Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (36)

Трета глава

Това нежелано произшествие поне ми предостави торбата с пощата за Ди Пиетро, която се оказа много по-интересна, отколкото можех да се надявам. Освен писмата, предназначени за размирниците на континента, там имаше още едно, произлизащо от различен и неизвестен източник. Прегледах го просто по силата на навика, придобит, докато бях на служба при Търлоу, да проверявам всяка торба с поща за подозрителна кореспонденция. Писмата бяха общо дванайсет: едно от радикали, десет съвършено безобидни с отношение единствено към търговия и въпросното писмо. Самото отсъствие на адрес вече би привлякло вниманието ми, но това, че печатът на обратната му страна беше гладък, събуди решимостта ми да узная неговото съдържание. Съжалявах само, че нямах под ръка онова нищожество Самюъл Морланд, защото нямаше друг човек, който да умее мигновено да снеме печат и после отново да го върне, така че намесата да остане незабелязана. На мен тази деликатна задача ми струваше много усилия и твърде много богохулствах, докато се борех да я изпълня. Ала постигнах своето, при това се справих отлично и бях уверен, че след онова, което писмото ще претърпи при превозването си, никой нищо няма да забележи.

А делото си струваше подобен труд. Вътре се оказа най-добрият образец на тайнопис, какъвто ми се бе случвало да видя — дълго писмо, приблизително от дванайсет хиляди знака сложен шифър по случаен избор, какъвто описах по-горе. Като го гледах, изпитах трепет, съзнавайки, че това е загадка, достойна за моя талант. Но дълбоко в съзнанието ми се мерна и друга, по-тревожна мисъл, тъй като тайнописът е подобен на музиката и си има свой ритъм. Този, докато преглеждах писмото, прозвуча в главата ми с познат напев, вече чуван преди. Само че не можех да си припомня що за мелодия беше това.

Много пъти са ме питали защо съм се заловил с изкуството на шифрирането, защото това минаваше за вулгарно занятие, неподобаващо на човек с моето положение и достойнство. Причините са много, а удоволствието, което получавам от него, е последната от тях. Умове като този на Бойл се домогват до тайните на природата, от което аз също получавам огромно удовлетворение. Но каква наслада е да проникнеш в тайните на човешките мисли, да превърнеш хаоса на хорските старания в порядък и да извадиш на бял свят най-тъмни престъпления! Съгласен съм — шифърът е само набор от знаци върху страница. Да се превърне това струпване в осмислена фраза чрез упражненията на чистия разум е удовлетворение, каквото досега не съм успял да преподам на някого друг. Мога само да кажа, че е нещо сродно с молитвата. Не с повърхностната молитва, при която хората бърборят заучени думи, докато умът им витае другаде, а с истинска проникновена молитва, когато чувстваш как душата ти се изпълва с Божията благодат. Често съм си мислил, че успехът ми е израз на Неговата милост към мен, и е знамение, че моето дело Му е угодно.

Писмото на сектантите бе смешно лесно за разгадаване и не намерих в него нищо интересно. Ако знаех съдържанието му, не бих си правил труда, тъй като то не заслужаваше смъртта на Ди Пиетро, нито затрудненията, които ми причини убийството му. В него на високопарен език, толкова харесван от сектантите, се описваха приготовления и се загатваше за място, което идентифицирах като Нортхамптън. Но храна за размисъл в него нямаше много и нищо не оправдаваше опасността, на която се бях подложил. Ако такова оправдание можеше да се намери, то се заключаваше в последното загадъчно послание и аз реших на всяка цена да го прочета, с ясното съзнание, че ще ми трябва ключът към него.

Матю дойде при мен, когато седях до масата, а пред мен лежеше неподдаващото се на прочитане писмо. Попита дали всичко е сторил правилно.

— Постъпи прекрасно — казах му, — въпреки че по една случайност твоето писмо е напълно безинтересно. Ала друго едно ме заинтригува силно.

Протегнах му листа, за да го разгледа, което той стори с присъщата си изпълнителност и точност.

— И вие вече го разгадахте?

Усмихнах се на неговата вяра в мен.

— Различно писмо, различен източник и без съмнение различен адрес. Но нищо повече не знам. Не мога да прочета това писмо. Тайнописът с основан на книга, която определя последователността на знаците.

— Каква книга?

— Не знам и ако не успея да я намеря, нищо няма да разбера. Но съм уверен, че е нещо много важно. Подобен тайнопис е рядкост, сблъсквал съм се с такъв само няколко пъти и тогава посланията бяха написани от много умни хора. Такъв шифър е непосилен за глупави.

— Ще успеете — усмихна ми се той. — Уверен съм.

— Обичам те за това доверие, момчето ми. Но този път грешиш. Без ключ вратата ще остане затворена.

— А как да открием ключа?

— Само онзи, който е написал писмото, и другият, за когото е предназначено, знаят коя е книгата и всеки от двамата има екземпляр от нея.

— Тогава трябва да ги попитаме.

Помислих си, че се шегува, и вече бях отворил уста да го смъмря за неуместното му лекомислие, но по лицето му разбрах, че е напълно сериозен.

— Позволете ми да се върна в Смитфийлд. Ще разкажа, че някой се е опитал да открадне писмото, но не е успял. Ще предложа лично да се кача на кораба, уж за да охранявам писмото, та да съм сигурен, че няма да попадне в чужди ръце. Така ще узная на кого се изпраща и кой е ключът за него.

Юношеският ум е самото простодушие и не можах да скрия насмешката си.

— Защо се смеете, докторе? — смръщи чело той. — Прав съм. Няма друг начин да се узнае какво ви е нужно и няма кого друг да изпратите освен мен.

— Матю, твоята невинност е умилителна. Ще тръгнеш, ще те разкрият и всичко ще бъде изгубено, та дори да успееш да избягаш невредим. Не ми додявай с подобни глупости.

— Винаги се държите с мен като с малко дете — промърмори той, разстроен от думите ми. — Но не виждам защо. По какъв друг начин можете да узнаете за кого е писмото и коя книга ви е нужна? А ако на мен не вярвате, кого бихте пратили?

Хванах го за раменете и се вгледах в сърдитите му очи.

— Не се разстройвай — казах вече по-меко. — Не говоря така от пренебрежение, а защото съм загрижен за теб. Млад си, а тези хора са опасни. Не бих искал да попаднеш в беда.

— И аз съм ви благодарен за това. Но не искам нищо друго, освен да ви служа. Знам колко съм ви задължен и колко малко съм извършил, за да платя дълга си. Затова ви моля, дайте ми разрешение. И трябва да решите бързо, защото корабът отплава утре.

Помълчах известно време, загледан в лицето му, помръкнало от обида, и ми стана ясно, че трябва да отпусна юздите или рискувам да го изгубя завинаги. И все пак опитах отново.

— „Аз пък, ако трябва вече да остана без деца, нека остана без деца“ (Битие, глава 43, стих 14).

Той ме погледна с такава доброта, че я помня и до днес.

— „Бащи, не дразнете чедата си, за да не падат духом“ (Колосяни, глава 3, стих 21).

Тук вече отстъпих, прегърнах моето момче на сбогуване, а после гледах през прозореца как той излезе на улицата и се изгуби сред тълпата. Виждах живост в стойката му и радост в походката му, дарени му от свободата, и тъгувах за своята загуба. Остатъка от деня прекарах в молитви за благополучното му завръщане.

* * *

Не получих вести цели две седмици, всеки ден бях терзан от тревоги дали корабът не е потънал, дали моето момче не е разкрито. Но той се справи по-добре, отколкото очаквах, и прояви повече нюх от мнозина агенти, получаващи заплата от правителството. Когато получих първото му писмо, се просълзих от облекчение и гордост.

Ваше преподобие — започваше то, — съгласно вашите указания се качих на гемията „Коломбо“ и пристигнах в Хага. Плаването беше наистина ужасно и в един момент дори си помислих, че мисията ми ще завърши с неуспех. Изглеждаше неизбежно корабчето да потъне с целия си екипаж. За щастие шкиперът се оказа опитен и ни доведе до сушата невредими, макар и измъчени от морска болест.

По време на пътуването спечелих доверието на този човек и узнах, че той не възнамерява да се задържи дълго в пристанището. Беше натъжен от смъртта на Ди Пиетро, загрижен за службата си и искаше да се върне в Лондон възможно най-бързо. Затова му предложих да го отменя и аз да раздам писмата, като казах, че ще се радвам на възможността да опозная тази част от света. Тъй като той не подозираше, че в някое от тях се съдържа по-специално съобщение, съгласи се на драго сърце и обеща да ме върне обратно в Лондон, когато пристигне със следващия си товар стоки.

Внимателно като в същинска поща прегледахме пликовете и сравнихте адресите им с неговия списък.

„На това няма адрес“, казах му и посочих писмото, което толкова много ви заинтересува. „Вярно, няма — отвърна той — и все пак фигурира в списъка ми.“ Показа ми го и там имаше инструкции с почерка на самия Ди Пиетро, че това конкретно писмо трябва да се достави на човек на име Да Кола на „Гулденстраат“.

Господине, трябва да ви кажа, че въпросната къща е на испанския посланик и че този Кола е широко известен тук. Още не съм предал писмото, защото ми казаха, че чак утре ще се появи, а аз отказах да го оставя, като обясних, че имам строги нареждания да го връча в неговите ръце. Открих тук англичани и те много дружелюбно ми предложиха подслон, защото са изолирани и копнеят за новини от дома.

Щом се върна, то се знае, ще ви посетя, за да ви предам каквото съм успял да науча. Бъдете спокоен, най-скъпи ми господине…

Макар сърдечността на милото ми момче да стопли сърцето ми, боя се, че бих се забравил дотолкова, та да му дръпна ушите, ако се намираше пред мен. Разбирах, че се беше справил добре, но не толкова, колкото би ми се искало. Все още не разполагах със заглавието на книгата-ключ, а без нея нямах особен напредък. Но ако по този въпрос не бе успял, то в друго отношение бе получил ценни сведения. Вече ми беше известно, че испанският посланик Естебан де Гамара е непримирим и опасен враг на Англия. Само тази информация дори оправдаваше всичко, сторено от мен до момента. Кола, за когото ми бяха казали няколко месеца по-рано, че общува с радикали, сега се оказваше с адрес в испанското посолство. Прелюбопитна загадка.

Сведенията ме поставиха в затруднително положение, тъй като, ако бях престъпил заповедите да оставя на мира Ди Пиетро, намесата в тези международни дела бе още по-тежко провинение. Господин Бенет все така си оставаше мой единствен закрилник и не можех да си позволя да се лиша от неговото благоразположение, докато не успеех да го заменя с по-могъщ покровител. И все пак свързващото звено между радикалите и испанците бе извънредно важно. Надали можеше да се предполага съюз между стълба на католицизма и най-яростните фанатици на протестантството, а все пак аз държах в ръце първия смущаващ намек за подобна връзка и не можех да позволя абстрактните ми умозаключения да надделеят над преките и категорични улики.

Това винаги ми е служило като компас и във философията, и в службата за правителството: човешкият разум е слаб и често не е способен да схване модели, които на пръв поглед противоречат на всяка логика. Кодовете, на дешифрирането на които отдадох толкова от живота си, са прост пример за това, защото кой би бил способен да разбере (ако не го знае), че безсмисленото наглед струпване на букви може да съобщи на читателя мислите на най-влиятелните хора в страната, на най-опасните, посветени в това изкуство. Противоречи на здравия разум, но е така. Логика, неподвластна на човешкото разбиране, често може да се срещне в Божиите творения, дотолкова, че съм имал случаи да се посмея над господин Лок, който поставя здравия разум в центъра на своята философия. „Той върши велики дела, за нас непостижими“ (Йова, глава 37, стих 5). Постоянно го забравяме и скъпо си плащаме за това.

Логиката диктуваше, че испанците не биха си развързвали кесиите, за да върнат на власт сектантите републиканци, а също и че въпросните сектанти не биха се подчинили доброволно на испанската политика. Ала доказателствата започваха да сочат към сговор между тях. На този етап все още не успявах да се ориентирам, затова се въздържах да градя теории, но и отказвах да отхвърля уликите само защото за момента противоречаха на здравия разум.

То се знае, щях да се изложа на присмех, ако бях представил сведенията си на господин Бенет, който се гордееше с познаването си на испанците и беше убеден в тяхното приятелство. Не можех и да предприема никакви мерки срещу сектантите, докато не извършеха нещо престъпно. И така, бездействах и пазех подозренията за себе си, докато не дойдеше моментът да разшифровам писмото, да открия кой го е написал и не съберях нови доказателства — и тогава може би щях да представя нещата по-обосновано. Хранех големи надежди, че Матю е запомнил моите наставления колко е важно да се сдобие с ключа към писмото, тъй като сега беше трудно да се свързвам с него. Междувременно написах доклад до господин Бенет, като го информирах (най-общо), че в кръговете на радикалите нещо се мъти, а също така го уверих в преданата си служба към него.

* * *

Седмица по-късно Матю оправда доверието ми и аз получих още едно писмо, съдържащо някои нужни ми сведения. Предлагаше четири възможни книги и молеше за извинение, че не е успял да се сдобие с по-точни улики. Отново отишъл с писмото в посолството и този път го завели в неголяма стая, по всяка вероятност кабинет. Намерил я отвратителна, защото навсякъде висели разпятия и витаел дух на идолопоклонничество, но докато чакал появата на самия Кола, видял на бюрото четири книги и набързо записал заглавията им. Останах доволен, защото затвърди вярата ми в него: подобна постъпка няма как да не се приеме като умна и смела — заплашвала го е немалка опасност някой да влезе в кабинета, докато е пишел. За беда тънкостите на изкуството на криптографията му убягваха и той не се бе досетил (възможно е и аз да имам вина за това, защото не му дадох нужните наставления), че различните издания на една и съща книга се отличават едно от друго и ако нямам в ръце точното издание, то е същото като да нямам точната книга. На мое разположение се оказа преписаното от него буква по буква, без да има никакво понятие за смисъла.

Titi liuii ех rec heins ludg II polid hist nouo corol

Duaci thorn Vtop rob alsop eucl oct

Не по-малко важно, но далеч по-опасно беше запознанството му със самия Кола и аз получих първата си представа каква велика власт да смущава и заблуждава, притежаваше този човек. Запазих писмото. То се знае, пазя всички вещи, припомнящи ми за Матю — всяко писмо, всяка малка тетрадка, изписана от него, лежат в сребърна кутия, увити в коприна и превързани с кичур негова коса, който му откраднах една нощ, докато спеше. Зрението ми отслабва и скоро вече няма да мога да чета думите му, а тогава ще изгоря всичко негово, защото няма да понеса някой да ми ги чете на глас или да ми се надсмива за моята слабост. Последната ми връзка с него ще изчезне, когато светлината угасне за мен. Дори и сега отварям тази кутия не много често, тъй като ме обзема непоносима печал.

Кола не бе пропуснал да пусне в ход своето обаяние и да съблазни юношата — твърде млад и наивен, за да схване разликата между истинската доброта и изкуственото й подобие — да подхване познанство с него, а после и имитация на приятелство.

Той е кръглолик човек с блестящи очи и когато се появи, аз му предадох писмото. Усмихна се, благодари ми, потупа ме по рамото и ми даде сребърен гулден. След това подробно ме разпита за какви ли не неща, като прояви жив интерес към отговорите ми и дори ме покани да отида отново, за да си поприказваме още.

Дължа да кажа, господине, че той с нищо не показа да има отношение към политически дела и нито веднъж не изрече нещо осъдително. Напротив, държа се като истински джентълмен, учтив в обноските си и естествен в общуването и разговора…

Колко е лесно да измамиш доверчива душа! Този Кола чрез преструвки се домогваше до доверието на младежа, като без съмнение разговаряше с него с лекотата на мимолетно познанство, несравнимо с грижата, която аз му бях посветил през всички тези години. Не е трудно да очароваш и развличаш, далеч по-трудно е да обичаш и просвещаваш. Матю, уви, не беше още достатъчно зрял и опитен, за да улови тази разлика, и стана лека плячка за италианеца, който го приспа с приказки, докато не настъпи часът да нанесе удар.

Писмото ме разтревожи, защото повече от всичко се опасявах дали Матю с природната си приветливост няма да изтърве някоя непремерена дума, с която да издаде пред Кола моето внимание към него. Незабавно му написах и го предупредих да стои настрани от италианеца. После се насилих да съсредоточа вниманието си върху по-лесни за решаване задачи и отново се заех с кодираното писмо и ключа към него.

Само една от книгите, упоменати от Матю, можеше да е нужната и трудността бе да се определи коя именно. Най-простото решение ми бе отказано: знаех, че Евклид във формат една осма от листа е издаван само веднъж — в Париж през 1621 година, и разполагах с това издание в библиотеката си. Бе достатъчно просто да установя, че то не бе онова, което ми трябваше. Оставаха още три. Ето защо с връщането си в Оксфорд незабавно поканих един млад чудак, господин Антъни Уд, за когото знаех, че е голям познавач на книгите. В онези дни му направих немалко услуги и бях заслужил благодарността му, като го допуснах до ръкописи, поверени ми за съхранение. Той беше трогателно нетърпелив в желанието си да ми се отплати, но за сметка на това трябваше да слушам безконечните му излияния за това и онова издание. Навярно бе решил, че ме интересуват и най-дребните подробности от мъдростта на древните автори, и се опитваше да ми угоди, като ме въвличаше в начетени дискусии.

Мина немалко време, преди да се върне отново в стаята ми една вечер (строителните работи в дома ми ме бяха принудили да се настаня в Новия колеж — злополучно обстоятелство, което ще разясня по-нататък) и да заяви, че е успял да определи какви книги се имат предвид, макар по негово мнение да съществували по-добри издания на Томас Мор или Полидор Вергилий, при това на по-умерена цена.

Не ми беше драго да участвам в такива глупави игри, но все пак търпеливо обясних, че съм си наумил да имам тъкмо тях. Казах, че имам желание да сравня различните издания, за да подготвя за света пълен вариант, без грешки. Уд изрази огромното си възхищение от моето предано служене на науката и заяви, че прекрасно ме разбирал. „Утопия“ на Томас Мор, уведоми ме, била отпечатана в една четвърт — това несъмнено бил преводът на Робинсън, който Олсъп издал през 1624 година и можел да го твърди с точност, тъй като Олсъп пуснал само едно издание, преди времената да се променят и публикуването на католически светци да се превърне в рисковано занятие. По думите му един екземпляр се намирал в Бодлеанската библиотека. С „История“ на Полидор Вергилий също нямало да има затруднения — не съществували толкова много издания на този прекрасен автор, публикувани в Дуе. По всяка вероятност това било уникалното издание на Джордж Лили в една осма от листа, отпечатано през 1603 година. Човек лесно можел да се сдобие с екземпляри и всъщност едва онзи ден видял такъв при господин Хийт, книгопродавеца, за цена от един шилинг и шест пенса. Сигурен бил, че можел да го спазари и за по-малко — сякаш ме бе грижа за някакви си два пенса.

— А четвъртата?

— В нея е цялата трудност — отвърна той. — Струва ми се, знам за какво става дума. Издава го, разбира се, съкращението „хайнс“ — от фамилията на издателя. Това сочи към забележителното издание на историите на Тит Ливий, пуснато в Лайден през 1634 година от Даниел Хайнсиус. Истинско тържество на майсторство и ученост, уви, неполучило заслужена оценка. Предполагам, че тук става дума за том втори от произведението, което съдържа три тома и е отпечатано в една дванайсета от листа. Тиражът не е голям и аз лично не съм виждал нито един екземпляр. Знам за книгата по чужди думи — други безсрамно са се възползвали от прозренията на автора, без да споменат името му. Това е вечният кръст на истинските учени.

— Направете запитвания за мен — поръчах му с върховно търпение. — Ще платя добра цена, ако мога да го купя. Вие познавате книгопродавци, антиквари и колекционери. Ако има и един екземпляр, човек като вас ще го открие, убеден съм в това.

Горкият глупак свенливо сведе поглед при този комплимент.

— Ще сторя всичко по силите си за вас — обеща. — Уверявам ви, че ако аз не успея да открия екземпляр, то и никой друг не би могъл.

— Само това искам — отвърнах и го отпратих възможно най-бързо.