Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (31)

Тринадесета глава

Все още не се бях съвзел докрай от страха и безсънието, когато на следващата сутрин Марко да Кола поведе разговор с мен. Отговарях неохотно, тъй като бях зает с мисли за новото нападение, на което бях станал жертва, но накрая неговата настойчивост ме принуди да проявя учтивост. Като ме гледаше с весели очи и се усмихваше съвсем безсмислено, той започна с това, че доколкото разбрал, баща ми бил сър Джеймс Престкот.

Уверен, че възнамерява да изтръгне от мен подробности за падението на баща ми, отвърнах възможно най-хладно. Ала вместо да си придаде сериозно и съчувствено изражение, обичайно за всеки, канещ се да изрече снизходителни съболезнования, той буквално засия, като чу отговора ми.

— О, прекрасно — изрече с такъв акцент, че думите му бяха трудно разбираеми. — Наистина великолепно.

И ми отправи възхитена усмивка.

— Може ли да попитам защо го казвате? В последно време не съм привикнал да чувам подобни отзиви.

— Заради това, защото преди няколко години твърде добре опознах вашия чудесен баща. И бях безкрайно натъжен да чуя за сполетялото го нещастие. Разрешете да ви поднеса дълбоки съболезнования по повод загубата на човека, който безусловно е бил безупречен родител.

— Да, тъкмо такъв беше и ви благодаря — отвърнах.

Отначало бях почувствал неприязън към наконтения дребен чужденец, тъй като в обичайни обстоятелства подобни хора ме отблъскваха. Но сега разбрах, че трябва да преразгледам първото си впечатление. Малко хора имаха добрината дори да признаят познанство с баща ми, какво оставаше да сипят похвали по негов адрес.

— Трябва да ми разкажете за познанството си с него — казах. — Нищо не ми е известно за времето, което е прекарал в чужбина. Само това, че е бил принуден да продава услугите си като войник.

— Продаде ги на Венеция — уточни Кола — и тя му беше благодарна, защото той бе доблестен мъж. Ако имаше повече такива като него, турците нямаше да се осмелят да заплашват самото сърце на Европа.

— Значи вашата Република го ценеше? Радвам се.

— И още как. Той се ползваше с уважение и сред офицерите, и сред простите войници. Беше храбър, но не и безразсъден. Когато реши да се върне в родината си, тези от нас, които желаеха добро на краля ви, се утешавахме с мисълта, че нашата загуба е печалба за вашия владетел. Трудно ми е да повярвам, че човекът, когото познавах, би могъл да постъпи безчестно за каквото и да било.

— Не бива да вярвате на всичко, което ви говорят — заявих. — Нямам съмнение, че баща ми е станал жертва на отвратително престъпление. И ако съдбата ми се усмихне, скоро ще получа необходимите доказателства.

— Искрено ще се радвам — увери ме Кола. — Нищо не би могло да ми достави по-голямо задоволство.

— И вие ли бяхте военен?

Той се поколеба, преди да ми отговори.

— През последните години покрай всичко друго се отдадох на изучаване на медицина — каза. — Възможно най-невоенното занятие. И посвещавам времето си главно на разни любопитни въпроси. Възхищавах се на баща ви, но никога не съм имал предразположение към професията му.

И ниският мъж излезе от стаята, а аз благодарих на Бог, че достойнствата на баща ми са оставили най-добро впечатление у всички, които не са били отровени от злобни слухове.

Сър Уилям бе излязъл вече от къщата. Беше усърден управител на имотите си и твърдо вярваше в необходимостта да е наясно с всичко. Освен това му допадаше да го върши и би бил най-щастлив, ако можеше да се посвети изцяло на селскостопанските си дела. Все пак придворната синекурна длъжност бе твърде съблазнителна и най-малко четири пъти годишно му се налагаше да отива в Лондон и да въвежда ред в своето управление. Ала цялото останало време прекарваше в Уорикшир и почти всеки ден излизаше рано сутрин в компанията на двете си любими гончета да обиколи арендаторите си и щедро да им раздава съвети и нареждания. Връщаше се към обед — поруменял от разходката, доволен, благоразположен — сядаше на масата, а после се оттегляше в спалнята си да подремне някой и друг час. Вечер се занимаваше със сметки и други документи, без които не може да мине нито едно толкова голямо имение, и проверяваше домакинските разходи на съпругата си. Така без промяна минаваха всичките му дни и съм сигурен, че щом се оттеглеше за почивка, заспиваше със здравия сън на човек, убеден, че е изпълнил многобройните си задължения. По мое мнение животът му бе във всяко отношение достоен за възхищение и изпълнен от удовлетвореност, докато нещо неканено не нахлуеше да наруши мирния му ритъм.

По тази причина не можах да възобновя разговора ни чак до вечерта, когато, приключил с дневните си грижи, той не се превърна отново в приветлив домакин. Ала щом лейди Комптън напусна трапезарията, Кола бе този, който повдигна въпроса за невинността на баща ми. По лицето на сър Уилям мигом се изписа дълбоко огорчение.

— Моля те, Джак — промълви тъжно той, — забрави за това. Трябва да знаеш, че аз бях този, който получи доказателство за вината на баща ти, и ти се кълна във всичко свято, че никога не бих взел мерки, ако не бях напълно убеден в нея. Беше най-лошият ден в живота ми. По-доволен бих бил да съм умрял, преди да узная тайната му.

Отново в гърдите ми не избухна предишният гняв. Знаех, че този прекрасен човек говори напълно искрено. Знаех също така, че без негово знание го бяха превърнали в оръдие и бяха предали не само баща ми, а и него, като са го накарали чрез коварство да забие нож в гърба на най-добрия си приятел. Затова с голямо съжаление му отвърнах така:

— Боя се, господине, че скоро ще бъда принуден да ви причиня нова мъка, тъй като ми остава само една крачка, за да докажа окончателно правотата си. Убеден съм, че са ви били представени лъжливи доказателства, скалъпени от Самюъл Морланд, за да бъде скрит истинският предател. Подхвърлили са ви ги, тъй като вашата честност е общоизвестна и от вашите уста обвинението би прозвучало най-убедително.

При тези думи сър Уилям стана още по-мрачен и когато замълчах, в стаята се възцари мъртва тишина.

— Имаш ли доказателства? — попита ме накрая недоверчиво. — Не мога да повярвам, че някой е сътворил хладнокръвно подобна интрига. Не, не може да бъде.

— Засега доказателствата ми не са пълни още. Но съм убеден, че когато бъдат представени в нужния вид, ще получа потвърждение от Джон Търлоу. И тогава не се съмнявам, че за да спаси собствената си кожа, Морланд ще продаде своя съучастник в тази измама. Ала ми е нужно вашето потвърждение на някои факти. Вярвам, че баща ми е бил избран за жертва, та семейство Ръсел да се избави от пречките, които е създавал пред тяхната алчност. Само вие може да обявите, че сте получили сведенията от Джон Ръсел, а той на свой ред — от Морланд. Ще го потвърдите ли?

— От цялото си сърце! — възкликна той. — Нещо повече. Ако казваш истината, със собствените си ръце ще убия и двамата. Но моля те да не мислиш лошо за сър Джон, преди да си напълно убеден. Видях лицето му, когато ми съобщи за това, и мъката му бе неподправена.

— Значи е добър актьор.

— Освен това преди време чрез семейството си гарантира пред кредиторите на баща ти, че имението може да бъде продадено с голяма изгода. Ако не беше постъпил така, днес положението ти щеше да е много по-тежко.

Това вече ме разгневи. Мисълта, че трябва да бъда благодарен на такъв негодник, ме накара да побеснея, а хитростта, с която бе скрил хищничеството си под маската на безкористна добродетел, ме отврати до крайност. С невероятни усилия се въздържах да не скоча и да изоблича цялото семейство Ръсел, както и да наругая сър Уилям за глупавата му сляпа доверчивост.

Овладях се все пак и оставих Кола да си беседва с него в продължение на половин час, преди да реша да заговоря отново. И тогава му казах, че съм непоколебимо уверен в истинността на думите си и ще му го докажа, щом му дойде времето.

— Но с какви доказателства разполагаш до момента? — попита ме той.

— С достатъчно — отвърнах, като не желаех да влизам в подробности и да го разколебая с това, че доказателствата още не са пълни. — Но е нужно да бъдат подкрепени. Когато получа подправените писма, ще мога да разоблича Търлоу лице в лице.

— А къде са те?

Поклатих глава.

— Нямаш ли ми доверие?

— Доверявам ви се безусловно. Откакто баща ми го няма, вие го заменихте. Безкрайно ви почитам за всичко, което сторихте за мен. И за нищо на света няма да ви обременявам със сведенията, които събрах. Гордея се, че ме заплашва опасност от тези злодеи сега, когато вече им е известно, че съм тръгнал по следите им. Но без основателна причина няма да изложа на риск други хора.

Това му хареса и той заяви, че ако баща ми е невинен, както съм убеден, то аз съм негов достоен син. После разговорът мина на други теми, тъй като италианецът, горящ от желание да узнае повече за чуждоземните нрави, засипа сър Уилям с въпроси за страната ни и как е управлявана тя. Сър Уилям му разказа много и аз научих куп нови за мен неща. Знаех, че враждува с лорд Кларендън, но предполагах, че причината за разногласията им са личностни различия. И ето че получих първия си сериозен урок за политиката на страната, защото той разказа как Кларендън, човек от нисък произход, дотолкова разширил неголямото си имение в съседство, че наложил интересите си дълбоко в територията, контролирана от векове от рода Комптън в Оксфордшир и Уорикшир.

— Имаше дързостта да настоява, да, да настоява, на миналите избори в парламента да бъде избран един от неговите единомишленици, защото, както заяви, било съвършено наложително в камарата на общините да има предани на краля хора. Сякаш моето семейство не знае и не е знаело винаги в какво се състои дългът му. Сговори се с лорд-лейтенанта и сега подкупва едрите собственици в Уорикшир.

— Чувал съм, че е с крехко здраве — отбеляза Кола. — Ако е така, няма да запази дълго позициите си.

— Мога само да се уповавам на това — отвърна опекунът ми. — Той е решен да погуби семейството ми.

— Нищо чудно — промълвих мрачно, — приятелите му унищожиха моето.

Повече не говорихме за това, тъй като думите ми разстроиха сър Уилям и Кола любезно го заразпитва за неотдавнашните войни. Сър Уилям се впусна в спомени за битки, в които бе участвал, за подвизи, на които бе станал свидетел. Марко да Кола на свой ред разправи за войната, която страната му бе водила на остров Крит, за доблестната й съпротива срещу зверствата на турците. Аз нямаше с какви славни дела да се похваля и слушах разказите им, като се радвах, че съм приет в техния кръг и че се чувствам като мъж сред равни. Де да можеше винаги да е така, мислех си. Тогава щях да съм щастлив и да имам всичко. Сгряващ огън, чаша добро вино и дружеска компания — ето кое му трябва на човек за пълноценен живот. Сега ги имам и бъдещето, което съзрях онази вечер, по никакъв начин не излъга очакванията ми.

* * *

Можех да остана в този дом колкото исках и с огромно нежелание се накарах да си тръгна. Предстоящите дни извикваха у мен боязън и мисълта за възобновяване на борбата не ме радваше. Но реших, че е по-добре да подхвана нещата без отлагане, и когато Кола се оттегли в спалнята си, а сър Уилям се върна в кабинета си, тихичко се спуснах по стълбите и излязох през парадния вход.

Мракът бе непроницаем, в небето не светеше луна, не проблясваше нито една звезда и успях да открия пътеката, водеща към главния път, само защото всичко тук ми бе така добре познато. Малката горяща главня, която бях взел със себе си от камината, осветяваше пътя ми само на две-три крачки напред. Беше много студено и дебелият слой скреж, покриващ земята, хрущеше под краката ми. Наоколо се разнасяха шумове от крилата на среднощни птици, нощните зверове сновяха из нощните си владения в опит да открият плячка и да не се превърнат в такава.

Не изпитвах страх, не ме мъчеше дори лошо предчувствие. Казвали са ми, че това е крайно необичайно, че често ни е дадено да предугаждаме надвисналата опасност, че при приближаването й косъмчетата на тила щръкват или те засърбява главата. Но аз нищо не почувствах, зает да открия портата и пътя към Банбъри, и мислех само как да не се отклоня от пътеката и да не пропадна в някоя от канавките, за които знаех, че се намират от двете й страни, така че не можех да се съсредоточа над нищо друго.

Неясните звуци, които се чуха отпред, би трябвало да ме предупредят, но и тогава не застанах нащрек и предположих, че там, където светлината от факлата ми не достигаше, пътят ми е пресечен от язовец или лисица. Едва в последния миг всичките ми сетива внезапно заговориха, предупреждавайки за смъртна опасност, и аз успях да отскоча от чудовищния демон, който изникна от земята и ми прегради пътя.

Той прие човешки облик, но такива преобразявания никога не са безупречни. Острото око винаги може да различи слабото им място. Това, че под образа на човек се криеше чудовище, издаваха резките неовладени движения. То се бе опитало да приеме вида на старец, но бе покрито с вонящи язви и бе страховито уродливо с прегърбената си и разкривена стойка. Очите му бяха черни като катран, но горяха ярко в тъмното и виждах в дълбините им пламъците на ада. Най-отвратителни от всичко бяха звуците, които издаваше — умилкващи, опитващи се да ме склонят към доверие. Нещо повече, струва ми се, че създанието не произнесе думи, а увещанията му звучаха като съскане на змия или цвърчене на прилеп и ги чувах в главата си, не в ушите си. „Не, Джак — шептеше то, — не бива да си тръгваш още. Моля ти се, остани. Ела с мен.“

Припомних си виденията от предишната нощ и потреперих от скрития смисъл на тези думи, като се заставих да не се поддавам на примамката им. Опитах се да кръстосам пръсти и да ги вдигна пред лицето му, но този символ на страданията на нашия Бог извика само презрително сумтене. Започнах да редя „Отче наш“, но от пресъхналата ми уста и вцепенени устни не се отронваше нищо.

В сляп ужас се запрепъвах заднешком по пътеката, без да изпускам от поглед преследващото ме чудовище, уплашен, че всеки миг ще ме сграбчи и ще изтръгне душата от тялото ми.

Настоях да ме остави на мира, но в отговор получих само противен смях и клокочещ звук, както когато тресавище придърпва надолу затънала в него овца, а под лакътя си усетих лепкавия му допир, когато протегна костеливи пръсти, за да се вкопчи в мен. Отскочих и замахнах с кинжала си повече в знак на съпротива, отколкото с надежда, че ще ме защити. Ала мъжеството ми и това, че останах глух за увещанията, явно имаха своето въздействие, защото дяволът се уповава на доброволна покорност и няма власт да упражни принуда над онези, които с вяра отхвърлят съблазните му. Чудовището отстъпи и захриптя от смайване при моето нападение, с което ми откри пространство. Изтласках го с ръка (голяма грешка, тъй като то изпускаше смрад на разложено, каквато трудно се отмива) и изтичах покрай него към портата.

Не знаех накъде бягам, просто се стремях да се отдалеча възможно най-много от гнусната твар. Накрая се оказах пред реката, която течеше наблизо, и се спуснах до водата да си измия ръката и да махна от нея вонята, която още усещах в ноздрите си. Бях задъхан от изживения ужас и дългото бягане и трябва да съм прекарал там близо час, сгушен в лодка, изкарана на брега за през нощта. Накрая се изправих на крака, убеден, че опасността вече е минала, и отново закрачих по пътя, успокоен, но готов за отпор.

Някъде след половин час чух лай на кучета. Скоро ме догониха и след като бях повален с юмруци на земята и обсипан с ругатни, с пълно изумление и без да вярвам на ушите си, чух, че сър Уилям станал жертва на жестоко нападение и за негов нападател смятат мен.