се.

— Нима не одобрявате Църквата? Или разговарям с таен католик?

При тези думи пламнах от гняв, но навреме си припомних, че не съм посветил сутринта на развлечения.

— Нищо подобно — отсякох. — То се знае, грешник съм, но не чак такъв. Отчуждението ми има съвсем друга причина. Но с никакви действия не съм съгрешил.

— Поздравявам ви.

Въздъхнах тежко.

— А аз не се поздравявам. Има група богобоязливи хора, с които бих искал да общувам, но те не биха и помислили да ме допуснат. И не ги виня.

— А кои са те?

— По-добре да не ги назовавам.

— Рискувайте поне да ми кажете защо няма да сте добре дошли там.

— Такъв като мен? — възкликнах. — Кой би приел човек, затънал във всевъзможни безобразия? Искрено се разкайвам за тях, но не мога да залича онова, което е било.

— А според мен много от тях приемат сред себе си грешници. Какъв смисъл да се приемат само чистите духом? Та те вече са спасени.

— Да, уж такава е идеята — промърморих, като разиграх огорчение. — В действителност се отвръщат от хората, които се нуждаят от тях.

— Те ли ви го казаха?

— Не беше нужно. Аз самият не бих приел такъв като себе си. А и да ме допуснат, постоянно ще се боят, че ще внеса раздор в отношенията им.

— Нима сте водили тъй порочен живот? Трудно ми е да си го представя, надали сте по-възрастен от мен.

— Вие, без съмнение, сте отгледана в почтено и набожно семейство — изтъкнах. — На мен, уви, съдбата не ми се усмихна.

— Вярно е, че бях благословена с родителите си. Но трябва да сте сигурен, че всяко общество, което би ви отхвърлило, не си струва да принадлежите към него. Хайде, господине, кажете ми кои имате предвид. Може да успея да ви помогна. Ще разпитам дали биха ви приели, ако от свенливост не смеете да проверите сам.

Погледнах я с благодарност и възторг.

— Наистина ли бихте го сторили? Не смея да ви помоля. Става дума за мъж на име Тидмарш. Чувал съм, че е свят човек и проповедник, събрал около себе си малкото останали непокварени хора в Оксфорд.

Тя спря и се втренчи в мен.

— Но той е квакер — промълви. — Съзнавате ли какво правите?

— Не ви разбирам…

— Те може и да са Божи люде, но той ги подлага на тежки изпитания. Ако се присъедините към тях, ще се лишите от защитата, които ви дава правото ви по рождение. Ще ви хвърлят в затвора, ще станете жертва на побои, заплюван на улицата. Може да се наложи и да се простите с живота си. Дори да бъдете пощаден, вашите приятели и близки ще ви низвергнат и светът ще ви презре.

— Вие не искате да ми помогнете.

— Трябва да сте наясно срещу какво се изправяте.

— Вие една от тях ли сте?

В очите й се мярна подозрение, но тя поклати глава.

— Не — отвърна. — Учили са ме да не си навличам беди. Намирам го за също такава проява на горделивост, като да носиш натруфена рокля.

— Дори няма да се престоря, че ви разбирам. Ала отчаяно се нуждая от помощ.

— Тогава я потърсете другаде — каза тя. — Длъжен сте да се подчините на Божията воля. Но първо трябва да проумеете какво действително иска Той. Вие сте млад човек от благородно потекло с всички преимущества, произтичащи от това. Не се отказвайте от тях заради прищявка. Най-напред добре го обмислете и се молете. Техният път не е единственият към спасението.

Бяхме минали по „Сейнт Алдейтс“ и после завихме по „Мъртън“. Докато изричаше последния си съвет, вече стояхме пред дома на господарката й. Допускам, че тя просто искаше да предпази себе си, и при все това останах впечатлен от мъдростта в думите й. Ако наистина бях някакъв екзалтиран младеж, напът да извърши сериозна грешка, тя би ми дала храна за размисъл.

Тръгнах си, обзет от душевен смут, който в ретроспекция мога да разбера. Аз я лъжех, а тя ми отвърна с цялата си доброта. Това дълго ме измъчваше, докато не научих впоследствие колко по-сериозна е била нейната измама от моята.