Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Instance of the Fingerpost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Иън Пиърс

Заглавие: Пръстът, който те сочи

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Orange Books

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Pulsio Print

Излязла от печат: 22.12.2017

Редактор: Нина Матеева

Художник: Християна Димитрова

Коректор: Гергана Стойчева-Нуша

ISBN: 978-619-171049-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4925

История

  1. — Добавяне

На Рут, както винаги

Historia vero testis temporum, lux veritatis, vita memoriae, magistra vitae.

(Историята е свидетел на времето, светлина върху истината, животът на паметта, господарка на живота.)

Цицерон, „За оратора“

Въпрос на първенство

Има идоли, които именуваме Идоли на тържищата. Защото хората общуват чрез беседа и фалшивата и неуместна злоупотреба с думите по странен начин подчинява разбирането по причина, че думите абсолютно владеят разбирането и хвърлят всичко в хаос.

Франсис Бейкън, „Новият органон“

Раздел II, Афоризъм VI

Първа глава

Марко да Кола, благороден венецианец, ви приветства почтително. Искам да ви разкажа за пътуване, което направих до Англия през 1663 година, за събитията, на които станах свидетел, и за запознанствата си там, като се уповавам на факта, че хората са любознателни и ще проявят интерес към всичко това. В своя разказ също така възнамерявам да изоблича в лъжа и клевета онези, които преди погрешно причислявах към своите приятели. Не, няма да се оправдавам надълго и нашироко, нито да разказвам подробно как ме измамиха и ме лишиха от слава, която ми се полагаше по право. Вярвам, че повествованието ми ще говори само за себе си.

Много подробности ще пропусна, но само тези, които са без значение. Голяма част от странстването ми в тази страна не представлява интерес за никого друг освен за мен и няма да бъде упомената на тези страници. Също така много от новите ми познайници там нямат отношение към случилото се в последствие. Тези, които по-късно ми причиниха много злини, описвам, каквито ги знаех тогава, и моля читателите да помнят, че макар по онова време вече да не бях с жълто около устата, не бях още врял и кипял в житейските дела.

Ако разказът ми изглежда простодушен и глуповат, остава ви да приемете заключението, че такъв е бил и младежът през онези отдавнашни години. Няма да се върна към портрета си, за да нанеса нови мазки и лустро, та да прикрия грешките и слабостите си като художник. Няма да повдигам обвинения, нито да встъпвам в полемика и да опровергавам чужди твърдения, не, просто ще изложа случилото се с увереността, че от мен не се иска нищо повече.

* * *

Баща ми, Джовани да Кола, беше търговец и в последните години от живота си се занимаваше с доставка на скъпи стоки в Англия, която, макар и страна на простички нрави, започваше да се отърсва от последствията от революцията. Той прозорливо предвиди, че при връщането на крал Чарлс II там отново ще падат големи печалби без особен труд и като изпревари други, по-неуверени търговци, откри кантора в Лондон, за да осигурява на по-заможните англичани предмети на лукс, които години наред бяха жестоко заклеймявани от фанатичните пуритани. Делата му вървяха успешно — имаше в Лондон надежден агент в лицето на Джовани ди Пиетро, а освен това си беше осигурил като партньор английски търговец, с когото деляха печалбите. Както ми каза веднъж, било добро сътрудничество: въпросният Джон Манстън бил коварен и безчестен, но познавал отлично английските вкусове. И нещо по-важно, англичаните издали закон, забраняващ доставката на стоки в страната с други кораби освен английски, а Манстън знаел начин да се заобиколи тази спънка. И докато Ди Пиетро бил там да следи счетоводните книги, баща ми смятал, че може да не се опасява от измама.

Вече му беше минало времето да води сам търговските си дела и след като бе придобил с част от капитала си имот на terra firma[1], хранеше надежда да бъде вписан в Златната книга. Макар самият той да беше търговец, искаше децата му да принадлежат към благородническото съсловие, поради което не допускаше участието ми в търговските му дела. Споменавам това като свидетелство за неговата доброта: той рано забеляза, че търговията не ме влече, и съдейства животът, който водеше, да не стане и мой. Освен това беше наясно, че младият съпруг на сестра ми притежава повече търговски нюх от мен.

И така, докато баща ми укрепваше семейното име и състояние, аз (майка ми беше починала, а единствената ми сестра бе сключила изгоден брак) бях пратен в Падуа да придобия познания в науките; той искаше синът му да се нареди сред знатните, но не и да прилича на тях по невежество. Встъпил в зряла възраст — вече наближавах трийсетте, — внезапно бях обзет от пламенен ентусиазъм да бъда част от Републиката на учените. Вече дори не си припомням тази неочаквана страст, защото тя бързо угасна, но тогава очарованието на новата експериментална философия напълно ме бе покорило. Естествено, то беше повече духовно стремление, отколкото начинание с практическо приложение. Присъединявам се към думите на Бероалд: non sum medicus, пес medicinae prorsus expers[2] и положих известни усилия да усвоя теорията на науката медицина, но не за да практикувам, а за собствено удовлетворение. Нямах нито желание, нито нужда да заработвам насъщния си по този начин, макар със срам да признавам, че понякога измъчвах бедния си баща със заплахи, че не ми ли угажда, за отмъщение ще стана лекар.

Предполагам, той винаги е бил наясно, че нищо такова няма да направя и че в действителност просто съм запленен от идеи и хора, които бяха толкова вълнуващи, колкото и опасни. Ето защо не възрази, когато му написах за твърдението на професор, който, макар и да четеше лекции по риторика, посвещаваше значителна част от времето си да изучава последните достижения на натурфилософията. Този човек много беше пътешествал и твърдеше, че всички онези, които са ангажирани с изследвания на природни феномени, не бива повече да се отнасят с пренебрежение към Нидерландия и Англия. След много месеци под крилото му аз се заразих от ентусиазма му и тъй като нищо не ме задържаше в Падуа, помолих за позволение да посетя тези страни. Бидейки благ по природа човек, баща ми веднага даде съгласието си и получи разрешение за мен да напусна пределите на Венецианската република, като в същото време даде разпореждане на банкерите си във Фландрия редовно да ме снабдяват с пари.

Мина ми през ума да се възползвам от предимствата на положението си и да се отправя на път по море, но после реших, че за да обогатя знанията си, трябва да видя възможно най-много, а за тази цел по-подходящо е да се движиш с карета, вместо да пиянстваш с екипажа на кораб в продължение на три седмици. Държа да добавя, че винаги съм страдал много силно от морска болест — слабост, която никога не съм имал желание да призная, защото макар Гомесий да твърди, че тя лекува душевната тъга, така и не съм го установявал в опита си. И все пак в течение на пътуването ми моето мъжество отслабна, а после напълно се изпари. Стигнах до Лайден само за девет седмици, но изпитваните от мен страдания неумолимо отвличаха вниманието ми от вижданото наоколо. Когато веднъж затънахме в калта, прекосили наполовина алпийски проход, дъждът валеше като из ведро, единият кон окуця, а единственият ми спътник беше свиреп на вид войник, реших, че и най-яростната буря в Атлантическия океан е за предпочитане пред подобни мъчения.

Само че обратният път беше също тъй дълъг като този напред и аз добре знаех какви насмешки и презрение ще си навлека, ако се върна отслабнал, болен и посрамен в родния град. Твърдо убеден съм, че срамът е най-силното от всички известни на човек чувства; множество открития и значими пътешествия са извършени поради страх от позор, който би бил неминуем, в случай че начинанието не бъде завършено. И така, тъгуващ по топлината и удобствата на родния ми край — англичаните си имат име за тази болест, „носталгия“, която смятат за следствие от нарушено равновесие при несвойствена окръжаваща среда, — продължих пътя си раздразнен и страдащ, докато не пристигнах в Лайден, където посещавах школа по медицина като човек от благородническото съсловие.

За този знаменит университет е написано толкова много, а той има толкова малко отношение към повествованието ми, та е достатъчно да спомена, че почерпих много знания от двамата избрани от мен професори, блестящи в своята сфера — единият преподаваше анатомия, а другият — дейността на органите в съвкупност. Освен това пътувах из Нидерландия и прекарвах време в обществото на извънредно достойни хора, мнозина от които англичани, и аз малко или много научих от тях езика им. Тръгнах си от страната по една-единствена причина: така се разпореди добрият ми загрижен баща — само по тази причина и по никаква друга. Извести ме с писмо, че в лондонската кантора не всичко било наред и се налагало член от семейството да се заеме с това, защото вече нямал доверие на никого друг. Макар да се ориентирах слабо в тънкостите на търговията, бях доволен, че имам възможност да се покажа като примерен и послушен син. Така че освободих прислужника си, приведох в ред личните си дела и отплавах от Антверпен, за да видя какво се случва там. В Лондон пристигнах на 22 март 1663 година, като разполагах само с няколко лири, тъй като сумата, която платих на единия професор за обучението, почти изчерпа средствата ми. Но не се тревожех, тъй като вярвах, че ми се налага само да измина кратко разстояние от пристанището до кантората, управлявана от агента на баща ми, и всички грижи ще останат зад гърба ми. Какъв наивник бях! Изобщо не успях да открия Ди Пиетро, а негодникът Джон Манстън отказа да ме приеме. Той отдавна вече е покойник; моля се за душата му, но се надявам милостивият Господ Бог да не се е вслушал в молбите ми, тъй като знае също така добре като мен, че колкото по-дълго гори в пламъците на ада, толкова по-справедливо ще е възмездието му.

Наложи ми се да разпитам някакъв слуга и от него узнах, че агентът на баща ми е починал скоропостижно преди няколко седмици. И нещо по-лошо: Манстън тутакси присвоил капитала и фирмата, като отричал, че изобщо някаква част принадлежи на баща ми. Като доказателство представил на нотариус документи (подправени, естествено). С други думи, той бе завладял чрез мошеничество всички пари на семейството ми — във всеки случаи онези, които се намираха в Англия.

За съжаление въпросният слуга не можа да ми каже нищо повече. Да подам жалба в съда? Та аз нямаше как да докажа истинността на твърденията си, така че никаква полза не би имало от това. Бих могъл да се обърна за съвет и към адвокат, но макар Англия и Венеция в много отношения да се различават, имат сходство в едно — в ненаситната алчност на адвокатите за пари, каквито, уви, не ми се намираха. Тоест, в необходимото количество.

При това много бързо ми стана ясно, че Лондон е крайно нездравословно място. Не говоря за знаменитата чума, която тогава още не беше поразила града; имам предвид, че в същата вечер Манстън ми прати наемници, които да ми подскажат, че животът ми би бил в по-голяма безопасност някъде другаде. За щастие те не ме убиха — напротив, проявих се много достойно в схватката, благодарение на парите, пръснати от баща ми за уроците ми по фехтовка, и по моему един от бандитите напусна бойното поле в много по-тежко състояние от мен. И все пак взех предвид предупреждението и реших да стоя в сянка, преди да избера какъв курс на действия да поема. Няма да се връщам повече към този епизод, ще кажа само, че с времето изоставих опитите за компенсация, а и баща ми реши, че дължимата сума няма да покрие парите, които ще бъдат изхарчени по това начинание. В продължение на две години с неохота забравихме проблема, докато не научихме, че един от корабите на Манстън се е приютил в пристанището на Триест, за да изчака преминаването на буря. Семейството ми предприе мерки за конфискацията му (венецианското правосъдие също толкова облагодетелства венецианците, колкото английското — англичаните) и заедно с товара си корабът донякъде покри загубите ни.

Ако баща ми бе дал позволение да си тръгна незабавно, това безмерно би повдигнало духа ми, тъй като лондонското време е способно да потопи и най-силния човек в дълбоко отчаяние. Мъглата, непрестанното потискащо ръмене и студеният вятър, пронизващ тънкия ми плащ, ме доведоха до мрачно униние. Само дългът пред семейството ме принуди да остана, вместо да се втурна към пристанището и да умолявам някой капитан на кораб да ме върне у дома. Само че не прибегнах към това твърде разумно решение, а написах на баща ми обяснение за случилото се и обещах да сторя всичко по силите си, като не пропуснах да посоча, че нищо няма да постигна, докато не получа достатъчно подкрепление от ковчежетата му с пари. Ясно ми беше, че някак трябваше да свързвам двата края в продължение на много седмици, докато пристигнеше неговият отговор. А междувременно разполагах само с около пет лири. Професорът, при когото учих в Лайден, любезно ми даде препоръчителни писма до двама свои английски кореспонденти и тъй като не познавах никого друг в страната, реших да апелирам към тяхното човеколюбие. Онова, което ме привличаше допълнително, бе, че и двамата не живееха в Лондон; избрах онзи, който беше в Оксфорд, тоест на по-близко разстояние, и реших да ида при него възможно най-бързо.

Англичаните изглежда хранят силни подозрения към хора, местещи се от едно място на друго, и създават на пътешествениците всевъзможни спънки. На спирката, където чаках пощенския дилижанс, бе окачен лист хартия, съобщаващ, че разстоянието от осемдесет мили до Оксфорд отнема осемнайсет часа — ако е угодно на Бог, упоменаваше се благочестиво в края. В този ден на Всевишния явно не му бе угодно. Поради дъжда голяма част от пътя буквално беше изчезнала, така че кочияшът насочваше конете сякаш през разорано поле. След няколко часа се откачи колело, сандъкът ми се изтърси на земята и му се повреди капакът, а край жалко градче, наречено Тейм, един от конете си счупи крака и се наложи да го застрелят. Прибавете към това отбиването в едва ли не всеки хан в Южна Англия (собствениците подкупват кочияшите да спират) и няма да се учудите, че пътуването отне двайсет и пет часа и бях стоварен пред странноприемница на главната улица на града в седем часа сутринта.

Бележки

[1] Континенталните владения на Венецианската република. — Б.пр.

[2] Аз не съм лекар и съм съвършено непричастен към медицината (лат.). — Б.пр.