Иън Пиърс
Пръстът, който те сочи (53)

Шеста глава

Когато излязох навън, беше съвсем тъмно, нощта бе студена и влажна, пронизвана от северен вятър. Противна нощ за онези, които не я прекарват под покрива си, и все пак не исках да се върна у дома, нито пък ме привличаше компания на приятели. Мислите ми бяха заети само с едно, но него с никого не можех да споделя, а в подобни обстоятелства всякакъв друг разговор би ми изглеждал празен и безсмислен. Не бях в състояние да се настроя и за музициране. Обикновено съществува невероятен покой в развитието на музикалната пиеса и в сладостната неизбежност на добре конструирания финал. Но през онази вечер не ме теглеше към нито едно произведение, написано по този канон, и никаква хармония не би уталожила пълния смут в мислите ми.

Желаех да видя Сара и копнежът растеше у мен, въпреки всичките ми опити да го потисна. Не се стремях към общуване или разговор, по-скоро у мен започваше да се развихря негодувание, че тя и само тя е източникът на струпалите се на главата ми беди. Отново се върнаха всичките ми подозрения и ревност, които смятах за отминали завинаги. Но ето че се бяха изтръгнали на свобода; така сухо дърво в лятна гора пламва от искра, прерастваща при най-лекия вятър в необуздан пожар. С пламналия си мозък виждах своите извинения като фарс, а угризенията — неуместни. Всичките ми подозрения (така говорех сам на себе си) бяха верни, защото върху момичето тегнеше проклятие и всеки, станал неин приятел, си плащаше за добротата. Такива бяха мислите ми, докато крачех по улицата на Новия колеж, загърнат в дебелия си зимен плащ, а обувките ми се бяха навлажнили вече от калта, която започваше да се сковава от студа. Като свърнах от Главната улица по „Мъртън“, окончателно се уверих, че не ми е по силите да се прибера и да се изправя пред майка си. Щеше да ми се наложи да крия каква болка мога да й причиня в бъдеще, ако Гроув изпълни заканата си и изложи семейството ни на позор.

Вече отивах към Сейнт Олдейтс и мислех да изляза извън града, за да повървя покрай реката, защото шумът на течащата вода е още един проверен метод за успокояване на душата, както го потвърждават много авторитети. Но не ми беше писана подобна разходка тази вечер, тъй като едва бях отминал Крайст Чърч, и забелязах в далечния край на пътя слабичка фигура, загърната в тънък шал, който надали я пазеше от студа. Момичето бе стиснало вързоп под мишница и с бърза решителна крачка напускаше града. По стойката и походката веднага разпознах Сара, отправила се (така реших в трескавото си състояние) на тайна среща.

Видях възможност да удовлетворя най-сетне всички свои подозрения и се вкопчих в нея, без да му мисля много. Естествено знаех, че Сара често напуска Оксфорд вечер и дълго гостува някъде, когато имаше свободен ден. Веднага бях решил, че го прави, за да припечели в малки околни селища, където никой не я познава. Наказанията и глобите за разпътничество бяха толкова строги, че само много неразумна жена би се занимавала с този занаят в родния си град. Разбирах, че тези предположения са пълни глупости, но колкото повече убеждавах себе си, че тя е порядъчна жена, толкова по-гръмко се смееха демоните в душата ми, докато не започна да ми се струва, че и аз като Престкот съм напът да се лиша от разсъдъка си, дотолкова яростни бяха противоречията в мислите ми. Затова реших да пропъдя бесовете и да изясня истината, след като самата Сара отказваше да даде обяснение и така само разпалваше любопитството ми.

Като разказвам всичко това, ще приведа още един пример как при погрешно предположение може да се стигне до погрешни изводи на базата на неоспорими факти. Доктор Уолис излага своя теория за зловреден съюз между Кола и недоволни радикали и заявява, че тя се потвърждава от младата Блънди, която често пътува между Бърфорд на запад и Абингдън на юг и разнася съобщения до сектантите. А те, уверен е Уолис, ще скочат като един, когато убийството на Кларендън потопи страната в безредици. В разговора си с него Сара е отрекла участието си в подобни кроежи, но го е направила така, че Уолис (този тъй проницателен за лъжата човек!) се е уверил, че тя лъже и прикрива противозаконна дейност.

Така е, тя го е излъгала. И е прикривала противозаконни действия, това също е вярно. Тук доктор Уолис безпогрешно е разпознал лъжата. Момичето се е бояло, че ако той узнае с какво се занимава, сурово наказание очаква не само нея, но и много други хора. Тя не беше от онези, които се стремят към мъченичество от гордост, но бе готова да го приеме със смирение, ако не можеше да го избегне с чест — и това определи съдбата й. Ала във всичко останало доктор Уолис се е заблуждавал.

Отидох веднага в таверната на братовчед си, където помолих да ми дадат кон. За щастие околният район ми бе добре познат и не ми бе трудно по заобиколен път да вляза в Абингдън от другата страна и да пристигна там много преди Сара. Плащът ми беше тъмен, бях нахлупил ниско шапката си, а според единодушното мнение на всички съм човек с незапомняща се външност, който не се откроява в тълпата. Не ми беше трудно да си намеря закътано място край пътя от Оксфорд и да я причакам да се появи, което се случи половин час по-късно. Също така лесно бе да я проследя и да разбера какво прави, защото тя не се стараеше да прикрие движенията и посоката си в своето неведение, че е следена. В Абингдън има малък кей край реката, където обикновено се разполага пазар; тя се насочи тъкмо натам и почука на вратата на постройка, служеща за складиране на селскостопанска продукция вечерта преди пазара. Стоях нерешително и не знаех какво да предприема по-нататък. Тогава забелязах, че един след друг идваха и други и биваха пускани да влязат. За разлика от Сара тези хора се озъртаха предпазливо и бяха прикрили лицата си.

Дръпнах се в един вдаден навътре вход, за да обмисля видяното, изпаднал в пълно недоумение. Признавам, и аз като Уолис най-напред помислих, че става дума за сбирка на радикали, защото Абингдън бе прословуто гнездо на размирници. И все пак беше странно в град, на който му се носи такава слава, хората да идват тъй потайно, сякаш вършеха нещо, което и сектантите не биха одобрили.

Не се отличавам нито с кураж, нито с дързост и да се поставя сам в рискована ситуация беше крайно необичайно за мен, но изгарях от любопитство и съзнавах, че ако седя отвън и чакам да ме завали дъждът, няма да получа никакви отговори. Дали биха ме нападнали? Не беше изключено. Този тип хора не се славеха като миролюбиви и се бях наслушал на достатъчно страхотии за тях, та да ги смятам способни на всичко. Разумен човек би се измъкнал оттам; отговорен човек би отишъл да докладва на магистрат. Но макар да се смятах и за двете, не сторих ни едното. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а стомахът ми се бе сгърчил от страх, когато отидох до вратата при суровия на вид мъж, който пазеше отпред.

— Добър вечер, братко — каза той. — Добре дошъл.

Не бях очаквал подобен поздрав; не бе проявено никакво подозрение и вместо с предпазливост, бях посрещнат открито и дружелюбно. Но все още нямах представа за какво става дума. Единствено, че Сара, заедно с много други, беше влязла в сградата. С кого щеше да се види? На що за сборище присъстваше? Не знаех, но окуражен от липсата на подозрителност, се изпълних с още по-голяма решимост да разбера.

— Добър вечер… братко — отвърнах. — Може ли да вляза?

— Разбира се — малко се учуди той. — Разбира се, че може. Макар че ще ти се види тесничко вътре.

— Дано не съм закъснял. Идвам от друг град.

— А! — кимна той доволно. — Това е добре. Тогава си двойно добре дошъл, който и да си.

И ме подкани с жест да вляза в склада. Донякъде успокоен, но все още съзнаващ, че може да попадна в капан, минах покрай него.

Озовах се в малко и слабо осветено с няколко газени лампи помещение. Беше топло, което ме изненада, тъй като не видях запален огън, а навън беше студено; постепенно осъзнах, че топлината идеше от телата на поне четирийсет души, които седяха или коленичеха на пода почти напълно неподвижни, поради което дори не приличаха на живи. Илюзията бе за струпани бали сено или купчини царевица.

Още по-объркан си проправих път до дъното на стаята и приклекнах в тъмното, като се стараех да прикривам лице с плаща си, докато всички останали бяха с открити глави в някакъв жест на родство, та дори и жените, което намерих за непристойно. Видя ми се странно: подобни хора отказваха да свалят шапки дори в присъствието на краля, какво оставаше за някой по-нископоставен. Само Бог, твърдяха те с присъщото си високомерие, бил достоен за такава чест.

Реших, че съм попаднал на сборище на квакери или друга някаква секта, но знаех достатъчно за квакерите, за да съм наясно колко това тук не приличаше на техните молитвени сбирки. На тях рядко се събираха повече от дузина хора и никога на такива места. После си казах, че вероятно наистина са размирници, дошли тук да организират бунт. Чак ми прилоша от тази мисъл: с моя късмет сигурно тъкмо днес щяха да дойдат стражи, да заобиколят склада и да ме отведат в затвора за подстрекателство към въстание. Но защо присъстваха жени? И защо цареше такава тишина? Както е известно, в природата на сектантите е да вият дружно и пронизително, да крещят един през друг мнението си, да проклинат всичко и всеки. А тези тук покой и дух на лекота никак не се връзваха с дяволските им порядки.

Внезапно забелязах как всички погледи се насочиха към едно място. Вниманието на събралите се бе приковано към неясна фигура до отсрещната стена. Минаха няколко минути, преди зрението ми да привикне към полумрака и да схвана, че това е Сара, с разпиляла се по раменете й черна коса и с наведена глава, тъй че лицето й не се виждаше. Нова загадка. Сара не правеше нищо и присъстващите очевидно нищо не очакваха от нея. Май аз бях единственият, който не изпитваше пълно удовлетворение.

Не знам колко дълго бе стояла така, може би още от влизането си в склада, а оттогава бе минал повече от половин час; знам само, че стояхме още близо десет минути в пълна тишина. Беше странно преживяване — да седя така неподвижно като равен сред равни и обединен чрез мълчанието с непознати. Ако не бях толкова скован, бих се заклел, че дочух глас, носещ се откъм тавана — глас, призоваващ ме към спокойствие и търпение. Това малко ме уплаши, но като вдигнах глава, видях, че е просто гълъб, който прелиташе от една към друга бала, тъй като бяха смутили покоя му.

Но и това не ме разтревожи толкова, колкото случилото се, когато Сара се раздвижи. Тя просто повдигна глава и отправи очи към тавана. Удивителен трепет на вълнение пробяга през множеството, сякаш сред него бе ударила гръмотевица.

— Тя ще говори — прошепна жена близо до мен, а мъж й изшътка.

Сара не направи нищо. Самото движение на главата й предизвикваше достатъчно драматичен ефект сред публиката, по-голяма възбуда би им дошла в повече. Тя просто се взираше към покрива в продължение на няколко минути, а после насочи очи към хората пред себе си, което бе посрещнато с още по-голям душевен трепет от преди. Дори и аз, подхванат против волята си от общия порив, усетих как сърцето ми ускори ритъма си, сякаш приближаваше решителен миг.

Когато тя отвори уста, заговори толкова тихо, че бе трудно да се чуят думите й и всички с напрегнато внимание се наклониха напред. Казаното от нея, което съм записал на хартия, в никой случай не може да предаде настроението, защото тя ни бе омагьосала, очаровала до такава степен, че зрели мъже плачеха открито, а жените се поклащаха напред-назад с изражение на ангелски покой, каквото не бях виждал в нито една църква. С думите си тя ни притисна всички към гърдите си и ни дари утеха, избави ни от съмненията, укроти страховете ни и ни увери в добротата на мирозданието. Не знам как й се удаде: за разлика от актьорската реч, в нейната не се долавяше нито особено майсторство, нито сянка от престореност. Ръцете й оставаха преплетени пред нея, не правеше жестове; почти не помръдваше и все пак от устата и тялото й се лееха балсам и мед, щедро предлагани на всички. Накрая цял треперех от обич към нея, Бог и цялото човечество, без да имам никаква представа защо. Знам само, че в този момент се предадох изцяло — доброволно и без колебание — на нейната власт, та да прави каквото иска с мен, спокоен, че то няма да е нещо лошо.

Тя говори повече от час и в речта й се съдържаше хармонията на група от най-изкусни музиканти, а думите й плаваха над нас и ни подхващаха, докато всички сякаш се превърнахме в музикални кутийки, вибриращи и резониращи в отговор на словата й.

Когато много пъти после препрочитах записаното, се разочаровах от самия себе си, от недостатъчното си умение, защото в писаното слово напълно отсъства духът, не ми се е удало да предам нито съвършената любов, за която говореше тя, нито преклонението, което събуждаше у слушателите си. Аз съм като човек, който, събудил се от прекрасен сън, с жар записва видяното, а после установява, че на хартията са само думи, лишени от чувства, сухи като черупка, от която самият плод е изваден.

— На всички казвам: много пътища водят към моята врата; има широки и тесни, прави и криволичещи, има удобни и равни, и други — стръмни и осеяни с опасности. И нека никой не твърди, че неговият път е единственият и верният, защото би го казал само от невежество.

— Духът ми ще е с вас, ще лежа върху земята, езикът ми ще е покрит с прах, ще вдишвам пръстта; ще отдам млякото от гръдта си на земята, майка на нашите майки, и на Христос, баща, съпруг и съпруга. Нощем го нося притиснат към гърдите си като торбичка с уханни билки и съзирам у него себе си. Виждам душата си, отразена върху лицето му, оставя печата от дъха си върху гърдите ми с огъня на любовта, която изгаря, изцелява и сгрява подобно на лятно слънце след дъжд.

— Аз съм невестата на агнеца и самият агнец; не ангел или пратеник, а аз, Бог, слязъл от Небесата. Аз съм сладостта на духа и медът на живота. Аз ще бъда в гроба с Христос и ще се въздигна след предателството. Във всяко поколение Месията страда, докато човечеството не се отвърне от злото. Вие чакате царството небесно, но аз ви казвам, че го виждате с очите си. То е тук, винаги достижимо за вас. Край на религията и всички секти, изхвърлете Библиите си, те вече не са ви нужни, забравете нашата традиция и слушайте само моите слова.

— Моята благодат, моят покой и моята милост ще пребъдат с вас. Малцина виждат идването ми и още по-малко ще видят как си отивам. Тази вечер започват последните дни и вече се събират онези, които искат да ме заловят, същите хора като преди, същите, както винаги. Прощавам им сега, защото вече няма да помня грехове и беззаконие; тук съм да дам изкупление с кръвта си. Трябва да умра, както всичко трябва да умре и ще продължи да умира във всяко поколение.

Както вече казах, от всичко казано запомних само няколко откъса, които се движеха от пълно здравомислие дълбоко към мрака на лудостта и после обратно, простотата се сменяше с непонятност, но и двете се преплитаха така, че не можеха да бъдат отличени. Това не смущаваше никого сред слушателите, не смущаваше и мен. Не се гордея с плена на моето съзнание, припомням си го с болка, но не възнамерявам да се защитавам или да си търся оправдание. Просто го разказвам, както беше, и на онези, които ме приемат с присмех (както бих го сторил и аз, ако бях страничен човек), ще кажа само едно: не сте били там и не знаете каква магия създаде тя. Бях целият в пот като при най-силна треска и един от многото, по чиито страни течаха сълзи на радост и тъга. Подобно на всички останали почти не забелязах кога думите престанаха да се леят от устата й и тя излезе през малка странична врата. Мина може би четвърт час, преди унесът да ни напусне, и също като театрална публика след края на представление един по един започнахме да идваме на себе си, усетили, че крайниците и мускулите ни са сковани, сякаш цял ден бяхме работили на полето по жътва.

Беше настъпил краят на събранието и стана ясно, че тези хора бяха дошли тук с единствената цел да слушат Сара; в този град тя бе добила слава, която вече се ширеше надалеч. Достатъчно бе да се спомене, че може би ще говори, и на определеното място без оглед на лошо време и опасност от преследване се стичаха мъже и жени — бедните, недодяланите, от нисък произход. Както и всички други в склада, не разбирах какво да правя сега, когато всичко завърши, но след малко време се осъзнах, сетих се, че трябва да взема коня и да се върна в Оксфорд. Пълният покой все още не ме бе напуснал, намерих добичето, където го бях оставил, и се отправих към дома.

Сара беше пророчица. Само няколко часа по-рано такава идея би извикала единствено презрителна насмешка у мен, защото страната от години бе пълна с хора, които се обявяваха за такива — всеобщите беди ги бяха намножили, както изпод камък плъзват безброй мокрици, като го поместиш. Помня мъж, който бе дошъл в Оксфорд по времето, когато бях около четиринайсетгодишен — крещеше в екстаз по улицата, та чак пяна избиваше по устата му и беше парцалив като някой от ранните светци или стоици; проклинаше света и предричаше изпепеляването му в пламъците на Ада, докато не паднеше с конвулсии на земята. Не спечели последователи; не бях сред онези, които го замеряха с камъни (тези нападения много го радваха, сякаш бяха доказателство за Божието благоразположение към него), но както всички останали, изпитвах отвращение при тази картина и ми беше лесно да разбера, че каквото и да се бе вселило у него, то не беше Бог. Прибраха го в затвора, но после бяха достатъчно милосърдни да го прогонят от града и да му спестят по-сурово наказание.

Човек би си казал, че жена пророчица е още по-лошо явление, способно да предизвика единствено презрение, но вече показах, че съвсем не беше така. Нима не е казано в Светото писание, че Мария Магдалена е проповядвала и е била благословена за това? Никога не е била заклеймена, както и аз не можех да осъждам Сара. За мен бе ясно, че пръстът Господен е докоснал челото й, защото нито дявол, нито оръдие на Сатаната не биха могли да стигнат тъй дълбоко в човешкото сърце. В даровете на дявола винаги се крие горчилка и ние съзнаваме, че сме мамени, макар да допускаме измамата. А при нейните думи наистина ме обзеха мир и покой; разполагам само с изживяването, не и с разбиране.

Конят ми чаткаше с копита по пустия път и беше по-способен от мен да се ориентира в мрака, едва разсейван от слабите лъчи на луната, която се бе измъкнала за кратко от облаците. В мислите си прехвърлях събитията от вечерта и се опитвах да си върна изпитаното неотдавна, което, уви, вече бледнееше в паметта ми. Бях дотолкова отнесен, че едва не пропуснах слабо различимата фигура на пътя пред мен. Но щом я забелязах, извиках я, без да се замисля, преди още да съм разбрал коя е.

— Много е тъмно и късно, че да вървите сама по този път, мадам — казах. — Не се бойте, качете се на коня ми и ще ви отведа у дома. Як кон е, няма да възрази да носи и двама ни.

Беше Сара, разбира се, и когато видях осветеното й от луната лице, внезапно се уплаших от нея. Ала тя ми протегна ръка и позволи да я кача, настани се удобно зад мен и ме обгърна с ръце през кръста, та да не се хлъзне.

Тя мълчеше, а аз също не знаех какво да кажа; искаше ми се да споделя, че съм присъствал на срещата, но се боях да не изтърся някоя глупост или пък думите ми да не бъдат изтълкувани като измама или недоверие. Затова близо половин час пътувахме в мълчание, докато накрая тя заговори първа.

— Не знам какво е това — промълви в ухото ми така тихо, че човек на три крачки от нас не би я чул. — Няма полза от въпроси, които без съмнение те измъчват. Не помня нито какво говорих, нито защо го казах.

— Видя ли ме?

— Знаех, че си там.

— Не възразяваш ли?

— Мисля, че дадените ми думи са за всички, които желаят да ги чуят. Те сами си преценяват струват ли си усилията.

— Но ти пазиш всичко в тайна.

— Не заради себе си, аз съм само посредник. Ала тези, които ме слушат, също ще понесат наказание, а такова нещо не мога да искам.

— Винаги ли си го правила? И майка ти също ли?

— Не. Тя е гадателка, но това е съвсем друго; нито съпругът й имаше този дар. При мен той се появи малко след смъртта му. Присъствах на сбирка на обикновени хора и помня, че се изправих да кажа нещо. Останалото не осъзнах, защото се свестих на пода, а всички се бяха скупчили около мен. Казаха ми, че съм държала поразителна реч. Няколко месеца по-късно се случи отново, а след време хората започнаха редовно да идват да ме слушат. В Оксфорд е твърде опасно да се прави това, затова ходя из околните малки градчета като Абингдън. Често разочаровам дошлите: просто стоя и нищо не ме прониква свише. Ти ме чу тази вечер. Какво говорих?

Тя ме заслуша, сякаш преразказвах нещо, на което не е била свидетел, а когато завърших, вдигна рамене.

— Странно — промълви. — А ти какво си мислиш за всичко това? Че съм прокълната или побъркана? Вероятно вярваш, че съм и двете.

— В думите ти няма нито суровост, нито жестокост, никакви заплахи или предупреждения. Само кротост, смирение и обич. Според мен не си прокълната, а благословена. Но благословията може да е още по-тежко бреме, както мнозина са се убедили в миналото.

Внезапно осъзнах, че говоря също така тихо като нея, сякаш приказвах на себе си.

— Благодаря — отвърна тя. — Никак не бих искала да ме презираш.

— Ти наистина ли нямаш понятие какво говориш? Нямаш ли някакви предзнаменования?

— Никакви. Духът влиза в мен и ставам негов изпълнител. А когато дойда на себе си, сякаш се събуждам от спокоен и прекрасен сън.

— Майка ти знае ли за това?

— Разбира се. Отначало го взе за моя лудория, защото винаги съм се надсмивала над фанатиците и разните обикалящи из околността, дето се правят на обладани само за да измъкват пари от хората. Отношението ми към подобни все още е такова и затова е дори по-зле, че се превърнах в една от тях. Затова, когато се случи за пръв път и тя научи, беше ужасена от моята нечестивост. На сбирката присъстваха добри и почтени хора и тя бе разстроена, че съм се пошегувала така с тях. Трябваше дълго да я убеждавам, че никого не съм искала да обидя. Тя изобщо не се зарадва на това и все така не се радва. Опасява се, че рано или късно ще ме доведе до неприятности със закона.

— Права е.

— Знам. Преди няколко месеца за малко не се случи. Говорех на сбирката на Тидмарш и нахлу стражата. Едва се измъкнах. Но какво мога да сторя? След като съм предназначена за това, трябва да го правя. Мислиш ли, че съм луда?

— Ако отида при някой като Лоуър и му разкажа на какво съм станал свидетел, ще стори всичко по силите си да те излекува.

— Когато си тръгнах тази вечер, до мен се приближи жена, падна в краката ми и целуна ръба на роклята ми. Каза, че миналия път, като съм била в Абингдън, детето й умирало. Аз съм минала покрай вратата им и детето мигновено оздравяло.

— Вярваш ли й?

— Тя го вярва. Майка ти го вярва. И още много в последните години са ми приписвали такива деяния. Господин Бойл също е чувал за това.

— Ами майка ми?

— Измъчваше я болка в подутия глезен. Тя я правеше много раздразнителна и заради това понечи да ме бие. Задържах ръката й, за да я спра, и тя се кълне, че в този момент и болката, и подуването на ставите й изчезнали.

— На мен нищо не ми е казвала.

— Аз я помолих да мълчи. Ужасно е да имаш подобна репутация.

— А с Бойл каква е работата?

— Чул нещо и решил, че вероятно имам някакви познания за лековити билки и отвари, така че ме помоли за тетрадката ми с рецепти. Трудно беше да му откажа, а нямаше как да му призная истината.

Помежду ни настана тишина, прекъсвана само от тропота на конските копита и от свистенето на дъха на добичето в студения въздух.

— Не искам това, Антъни — промълви тя и долових в гласа й страх.

— Кое?

— Каквото и да е то. Не искам да съм пророчица, не искам да церя хора, не искам да идват при мен и не искам да понеса наказание за онова, което не желая, но не мога да предотвратя. Аз съм жена, искам да се омъжа, да остарея, да бъда щастлива. Не искам унижения и затвор. Не искам онова, което съвсем скоро предстои да се случи.

— За какво говориш?

— При мен дойде ирландец, той е астролог. Каза, че ме видял в звездните карти, и дойде да ме предупреди. Каза, че ще умра и че всички искали смъртта ми. Защо, Антъни? Какво съм направила?

— Сигурен съм, че той греши. Кой вярва на такива хора?

Тя мълчеше.

— Замини, щом това те тревожи. Напусни града.

— Не мога. Нищо няма да се промени.

— Тогава ти остава да се надяваш, че ирландецът се лъже и че си побъркана.

— Дано е така. Страх ме е.

— Убеден съм, че няма нищо страшно.

Размърдах рамене, за да се отърся от злокобния повей, сгъстяващ се около нас, и в този миг осъзнах колко глупав е разговорът ни. Записан на хартия изглежда още по-безсмислен.

— Не изпитвам особено доверие към ирландци и астролози, а според скромното ми мнение в околността е пълно с пророци и месии, които търчат да възвестяват своята мощ. Крайно необичайно е за пророк да се моли чашата да го отмине.

Това поне я накара да се засмее, но забеляза загатването, защото добре познаваше Библията, и ме погледна с любопитство, когато произнесох тези думи. В интерес на истината аз самият не го забелязах и си го спомних много по-късно, а тогава въпросният цитат бързо се изтри от паметта ми. Носехме се в бавен тръс по зимния път.

Като се връщам назад, осъзнавам, че тази нощ бе най-щастливото време в целия ми живот. Възстановяването на близостта ни, която така неразумно бях разрушил с ревност, ми се виждаше такава благословия, че на драго сърце бих проточил пътуването чак до Карлайл, за да увелича времето ни заедно, разговора ни, протичащ в такова съгласие, усещането от ръцете й на кръста ми. Въпреки сковаващия мраз изобщо не чувствах студ — все едно седях в уютна стая, а не яздех по мокър и кален път посред нощ. Вероятно вълнуващите събития бяха приспали бдителността ми, защото не я свалих от седлото в покрайнините на града, та да не бъдем видени заедно. Напротив, оставих я зад себе си чак до таверната на моя братовчед, но дори и там не можах да се разделя с нея.

— Как се чувства майка ти?

— В покой е.

— Нищо ли не можеш да направиш за нея?

Тя поклати глава.

— Това е единственото, което пожелах за себе си, а не мога да го имам.

— Тогава се прибери да се погрижиш за нея.

— Тя няма нужда от мен. Приятелка, която ме познава добре, обеща да поседи край леглото й и да я остави чак когато заспи, та да мога да присъствам на сбирката. Майка ми скоро ще умре, но още не е дошло времето.

— Тогава остани още малко с мен.

Отидохме до улица „Мъртън“ и влязохме у дома, като се качихме тихо по стълбите, та майка ми да не чуе, а после в стаята ми се отдадохме на страстно любене с настървение, каквото нито преди, нито след това съм изпитвал към някого, нито пък съм получавал подобна любов. Дотогава не бях прекарвал нощ с жена, някоя, която да лежи редом с мен в тишината на мрака и да ме облъхва с диханието и топлината си. Това е и грях, и престъпление. Заявявам го открито, тъй като така съм учен през целия си живот и само побърканите твърдят друго. Библията го казва, Светите отци на нашата Църква са го казали и днес прелатите го повтарят неуморно, а законите на страната предписват наказание за онова, което вършихме през онази нощ. Въздържай се от плътска похот, тъй като тя е враждебна за душата. Това е вярно, защото Библията изрича само Божията истина. Аз съгреших против закона, против писаното Божие слово, оскърбих семейството си и го подложих на опасност от публично опозоряване, отново рискувах да бъда навеки прогонен от тези стаи и от тези книги, които бяха моя радост и изпълваха съществуването ми. Ала през всички изминали години съжалявах само за едно: че беше мимолетен миг и никога не се повтори, защото тогава бях най-близо до Бог и никога друг път не усетих тъй силно Неговата обич и доброта.