Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (48)

Първа глава

Преди няколко седмици старият ми приятел Дик Лоуър ми прати огромен куп изписана хартия с твърдение, че може би трябва да го имам, бидейки ненаситен колекционер на всякакви любопитни документи. Самият той бил склонен да го изхвърли, толкова много лъжи и печални противоречия се съдържали там. Заявява (в писмо, тъй като се оттегли да живее в Дорсет, при това в охолство), че според него ръкописите били твърде тягостни. Очевидно е възможно двама души да са свидетели на едно и също събитие, но да го помнят погрешно. Как може, продължаваше той, да се установи някога със сигурност даден факт, та дори да е упражнена добра воля? Посочваше няколко примера на събития, в които сам е бил участник, и твърдеше, че нещата са били съвсем различни. Единият, разбира се, е поразителният опит да се прелее чужда кръв на вдовицата Блънди с помощта на ствола на гъше перо, което синьор Кола обявява за свое изобретение. Лоуър (когото познавам като извънредно честен човек) напълно оспорва разказа за въпросния случай.

Забележете, той говори за двама души — Кола и Уолис, — макар ръкописите пред мен да са три. Очевидно напълно пренебрегва ръкописа на Джак Престкот, а и е длъжен да го стори. Законът не може да съди и да взема предвид думите на човек, който е невменяем; ако сегашните му действия са лишени от разсъдък, как може да се приемат с доверие спомените му? Те са просто хаотични дрънканици, изкривени от болестта му. Ето как поразеният ум на Престкот превръщаше лудницата в негова огромна къща; главата му не е обръсната, за да носи перука, както той твърди, а за да може да бъде мазана с оцет против буйните му пристъпи; нещастниците, наети да обуздават буйстващите луди, в съзнанието му са негови слуги; многото посетители, от които се оплаква, са разни чудаци, които всяка събота плашат по пени за вход, та да позяпат побърканите зад железните решетки на клетките им и да се посмеят над окаяната им участ. Аз самият го сторих неотдавна, когато отидох да говоря с Престкот относно писанията му, но за мен преживяването в никой случай не беше забавно или удовлетворително.

Ала няколко от твърденията на Престкот са верни. Знам го и го признавам, макар да нямам причини да го обичам. Лоуър ми каза, че се побъркал, когато бил изправен пред доказателство, че собствената му злоба е осуетила всичките му надежди и усилия и че в крайна сметка предупрежденията на онзи ирландец се оказали истина. Може и така да е; мисълта ми е, че дотогава той е бил малко или повече с ума си, така че и спомените му са относително верни, само дето той им прави съвършено погрешно тълкуване. Нужна е интелигентност все пак, за да се представи дадена теза, както го прави той; ако бе запазил разсъдъка си, от него можеше да излезе отличен адвокат. Всеки човек, с когото е говорил, от първия до последния, му е казвал, че баща му е виновен, и наистина е бил. Престкот насочва към доказателства за невинността на баща си изключително умело и сръчно избягва всичко, разкриващо цялата дълбочина на предателството му. Накрая аз самият едва не му повярвах, макар да знаех по-добре от повечето хора, че пред мен са куп хитро скалъпени безсмислици.

Но нима разказът на този нещастник заслужава по-малко доверие от тези на другите двама, също толкова изопачени, макар и от различни страсти? Добре, Престкот е безумец, но Кола е лъжец. Може ръкописът му да съдържа само една изрична лъжа, ала пък изобилства от премълчавания и уклончиви описания. Това само по себе си също е лъжа, защото както казва Амиан, „Vertas vel silentio vel mendacio“ — истината е накърнявана от мълчанието и неискреността. А неискреността се съдържа в тъй невинно изречение, че дори на Уолис му е убягнало. Така или иначе, тя изкривява всичко останало в ръкописа и прави дори верните думи неистински, защото също като при схоластичен аргумент се представят изводи с безупречна логика, извлечени от фалшиви предпоставки.

„Марко да Кола, благороден венецианец, ви приветства почтително.“ Така започва той и оттам нататък всяка дума трябва да бъде внимателно преценявана. Самата поява на ръкописа е наложително да бъде поставена под въпрос, защото каква е причината да пристъпи към него след толкова години мълчание? От друга страна твърдението, че той е лъжец, не означава, че постъпките и мотивите, приписвани му от Уолис, са верни. Венецианецът нито е бил какъвто е изглеждал, нито за какъвто се е представял, но със сигурност никога не е кроял планове срещу сигурността на кралството или срещу живота на лорд Кларендън. Самият Уолис дотолкова е привикнал да обитава своя си тъмен и зловещ свят, че вече не би могъл да отличи истина от измислица или искреност от фалш.

Но как да определя на кое твърдение да вярвам и кое да отхвърля? Аз не мога да повтарям едни и същи събития отново и отново с минимални вариации, както Щал е правил с химикалите си, за да демонстрира как е умрял доктор Гроув. И дори това да беше по силите ми, безпогрешният философски метод е неприложим, когато става дума за постъпки и подбуди на хора, а не за трансформация на нежива материя. Навремето посещавах лекциите по химия на хер Щал и трябва да кажа, че нищо не почерпих от тях. Самите експерименти на Лоуър с кръвопреливане в началото породиха увереност, че това е върховната панацея за всички болести, а по-късно (след много случаи на смърт във Франция) учените застанаха на противоположното мнение — че било пагубна процедура. Не може да е и едното, и другото, господа философи. Ако сте прави сега, как така сте грешили толкова много преди? Как тъй, когато Божи служител промени мнението си, това се смята за слабост на мирогледа му, а когато същото прави човек на науката, се приема за ценност на метода му? И как незначителен хроникьор като мен да превърне оловото на неточностите из тези записки в златото на истината?

* * *

Право да коментирам въпросните писания ми дава най-вече моята безпристрастна позиция, която (както ни се казва) е Premium mobile^[1] на балансираното разбиране: малко от случилото се има отношение към мен. Второ, мисля, че основателно мога да претендирам за известни познания: през целия си живот съм живял в Оксфорд и познавам града (което и хулителите ми не отричат) по-добре от всеки друг. Накрая, то се знае, познавах всички актьори в тази драма; по онова време с Лоуър се виждахме редовно и поне веднъж седмично вечеряхме в гостилницата на Мама Джийн. Чрез него се запознах с всички философи, включително със синьор Кола. Работих с доктор Уолис дълги години — той завеждаше архива на университета, който аз посещавах много често. Имал съм дори честта да разговарям с господин Бойл, а веднъж присъствах на сутрешен прием с лорд Арлингтън, макар, уви, да нямах възможност лично да му поднеса своите почитания.

Нещо повече, познавах Сара Блънди, преди да я сполети трагична съдба, и тъй като не съм привърженик на загадките и главоблъсканиците, веднага ще разкрия тайната си. Аз я познавах и след това, макар да бе обесена, разчленена и изгорена. Нещо повече, смятам, че съм единственият човек, способен да изложи достоверно събитията от онези дни и да опише доброто, породило такава жестокост, онази благодат на Провидението, предизвикала такава злоба. По някои въпроси мога да се допитам до Лоуър, тъй като споделяме много тайни; но ключовите знания са известни единствено на мен и ще ми се наложи да убеждавам с тежестта на авторитета си и със словотворческите си умения. Любопитното е, че колкото по-малко ми вярват, толкова по-убеден ще бъда в правотата си. Господин Милтън се е заел в своя велика поема по неговите думи да оправдава пътищата Божии в хорските очи. Ала не е взел предвид едно: може би Бог е забранил на хората да проумеят пътищата Му, защото, ако осъзнаят в пълна степен Неговата доброта и неприемането й от нас, ще бъдат толкова съкрушени, че ще изоставят всяка надежда за спасение и ще измрат от скръб.

* * *

Аз съм историк и твърдо се придържам към това название, при все че критиците ми са ме нарекли с друга дума — антиквар. Вярвам, че истината може да израсте само върху здравата основа на фактите, и още от ранна възраст си поставих целта да изградя такъв фундамент. Забележете, не тоя грандиозен замисъл да напиша световната история; не можеш да изградиш дворец, преди да си изравнил земята под него. По скоро по модела на господин Плот^[2], който е написал естествената история на страната ни, аз пък се занимавам с гражданската й история. И колко материал има само! Мислех си, че ще отнеме няколко години от живота ми. Сега разбирам, че дори да доживея до дълбока старост, пак ще я оставя недовършена. Започнах (след като се отказах от намерението си да стана духовник) с желанието да опиша неотдавнашните ни беди по време на обсадата, когато парламентаристите първо завзеха града, а после отстраниха от университета всички недоволни от тях. Ала бързо прозрях, че ме чака по-благородна задача, защото цялата история на университета можеше да се изгуби завинаги, ако не бъдеше опазена. Така че изоставих първоначалния си труд и започнах другия, по-важен, макар по онова време вече да бях насъбрал значителен материал и една публикация да би ми донесла световна слава, в същото време щеше да ми осигури покровителството на силните на деня, което винаги ми е убягвало. Впрочем това не ме тревожи: animus hominis dives, non area appellan solet, или „богатството на човек се определя не от сандъците му с пари, от разума му“, както е казал Тулий, и това, че тези му думи са смятани за парадокс, показва как римската епоха е била не по-малко покварена и сляпа от нашето време.

Тъкмо по повод този си по-раншен труд се запознах със Сара Блънди и майка й, които са широко застъпени в моя разказ. Чувал бях за Нед, съпруга на старицата, на няколко пъти бях срещал името му при ровенето си из документи и макар да не бе основна фигура в моето описание на обсадата, страстите, които бе събудил, предизвикаха любопитството ми. Кръвожаден злодей, дяволско изчадие, по-лош от убиец, човек, от когото тръпки те побиват. Светец на нашето време, един от Божиите избраници, пълен с доброта, благ в думите си, великодушен. Две крайни мнения и почти нищо по средата; не можеха да бъдат верни едновременно и аз реших да разреша това противоречие. Известно ми беше, че е участвал в бунта през 1647 година, а при потушаването му беше изчезнал от града, както и от моето повествование; тогава не знаех жив ли е, или вече почива в гроба. Ала той бе изиграл роля в едно произшествие, довело до известни брожения, и щом през лятото на 1659 година узнах, че семейството му живее наблизо, реших, че не бива да пропускам възможността да науча повече от устата на участник и свидетел на събитията (макар това да беше старата, след като не можех да открия мъжа й).

Отидох на тази среща с известно притеснение: Ан Блънди минаваше за ясновидка (за онези, които не изпитваха неприязън към нея) или за вещица (каквото прозвище й бяха лепнали не тъй доброжелателните). Дъщеря й Сара смятаха за странна и необуздана, но тя още не си бе спечелила репутацията на лечителка, навела господин Бойл на мисълта рецептите й да бъдат използвани за лечение на бедните. Дължа да кажа, че нито затрогващото описание, дадено й от Кола, нито жестокото от страна на Престкот дава вярна представа за възрастната жена. Въпреки че беше близо петдесетгодишна, пламъкът в очите й (наследен и от дъщеря й) говореше за жизнена душа. Вероятно наистина беше ясновидка, но не в смисъла, който обикновено се влага в тази дума — при нея нямаше неясно промърморени заклинания или налудничави напеви. Имаше остър и проницателен ум, съчетан с присъща й веселост и колкото и да е странно, с дълбока набожност, та макар и еретична. Няма нищо общо с жестоката харпия от разказа на Уолис, въпреки че според мен казва истината. Той самият бе едно свидетелство, че всички ние сме способни на чудовищни злодеяния, бидейки убедени в своята правота, а в онова време безумието на убежденията беше сграбчило страната в здрава хватка.

Да си извоювам доверието й, никак не беше лесно и не съм убеден, че някога го спечелих изцяло. По-късно, когато мъжът й бе мъртъв вече и кралят се бе върнал на трона, отново влязох във връзка с нея и тя несъмнено ме е заподозряла, че й залагам капан, тъй като поддържах отношения с доктор Уолис. А тя нямаше причини да обича новата власт и беше налице конкретен повод да се бои от Уолис. Напълно разбираемо: когато научих повече за него, самият аз започнах да изпитвам страх.

Ала по времето, за което говоря, все още не го познавах. Ричард Кромуел още крепеше властта едва-едва, кралят беше в Испанска Нидерландия и изгаряше от желание да си върне наследството, но не се осмеляваше да си го вземе със сила. В страната царяха смут и очакване армиите отново да се изправят една срещу друга. През онази пролет домът ни, както и на всички мои познати, беше обискиран за оръжие. В Оксфорд получавахме само откъслечни новини за света, но след като разговарях с много хора през годините, дадох си сметка, че буквално никой не е бил наясно какво става. С изключение на Джон Търлоу, разбира се, който знаеше и виждаше всичко. Но дори и той падна от власт, повален от сили, които за пръв път не можеше да контролира. Приемете това като доказателство в какъв хаос бе страната в онези дни.

Нямаше особен смисъл да възприема учтивия подход към Ан Блънди. Не можех например да й напиша писмо, в което да й се представя, защото дори не ми и хрумваше, че тя може да чете. Нямах друг избор, освен да отида пред къщата й и да почукам на вратата. Отвори момиче на около седемнайсет години, най-красивото създание, което бях виждал в живота си: с прекрасна фигура, макар и твърде слаба, чудесни зъби и чиста кожа. Косата й беше тъмна, което бе недостатък, и тя я носеше разпусната и непокрита, но пък се обличаше скромно, макар че и чувал да беше надянала, в моите очи той щеше да е приказна дреха. Най-силно очароваха очите й — наситеночерни като гарваново крило, а е всеизвестно, че най-красиви са чернооките жени. „С тъмни очи като на Венера“ казва Хесиод за своята Алкмена, Омир нарича Юнона „вакла“ заради кръглите й черни очи, а Баптиста Порта в труда си „Човешката физиономия“ се присмива на сивооките англичани и се присъединява към Морисън да слави огнените погледи на смуглите неаполитанки.

Гледах я зяпнал известно време, съвсем забравил за причината на посещението си, докато тя не се осведоми по каква работа съм дошъл, като го стори вежливо, но без угодничене, сдържано, но без високомерие.

— Заповядайте, влезте, господине — каза, като чу отговора ми. — Майка ми отиде до пазара, но съвсем скоро ще се върне, можете да я почакате, ако желаете.

Оставям на други да решат дали трябваше да приема това като предупреждение за характера й. Ако бях в обществото на изискана дама, то се знае, веднага бих си тръгнал, за да не я злепоставям, оставайки с нея насаме. Но в този момент възможността да говоря с красивото създание ми се видя крайно привлекателна. Чак ми се щеше майка й да се забави възможно повече. Седнах (с известен фасон, боя се, както често го правят хората с по-нискостоящите от тях, Бог да ми прости) на малкото столче пред огнището, което, уви, беше празно въпреки студа.

Как завързват разговор другите в подобни ситуации? Никога не съм успявал в това, което е тъй просто за околните. Вероятно е следствие от дългите часове, прекарани над книги и ръкописи. Сред приятели не изпитвах такива затруднения, приказвах свободно и смея да кажа, че не бях най-безинтересният събеседник. Но в някои обстоятелства ми се връзваше езикът, а да си бъбря с момиче от простолюдието с красиви очи просто не беше по силите ми. Можех да се направя на женкар, да я погъделичкам под брадичката, да я настаня на коляното си и да я ощипя по задника, но не ми беше в природата, нито пък в нейната очевидно. Можех и да я пренебрегна като недостойна за вниманието ми, само дето тя беше достойна. Ето защо не сторих нито едното, нито другото, просто се взирах в лицето й с недоумение и оставих на нея да подхване разговора.

— Сигурно сте дошли при майка ми, за да се посъветвате за някое затруднение — подсказа, след като не дочака да си отворя устата.

— Да.

— Може би сте изгубили нещо и искате тя да ви посочи къде е предметът? Това много го умее. Или пък не сте добре със здравето и се боите да идете на лекар?

Най-после с усилие откъснах поглед от лицето й.

— Не, нищо такова. То се знае, чувал съм за големите й умения, но аз съм много стриктен и никога нищо не губя. При мен всичко си има своето място. Само така мога да напредвам с работата си. А и здравето ми е съвсем добро, слава на Бога.

Надути празни дрънканици, но нека смущението ми послужи за оправдание. Какво можеше да я интересува моята работа? Малко хора ги беше грижа. Но в трудни моменти винаги прибягвам към нея в мислите си. Към края на тази история седях до среднощ седмица след седмица да преписвам и вмъквам бележки, затворил се за света. Лок ми каза, че така било най-добре. Странно, никога не съм го харесвал, нито той мен, но винаги приемах съветите му и от тях имаше полза.

— Амин — каза тя. — Защо търсите майка ми тогава? Надявам се не заради нещастна любов. Защото тя не одобрява разни отвари за залюбване и тям подобни глупости. Ако работата е такава, трябва да идете при един от Хедингтън, макар че аз лично го смятам за шарлатанин.

Уверих я, че целта ми е съвсем друга и че не искам да се съветвам с майка й за нищо такова. Тъкмо бях започнал да обяснявам, когато вратата се отвори и жената се прибра. Сара се втурна да й помогне, а тя се отпусна морно на столче срещу мен, изтри запотеното си чело, пое си дъх и чак тогава ме погледна. Беше бедно, но чисто облечена, с мазолести ръце, заякнали от много години тежък труд, и кръгло румено и открито лице. Макар че възрастта бе сложила вече своя отпечатък, тя далеч не беше окаяната и крехка като ранена птичка жена, каквато стана после, и се движеше с енергичност, неприсъща на мнозина по-облагодетелствани в живота на нейните години.

— Няма нещо ненаред при вас — заяви тя мигом, сякаш бях прозрачен за нея. Дъщеря й имаше същия маниер, както научих по-късно. Мисля, че тъкмо с това плашеха хората и те ги смятаха за дръзки и надменни. — Защо сте дошли?

— Това е господин Уд, майко — каза Сара, като се върна от малката съседна стаичка. — Каза ми, че бил историк и дошъл да те попита за разни неща.

— И какви болежки ходят по историците? — без особен интерес подхвърли тя. — Губите си паметта? Схваща ви се ръката, с която пишете?

Усмихнах се.

— И двете са често срещани, но за моя радост, не и при мен. Не, аз пиша история за обсадата и тъй като сте били тук през това време…

— Както и хиляди други хора. С всички ли се каните да говорите? Странен начин да се пише история.

— Мой образец е Тукидид… — подхванах високопарно.

— А той е умрял, преди да завърши труда си — прекъсна ме тя и така ме смая със забележката си, че едва не паднах от столчето.

Дори да оставим настрана бързината на находчивия отговор, тя очевидно не само бе чувала за този най-велик историк, а и знаеше подробности за него. Погледнах я с любопитство, но като че не успях да скрия изумлението си.

— Мъжът ми е голям любител на книгите и често ми чете или пък кара мен да му чета вечер.

— Той тук ли е?

— Не, още служи в армията. Мисля, че е в Лондон.

Бях разочарован, естествено, но реших да узная каквото мога от съпругата до завръщането на самия Блънди.

— Съпругът ви — подхванах — е изиграл значителна роля в историята на града…

— Опитваше се да се бори с несправедливостите тук.

— Именно. Бедата е там, че всички, с които говорих, предават съвсем различни неща за онова, което е направил и казал. Това исках да изясня.

— И ще повярвате на моите думи?

— Ще ги съпоставя с казаното ми от други хора. И така ще изплува истината. Убеден съм в това.

— В такъв случай сте глупав човек, господин Уд.

— Не мисля така — изрекох сковано.

— Какви са религиозните ви убеждения? Към кого сте лоялен?

— В религията аз съм историк. В политиката също съм историк.

— Твърде хлъзгав отговор за стара жена като мен. Верен ли сте на Протектора?

— Положих клетва пред правителството, което е на власт.

— А коя църква посещавате?

— Различни. Ходя на различни места. В момента посещавам църквата на улица „Мъртън“, тъй като домът ми е в тази енория. Нека ви кажа, преди отново да ме обвините в увъртане, че аз лично отнасям себе си към епископалната църква.

Тя наведе глава, замислена над думите ми, и очите й се затвориха, сякаш заспа. Уплаших се, че ще ми откаже от опасения, че ще изопача разказа й. Естествено, тя нямаше причини да смята, че поначало можех да одобрявам човек като съпруга й; вече знаех достатъчно за него, че да нямам съмнения. Но не можех да сторя нищо повече, за да я убедя в почтените си намерения. За щастие не бях толкова глупав, че да й предложа пари, защото тогава щях да изгубя всички шансове, макар тя да имаше нужда от средства. Заявявам, че никога не долових нито у нея, нито у дъщеря й помен от онази алчност, в която други ги обвиняват, при все че би била оправдана при бедното им съществуване.

— Сара? — обади се тя след малко и изправи глава. — Какво мислиш за този непохватен младеж? Какъв е той? Шпионин? Глупак? Мошеник? Човек, който рови миналото, за да ни тормози?

— Може би е именно какъвто сам казва, майко. Нищо не ти пречи да поговориш с него. Бог знае какво се е случило и дори един историк от университета не може да скрие истината от Него.

— Умно го рече, дете. Жалко, че нашият приятел тук сам не се досети за това. Е, добре, ще говорим отново — каза тя. — Ала скоро очаквам клиент. Изгубил е полицата за къщата си и трябва с помощта на небесни сили да я открия. Елате някой друг ден. Утре, ако желаете.

Благодарих й за любезността и обещах, че на другия ден непременно ще я посетя. Давах си сметка, че се отнасям към нея с ненужна почтителност, но нещо ми подсказваше, че това е правилното поведение. Съсловието й може да не изискваше уважение, но личността й го предполагаше. Докато си проправях път през мръсотии и локви по улицата, спря ме подсвирване и като се обърнах, видях, че Сара тича след мен.

— Две думи, господин Уд.

— Разбира се — отвърнах и не пропуснах да забележа удоволствието, което изпитах. — Имаш ли възражения срещу таверните?

Беше нормален въпрос в онези дни, тъй като много от сектантите порицаваха пивниците. Добре бе да знае човек с кого си има работа отрано, за да не си навлече буря от оскърбления.

— О, не — отвърна тя. — Много ги харесвам дори.

Можех да я заведа във „Фльор дьо Лис“, тъй като принадлежеше на семейството ми и там можех да получа евтино питие, но бях загрижен за репутацията си и вместо това избрах друго място, почти толкова мизерно като жилището й. При влизането ни забелязах, че не е посрещната дружелюбно. Дори имах чувството, че ако не присъствах, можеше и да се разменят остри думи. Но жената само ми отправи присмехулна усмивка, когато донесе двете халби. Думите бяха учтиви, но не и тонът, с който бяха изречени, и аз нямах представа каква е причината. Въпреки че не бях извършил нищо нередно, усетих как се изчервявам. Уви, момичето забеляза и не пропусна да отбележи притеснението ми.

— Няма такова нещо — възразих.

— Спокойно, и по-зле е бивало с мен.

Прояви тактичността да се отправи към далечна маса в ъгъла, та да не ни виждат. Бях й благодарен за тази деликатност и изпитах топло чувство към нея.

— А сега, господин историк — заговори момичето, след като отпи солидна глътка от халбата си, — бъдете откровен с мен. Доброто ли ни желаете? Защото няма да позволя някой да ни навлече нови беди. Майка ми понесе достатъчно. Изтощена е и едва през последните години намери известен покой. Не желая някой да го наруши.

Опитах се да я успокоя по този въпрос, обясних, че целта ми е да опиша дългата обсада и ефекта, който оказа на ученето разквартируването на войска в града. Ролята на баща й в бунта и в пробуждането на страсти сред бойците на парламентаристите, в каквото и да се състоеше, бе значима, но не и критична. Исках само да знам защо войската се бе противопоставила на заповедите тогава и какво се бе случило. Надявах се да го запиша на хартия, преди да бъде забравено.

— Но вие самият сте били тук, нали?

— Да, но бях само на четиринайсет години и твърде ангажиран с учението си, за да забележа бунта на непокорните. Помня колко силно бях разочарован, когато преместиха училището към Новия колеж от помещенията му край параклиса и как си мислех, че никога преди не бях виждал войници. Стоях край външните укрепления с надежда да мога да излея някому на главата вряло олио, мечтаех да извърша чудеса от героизъм, за които благодарният монарх щеше да ме произведе в рицарско звание. Помня още колко наплашени бяха всички, когато градът се предаде. Но важните факти не ми бяха известни. А няма как да се пише история въз основа на толкова нищожни спомени.

— Нужни са ви факти? Повечето хора се задоволяват да си ги измислят сами. Така постъпиха и с баща ми. Говореха за него, че е човек, изтъкан от пороци и стремеж към насилие. Малко ли ви е тяхната смазваща оценка?

— Възможно е да е достатъчна. Възможно е дори те да са прави. Но няма как да не се съмнявам. Как е станало така, че на такъв човек са повярвали и са го последвали повечето негови другари? Ако е бил толкова ужасен, как тогава е бил способен на подобно мъжество? Може ли благородството (ако тази дума е приложима в случая) да съжителства с подлост? И откъде — тук за пръв път направих предпазлив опит за любезност — се е взела у него такава прекрасна дъщеря?

Дори да й бе станала приятна последната ми забележка, тя с нищо не го показа. Нямаше сведен поглед, нито мило изчервяване, само черните очи напрегнато изучаваха лицето ми, което ме смути още повече.

— Твърдо съм решен — продължих, за да замажа неуспешния си опит — да изясня какво се е случило. Ти ме питаш дали ви желая добро, или зло. Е, аз не ви желая нито едното, нито другото.

— Тогава сте безнравствен.

— Истината винаги е нравствена, защото е отражение на Божието слово — поправих я, като отново почувствах, че не намирам правилните думи и се крия зад високопарна сериозност. — Ще дам думата на баща ти. Сама знаеш, че от друг не би я получил. Той или ще разговаря с мен, или завинаги ще остане ням.

Тя допи последната глътка и тъжно поклати глава.

— Горко на човека, който говореше така красиво, а сега е принуден да говори чрез вас.

Предполагам, че сама не съзнаваше каква обида изрече, но тогава нямах желание да я смъмря да си знае мястото, както го заслужаваше. Погледнах я внимателно с надежда, че такова доверие поне ще я накара да каже добра дума за мен пред майка си.

— Помня — заговори тя след известно мълчание — как веднъж го чух да се обръща към отряда си след молитвена сбирка. Бях на девет години, така че навярно е било по време на Устърширската кампания. Тогава мислеха, че скоро им предстои сражение, и баща ми насърчаваше и успокояваше хората. При думите му те се поклащаха ритмично, мнозина плачеха. Възможно е да загинат или да попаднат в плен, или да прекарат остатъка от дните си в тъмница. Такава е волята на Бог и не на нас е дадено да злоупотребяваме с опити да я разгадаем. Бог ни е дал само един фенер, за да различим силата на Неговата доброта, и този фенер е нашето чувство за справедливост, гласът на Правдата, звучащ в душата на всеки, готов да се вслуша в него. Тези, които надникнат в сърцето си, ще узнаят какво е Справедливост и ще разберат, че като се борят за нея, борят се за самия Господ Бог. С тази битка щяха да положат основите на това земята да стане общо достояние и да храни всеки, родил се на нея. Тогава всеки щеше да гледа на своя ближен — бил той старец, недъгав или жена — като на равен в Божието сътворение. Каза им, че са длъжни да го помнят, докато спят, ядат, бият се и умират.

Не намерих какво да кажа. Тя говореше така кротко и нежно, гласът й ме приласкаваше, докато повтаряше думите на баща си, тъй тихи, добри и — проумях го с потреперване — тъй порочни. Започнах, макар и смътно, да осъзнавам в какво се криеше магията на Блънди. След като някакво си момиче можеше така да те заплени, каква ли сила притежаваше мъжът? Правото да ядеш: никой добър християнин не би го опровергал. Докато не си даде сметка, че този човек желае да оспори правото на господаря да се разпорежда с наемните си работници, че проповядва кражба на собственост от законните стопани и подрязва самите корени на хармонията, свързваща всеки с всичко. С кротост и доброта Блънди водеше невежите нещастници право в зейналата паст на самия дявол. Потръпнах. Сара ме наблюдаваше с лека усмивка.

— Ще кажете, че това са бълнувания на безумец, така ли, господин Уд?

— А как би могъл някой, който не е глупак или чудовище, да мисли другояче? Очевидно е така.

— След като произхождам от семейство на безумци, аз виждам нещата различно — каза тя. — Вероятно си мислите, че баща ми е използвал обикновените хора за собствените си пагубни цели. Познах ли?

— Нещо такова — отвърнах сухо. — Че това е подстрекавано от дявола, се доказва от изяждането на бебета и изгарянето на пленници.

Тя прихна в смях.

— Изяждане на бебета? Изгаряне на пленници? Кой лъжец е надрънкал това?

— Прочетох го. И много хора го твърдят.

— И вие сте повярвали. Започвам да се съмнявам във вас, господин Историк. Ако прочетете, че в морето живеят огнедишащи лами с по сто глави, и това ли ще повярвате?

— Не и ако нямам основателна причина.

— А кое приема учен човек като вас за основателна причина?

— Нещо, видяно със собствените ми очи, или сведения от човек, на чиято дума може да се вярва. Но зависи какво имате предвид. Знам, че слънцето съществува, защото го виждам; вярвам, че земята се върти около него, защото това следва от логични изчисления и вижданото от мен не му противоречи. Знам, че еднорозите съществуват, защото наличието на такива животни в природата е възможно и защото надеждни хора са зървали такъв, макар и на самия мен да не се е случвало. Крайно невероятно е да съществуват огнедишащи стоглави дракони, защото не вярвам живо същество да може да издишва пламъци, без да бъде изгорено от тях. Така че зависи, както виждате.

Такъв беше отговорът ми и все така го намирам за добър. Представих опростено сложни идеи, за да може тя да ги схване, макар да не ми се вярваше, че ще ме разбере. Ала тя, вместо да ми е благодарна, че я осветлявам, продължи да спори с мен и чак се наведе напред с нетърпението на гладен просяк, комуто са подали коричка хляб.

— Иисус е нашият Бог. Вярвате ли в това?

— Да.

— Защо?

— Защото пришествието му съответства на пророчествата в Стария завет. Чудесата Му са доказали Неговата божествена природа, а Възкресението Му го е доказало повторно.

— Мнозина оспорват въпросните чудеса.

— В добавка към всичко това притежавам вяра, която почитам повече от всички доказателства.

— Тогава един по-земен въпрос. Кралят е богопомазаният представител на земята. Вярвате ли в това?

— Ако имаш предвид дали мога да го докажа, не, не мога — отвърнах, решен да запазя сдържаност и самообладание. — Това не е доказуемо твърдение. Но аз го вярвам, защото кралете имат своето отредено място в мирозданието и отхвърлянето им води до нарушаване на естествения ред на нещата. Недоволството на Бог от Англия през последните години стана очевидно от всички беди, които й се струпаха. Когато кралят беше умъртвен, нима не настана ужасно наводнение, свидетелстващо за причинения хаос в природата?

Тя размисли над този очевиден аргумент, но каза:

— Ами ако кажа, че тези явления са настъпили, защото кралят предаде своите поданици?

— Тогава няма да се съглася с теб.

— И как ще решим кой е прав?

— Ще зависи от мнението на разумни хора с тежест и авторитет, които са изслушали и двете страни. Не че ти се подигравам или те порицавам, но не може да се каже, че заемаш достойно положение в обществото или имаш похвална репутация, при това — добавих, за да прехвърля разговора към по-уместна тема — никой не би сбъркал толкова красиво момиче с мъж.

— А, ето каква била работата! — Тя отхвърли доброжелателното ми предупреждение да не си вре хубавото носле в сериозни дела, като тръсна глава. — Излиза, че дали кралят е богопомазан свише и дали справедливо заема мястото си на трона зависи от това какво ще решат хората. Някакво гласуване ли се провежда?

— Не — отвърнах, вече леко ядосан, че не успявам да прекратя този все по-абсурден спор. — Не това имах предвид, невежо момиче. Това единствен Бог го решава. Хората решават само дали ще приемат Неговата воля.

— Каква е разликата, ако не знаем каква е волята Му?

Време беше да поставя точка на това, така че се изправих, за да й дам физическа илюстрация на съответните ни позиции.

— Ако можеш да задаваш подобни въпроси, то ти си много безразсъдно и безнравствено дете — изрекох сурово. — Наистина си получила много лошо възпитание, щом дори помисляш такива неща. Започвам да вярвам, че баща ти е действително тъй порочен, както говорят за него.

Но вместо да се отрезви от мъмренето ми, тя се облегна на стола си и се разсмя звънливо. Разгневен и обиден от такава реакция, изфучах навън от таверната, за да подиря убежище сред моите книги и бележки. Това бе само първият случай, когато тя ме докара до проява на глупаво поведение. Трябва ли да повтарям, че бях млад? Дава ли ми това някакво оправдание, че очите й напълно объркваха мислите ми, а люшването на косата й ми връзваше езика?