Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (90)

89

Три седмици яздиха право на север, избягвайки главните пътища и селата. Нямаше смисъл да обявяват, че Елин се завръща в Терасен. Не и докато не видеше кралството с очите си и не разбереше какво я чака — както в неговите граници, така и откъм Морат. Не и докато не намереше сигурно скривалище за великото, ужасно нещо в дисагите си. Благодарение на магията никой не усещаше Ключа на Уирда. Но Роуан често поглеждаше към дисагите й и килваше въпросително глава. Всеки път Елин го уверяваше безмълвно, че е добре и че не се чувства странно в близост до амулета. И до Окото на Елена, което отново бе окачила на врата си. Питаше се дали Лоркан наистина е тръгнал да издирва втория и третия Ключ, навярно към мястото, където Перингтън — Ераван — ги бе държал през цялото време. Ако можеше да се вярва на краля.

Имаше чувството, че Лоркан ще започне с Морат. И се молеше елфическият воин да се пребори с всички трудности, които го очакваха, и да възтържествува. Така несъмнено щеше да улесни живота й. Макар и един ден да се върнеше, за да срита задника й, задето го беше измамила.

Колкото повече напредваха на север, толкова по-хладовити ставаха летните дни. Еванджелин се справяше похвално и нито веднъж не се оплака, че трябва да спи на постелка на земята. Напротив, с радост се гушкаше с Лапичка, новата й пазителка и предана приятелка.

Лизандра реши да изпробва способностите си по време на пътешествието — летеше с Роуан или тичаше с Лапичка, преобразена в красиво черно куче, а понякога прекарваше дни наред като призрачен леопард и нападаше Едион, когато принцът най-малко очакваше.

Три седмици уморителен път, но и три от най-щастливите седмици в живота на Елин. Е, от време на време й се приискваше с Роуан да останат насаме особено когато я гледаше с онзи възпламеняващ поглед. Понякога, ако наоколо нямаше никого, Роуан се прокрадваше зад гърба й и погъделичкваше врата й с нос или захапваше нежно ухото й, или просто я прегръщаше силно и вдишваше аромата й.

Една нощ — само една проклета нощ с него й стигаше.

Но не смееха да пренощуват в някоя странноприемница, затова Елин беше принудена да сдържа пламъка си и да търпи тихите подигравки на Лизандра. Пътят им ставаше все по-стръмен и хълмист и светът се обгръщаше в още по-тучна, яркозелена растителност, прошарена с назъбени гранитни скали. Един ден, когато слънцето току-що бе изпълзяло иззад хоризонта, Елин вървеше до коня си, за да не се налага да носи и нея по един особено стръмен хълм. Вече беше закусила два пъти, потеше се обилно и се чувстваше мръсна. А това не помагаше на настроението й. Оказваше се, че огнената магия им служи доста добре — топлеше ги в хладните нощи, помагаше им да разпалят огньовете си и да кипнат вода. Можеше да убие човек за една голяма вана, в която да се кисне с часове, но глезотиите трябваше да почакат.

— Отвъд този хълм е — обади се Едион от лявата й страна.

— Кое? — попита го тя, метна небрежно огризката от ябълката си и най-случайно уцели преобразената в гарван Лизандра, която изграчи възмутено. — Извинявай — викна й.

Лизандра гракна отново и се издигна към небето. Лапичка залая радостно по нея, докато Еванджелин се кискаше върху дългокосместото си пони. Едион посочи билото пред тях.

— Ще видиш.

Елин погледна към Роуан, който цяла сутрин бе летял пред тях като белоопашат ястреб. Сега вървеше до нея, водейки черния си жребец. Той вдигна вежди в отговор на безмълвния й въпрос. Няма да ти кажа. Тя го изгледа свирепо. Хвърчаща гад.

Роуан се ухили. А Елин се зае да изчислява от колко време вървяха и…

Изкачиха се до билото на хълма и спряха. Елин пусна повода на кобилата си и пристъпи колебливо напред в меката смарагдова трева.

Едион докосна рамото й.

— Добре дошла у дома, Елин.

Пред очите й се простираше земя на величествени планини — Еленови рога, осеяна с долинки, реки и хълмове. Земя на необуздана, дива красота.

Терасен.

Земя с аромат на заснежени борове… Как досега не бе осъзнала, че Роуан й ухае на Терасен, на дома? Той я доближи и пророни:

— Имам чувството, че цял живот съм търсил това място.

И наистина — с буйните ветрове, фучащи волно между сивите зъбери на Еленови рога, с гъстата зеленина на Оуквалдския лес отляво, с реките и долините, ширнали се към внушителните планини на север — Терасен беше същински рай за един ястреб. Рай за нея.

— Натам. — Едион посочи един малък, загладен от стихиите гранитен камък, по чието сиво тяло бяха издълбани спирали и завъртулки. — Подминем ли онзи камък, сме на терасенска територия.

Като насън Елин тръгна към камъка, отправяйки тиха благодарствена песен към Мала, носителката на огъня, задето я бе довела до това място, до този момент.

Прокара ръка по грубата му, затоплена от слънцето повърхност и тя сякаш й отвърна с гъделичкащ поздрав.

После пристъпи отвъд камъка.

Елин Ашривер Галантиус най-сетне си беше у дома.