Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (8)

7

Ранените бяха общо двама — онзи между Каол и спътника му и още един между двама непознати мъже. Трима други — двама мъже и една жена — крачеха след тях.

Не обърнаха особено внимание на бунтовницата. Техен човек. Елин отвърна на всеки от вперените погледи, докато групата минаваше забързано покрай нея с извадени оръжия. Всичките бяха изцапани с червена и черна кръв — и двата вида познаваше отлично. А ранените…

Познаваше и този изнемощял, изпит вид. Мъртвешката бледност по лицата им. Не беше достигнала навреме пострадалите във Вендлин. Каол и спътниците му обаче бяха успели да измъкнат тези двамата. Стомахът й се преобърна. Ясно — младата жена до нея бе изпратена напред да провери терена, да се увери, че има безопасен път за спасителната им операция.

Стражите в града не бяха покварени само от обикновени Валги, както предполагаше Аробин.

Не, наоколо върлуваше поне един валгски принц. И то в тези тунели, ако съдеше по неестествената тъмнина. По дяволите! А Каол беше…

Каол спря и изчака един от другарите му да поеме ранения. После закрачи напред. Деляха ги само пет метра. Четири. Три. От ъгълчето на устата му се стичаше кръв и долната му устна беше сцепена. Бяха се били…

— Обясни ми — прошепна на жената до себе си.

— Не е моя работа — отвърна тя.

Елин не продължи да настоява. Каол вече стоеше отпред и гледаше с широки бронзови очи кръвта по нея.

— Пострадала ли си? — попита с дрезгав глас.

Тя поклати мълчаливо глава. О, богове. О, богове. Сега, когато виждаше чертите му извън сянката на голямата качулка, се уверяваше, че си е същият, какъвто го помнеше — мъжественото му, изпечено лице изглеждаше малко изпито и занемарено, но в него разпознаваше стария Каол. Мъжът, когото бе обикнала, преди… преди всичко да се промени.

Представяла си беше този момент толкова пъти — какво ще му каже, какво ще направи, какво ще изпита.

Тънък бял белег прорязваше бузата му. Нейно дело. Беше опитала да го убие в нощта, когато Нехемия умря.

И най-вероятно щеше да успее. Ако Дориан не я беше спрял. Още тогава проумя, че постъпката на Каол завинаги бе разсякла връзката помежду им. Такова нещо не можеше да забрави, да му прости. Мълчаливият й отговор като че ли стигаше на капитана. Погледът му отскочи към жената до нея — пратеницата му. Неговата пратеница. Сякаш той командваше цялата група.

— Пътят напред е чист. Придържайте се към източните тунели — посъветва тя. Каол кимна.

— Вървете — нареди на останалите, които вече го достигаха. — Ще ви настигна. — В гласа му нямаше колебание, нито мекота. Сякаш го беше правил стотици пъти. Те продължиха безмълвно напред, хвърляйки погледи към Елин, докато минаваха покрай тях. Само младата жена остана. Да я наблюдава.

— Несрин — изрече името й като заповед Каол.

Несрин си взираше в Елин — анализираше я, опитваше да прочете мислите й. Елин й се усмихна лениво.

— Фалик — изръмжа капитанът и жената плъзна потъмнелите си очи към него.

Ако фамилията й не издаваше произхода й, то очите й, леко вирнати в ъгълчетата и подчертани с чернило, разкриваха, че поне един от родителите й произхождаше от Южния континент. Интересното беше, че бунтовницата не опитваше да прикрие корените си, носеше чернило дори по време на мисия, независимо от строгите мерки на Рифтхолд спрямо преселниците. Каол кимна с брадичка към техните отдалечаващи се придружители. — Върви към пристанището.

— По-разумно е някой от нас да остане с теб — отвърна тя с типичния си равнодушен и нетрепващ глас.

— Помогни им да стигнат до пристанището, после се връщай в занаятчийския квартал. Гарнизонният ще забележи, ако закъснееш.

Несрин премери Елин с каменен поглед.

— Как можеш да си сигурен, че не идва по негова заповед?

Елин знаеше за кого говори. Намигна й подигравателно.

— Ако идвах по заповед на краля, Несрин Фалик, вече нямаше да си сред живите.

По лицето на жената не се появи нито усмивка, нито страх. Като нищо можеше да надвие Роуан по студенокръвност.

— Утре по залез-слънце — нареди й с остър тон Каол. Тя го изгледа свирепо и тръгна с изопнат гръб към тунела. Движеше се като вода.

— Върви и ти — подкани го Елин със стържещ глас. — Върви, помогни им. — Или каквото друго правеше.

Окървавената уста на Каол се стегна в тънка линия.

— Така и ще сторя. Но след малко.

Не я покани да се присъедини към тях. Може би тя трябваше да предложи помощта си.

— Върна се — пророни той. Косата му беше по-дълга, по-занемарена от последната им среща преди месеци. — Това е… Едион… това е капан…

— Знам за Едион. — О, богове, какво можеше да му каже.

Каол кимна отнесено и примигна.

— Изглеждаш… променена.

Тя пипна червената си коса.

— Очевидно.

— Не — отрече той и направи стъпка напред. Само една. — Говоря за лицето ти.

Стойката ти. Просто… — Поклати глава и надникна към тъмнината, от която току-що бяха излезли. — Ела с мен.

Тя го последва. Вървеше бързо, устремено. От другата посока се чуваха ускорените стъпки на спътниците му.

Всички думи, които бе искала да му каже, напираха в главата й, но тя ги потисна още само за момент.

Обичам те — това й каза в деня на заминаването й.

Нейният отговор — Съжалявам.

— Спасителна операция? — попита тя, надничайки през рамо. Никой не ги следваше.

Каол изръмжа утвърдително.

— Някогашните магьосници отново са подложени на гонения. Новите стражи на краля ги държат в тунелите, докато не дойде време за секирата. Тъмнината им харесва, като че ли им вдъхва живот.

— Защо не в затворите? — И те бяха достатъчно тъмни, дори за Валгите.

— Прекалено много хора има там. А не искат никой да вижда какво причиняват на пленниците си преди екзекуциите.

Ледена тръпка полази по гръбнака й.

— Носят ли черни пръстени? — Той кимна. Сърцето й едва не спря. — Не ме е грижа колко водят в тунелите. Недей да ходиш там повече.

Каол се засмя.

— Изключено. Спасяваме ги, защото само ние го умеем.

Из канализацията се разнесе миризма на солена вода. Ако броеше правилно завоите, наближаваха Ейвъри.

— Обясни ми.

— Не обръщат внимание на обикновените хора, само на онези с магическо потекло. Дори латентните преносители на магия. — Той погледна косо. — Затова изпратих Рен на север, за да го изведа от града.

Елин се препъна в един камък.

— Рен… Алсбрук?

Каол кимна бавно.

Земята се разтресе под краката й. Рен Алсбрук. Още една рожба на Терасен.

Жив. Жив.

— Благодарение на Рен разбрахме какво става — продължи Каол. — Проникнахме в една от бърлогите им. Всички впиха очи в него. Нас с Несрин ни пренебрегнаха напълно. Едва се измъкнахме. Още на следващия ден го изпратих в Терасен.

За да събере тамошните бунтовници. Изобщо не му се искаше да тръгва, повярвай ми.

Интересно. Интересно и съвършено безумно.

— Онези неща са демони. Валги. И…

— Изсмукват живота ти, хранят се с душата ти, а накрая те екзекутират публично?

— Това не е шега — озъби се Елин.

Алчните ръце на валгските принцове, хранещи се от нея, още я преследваха в сънищата й. Всеки път се будеше с писък и търсеше елфическия воин, който беше далеч от нея, за да й напомни, че са оцелели, измъкнали са им се.

— Знам, че не е — увери я Каол. Очите му отскочиха към дръжката на Голдрин, която се подаваше иззад рамото й. — Нов меч?

Тя кимна. Помежду им вече имаше по-малко от метър — метър и месеци на тъга и омраза. Месеци на лазене в бездната, в която той я беше бутнал. Но сега… сега едва се сдържаше да не му се извини. Не за белега по лицето му, а за това, че сърцето й бе оздравяло — все още напукано тук-там, но оздравяло — и той… нямаше място в него. Не и както някога.

— Разбрал си коя съм — пророни тя, съзнавайки колко се отдалечаваха съмишлениците му.

— В деня, когато ме напусна.

Очите й обходиха тъмнината зад тях. Засега нямаше никого.

Той не пристъпи към нея — като че ли нямаше никакво желание да я прегърне или целуне, или дори да я докосне. Бунтовниците свърнаха в един по-малък тунел, който водеше право към порутеното пристанище в бедняшкия квартал.

— Измъкнах Лапичка — обяви Каол след миг мълчание.

Елин опита да прикрие вълнението си.

— Къде е?

— В безопасност. Бащата на Несрин държи няколко успешни пекарни в Рифтхолд и изкарва достатъчно, за да си подсигури извънградска вила в полите на планината. Обеща, че служителите му ще се грижат тайно за нея. Май й е доста забавно да тормози овцете. И… съжалявам, че не можах да я задържа тук, но всичкото това лаене…

— Разбирам — прошепна тя. — Благодаря ти. — После килна глава настрани. — Дъщерята на земевладелец е станала бунтовница?

— Несрин е в градската стража против волята на баща си. Познаваме я от години.

Това не отговаряше на въпроса й.

— И може да й се има доверие?

— Както ти сама каза, всички вече щяхме да сме мъртви, ако изпълняваше заповеди на краля.

— Да.

Елин преглътна сухо, прибра кинжалите в ножниците им и свали ръкавиците си… само и само да се занимава с нещо. Тогава обаче Каол видя празния пръст, където някога бе стоял пръстенът с аметист, подарък от него. Кожата й беше напоена с кръвта, просмукала се през плата на ръкавиците — червена и черна, воняща на смърт.

Каол впери поглед в празното място, а когато очите му отново се вдигнаха към нейните, дъхът й пресекна. Той спря пред входа на тесния тунел. Тук се разделяха. Явно не искаше да го следва по-натам.

— Имам много да ти казвам — обади се преди него тя. — Но май предпочитам първо да чуя твоята история. Как си се озовал тук, какво се е случило с Дориан.

И Едион. Всичко. — Защо тази вечер имаше среща с Аробин.

Крехката топлина по лицето му отстъпи място на студена, решителна гримаса — и сърцето й се пропука леко. Очевидно историята му нямаше да е приятна.

Сега обаче каза само:

— Чакай ме след четиридесет минути — и й даде един адрес в бедняшкия квартал. — Първо трябва да си свърша работата. Не изчака отговора й, а направо хукна по тунела след приятелите си.

Елин все пак го последва.

* * *

Елин клечеше на един покрив и оглеждаше пристанището, когато Каол и спътниците му наближиха малката лодка. Моряците не смееха да пуснат котва, само я вързаха за един от изгнилите колове, колкото бунтовниците да им предадат изнемощелите жертви. После загребаха с всички сили по тъмните извивки на Ейвъри, навярно към някой по-голям кораб при устието й.

Каол даде бързи нареждания на бунтовниците, след което Несрин го дръпна настрана. Двамата проведоха кратък, отривист спор за нещо, после капитанът тръгна сам, а Несрин и останалите се отправиха в обратната посока, без дори да погледнат назад.

Каол извървя една пресечка, а на следващата Елин се спусна тихо до него. Той дори не потрепна.

— Трябваше да се досетя.

— Да, трябваше.

Капитанът стегна челюсти, но продължи да върви.

Елин плъзна поглед по спящите нощни улици. Няколко дрипави хлапаци профучаха край тях и й стана чудно дали не са наемници на Аробин и нямаше ли да му докладват, че са я видели на няколко пресечки от някогашния й дом. Не смяташе за нужно да крие от него действията си — и бездруго не искаше.

Тукашните къщи бяха разнебитени, но не и напълно рухнали. Работническите семейства явно полагаха грижи за тях. Като се имаше предвид близостта им до реката, навярно ги обитаваха рибари, пристанищни работници и дори роби, чиито господари им плащаха наема. В картината нямаше нищо обезпокоително — нито скитници, нито сводници, нито дребни джебчии.

Напротив — даже изглеждаше идилично… за бедняшки квартал поне.

— Няма да те зарадвам с историята си — подхвана накрая капитанът.

* * *

Елин остави Каол да говори, докато вървяха през бедняшкия квартал, а сърцето й се късаше с всяка негова дума.

Разказа й за запознанството си с Едион и работата си с него, а после и за това как кралят бе заловил братовчед й и бе подложил Дориан на разпит. Едва се сдържа да не го разтърси и да го попита как бе могъл да постъпи така безразсъдно и глупаво, да реагира толкова късно.

Тогава Каол стигна до обезглавяването на Сорша и думите започнаха да излизат по-тихо, по-насечено от устните му.

Чак сега научаваше името на лечителката, колкото и пъти да я беше шила и съживявала. А Дориан я бе загубил завинаги… Елин преглътна тежко.

Разказът ставаше все по-горчив.

Каол й сподели как Дориан го е измъкнал от двореца. Беше жертвал себе си, разкривайки силите си на краля. Тялото й трепереше толкова неудържимо, че пъхна ръце в джобовете си и стисна устни, за да заключи думите си. Но те продължиха да танцуват в черепа й, да се въртят във вихрени кръгове.

Трябваше да изведеш Дориан и Сорша от двореца още в деня, когато кралят обезглави онези роби. Никаква поука ли не си взе от смъртта на Нехемия?

Наистина ли си въобразяваше, че можеш да спечелиш с незасегнато достойнство, без никаква саможертва? Не биваше да го оставяш там. Защо му позволи да се изправи сам срещу краля? Как можа, как можа, как можа?

Скръбта в очите на Каол я караше да немее.

Като приключи с разказа си, тя вдиша дълбоко, за да овладее гнева, разочарованието и смайването си. Извървяха цели три пресечки, преди да си върне здравия разум.

Яростта и сълзите нямаше да са й от полза. Плановете й се променяха отново, но този път по-малко. Все още можеше да спаси Едион и да вземе Ключа на Уирда. Изопна рамене. Наближаваха някогашното й жилище.

Поне имаше къде да се покрие, стига Аробин да не беше продал помещението. Но в такъв случай несъмнено щеше да й го натякне, а може би искаше сама да открие, че вече има нов собственик. Обичаше да й поднася подобни изненади.

— И сега си сътрудничиш с бунтовниците — пророни накрая. — Или по-скоро ги командваш.

— Няколко души си поделяме командването. Аз отговарям за бедняшкия квартал и пристанището, останалите части на града са поверени на други хора. Срещаме се възможно най-често. Несрин и няколко от колегите й поддържат връзка с мои хора, главно с Рес и Бруло. Двамата търсят начин да измъкнат Дориан. И Едион.

Но кралската тъмница е недостъпна, а и тайните тунели са под наблюдение. Тази вечер се престрашихме да влезем в бърлогата им, защото Рес ни уведоми, че в двореца имало голяма среща. Само дето бяха оставили повече пазачи, отколкото очаквахме.

Нямаше начин да проникнат в двореца — освен ако не приемеше помощта на Аробин. Още едно важно решение. Но щеше да го остави за утре.

— Какво си чул за Дориан след бягството ти от двореца?

В бронзовите му очи проблесна срам. Ала наистина беше избягал. Оставяйки Дориан в ръцете на баща му.

Елин стисна юмруци, за да не разбие главата му в близката тухлена стена. Как бе могъл да служи на онова чудовище? Защо не беше убил краля при първа възможност?

Надяваше се каквото и да му е сторил баща му, каквото и наказание да е изтърпял, принцът да съзнава, че не само той скърби по Сорша. А след като го спасеше, когато бе готов да я изслуша, щеше да го увери, че разбира мъката му и че болезнената загуба щеше да го измъчва дълго, безпощадно, но рано или късно щеше да се измъкне от хватката й. И тогава суровата му магия, свободна, за разлика от нейната… щеше да им помогне в сразяването на Валгите.

— Кралят не го е наказал публично — обясни Каол. — Дори не го държи под ключ.

Доколкото знаем, Дориан все още посещава дворцовите събития и ще присъства на тържеството с главна атракция екзекуцията на Едион.

Едион… о, Едион. Той знаеше коя е, както и в що за човек се е превърнала, но дали щеше да я заплюе в лицето? Интересуваше я единствено да го спаси, да го измъкне от онова проклето място.

— И така, Рес и Бруло ни съдействат от двореца, а ние наблюдаваме крепостните стени — продължи Каол. — Разправят, че Дориан се държал нормално, но изглеждал някак… студен, отнесен. Разбираемо след случилото се със Сорша…

— Виждали ли са го да носи черен пръстен?

Каол потрепери.

— Не, не е пръстен. — В тона на гласа му имаше нещо, заради което й се прииска да не чува следващите му думи. — Един от шпионите ни твърди, че носел вито украшение от черен камък около врата си.

Нашийник от Камъни на Уирда.

За момент Елин можеше единствено да се взира в Каол. Околните сгради сякаш я притискаха, а под калдъръма зейваше гигантска пропаст, за да я погълне цялата.

— Пребледня — обади се Каол, но не посегна към нея.

Хубаво. Не можеше да е напълно сигурна, че ще понесе допира му, без да съдере лицето му с нокти.

Вдиша дълбоко. Съдбата на Дориан не биваше да я покруси напълно… поне засега.

— Каол, не знам какво да кажа… за Дориан, за Сорша, за Едион. За това, че те виждам точно тук.

— Тя посочи с ръка мизерията край тях.

— Просто ми разкажи какво си преживяла през всичките тези месеци.

И тя му разказа. Сподели му какво й се бе случило в Терасен преди десет години, а после и за неволите си във Вендлин. Като стигна до частта за валгските принцове, не му разкри за нашийниците, защото… защото и бездруго изглеждаше зле. Не му каза и за третия от Ключовете на Уирда — а само това, че Аробин е откраднал Амулета на Оринт и тя си го иска обратно.

— Е, вече знаеш защо съм тук, какво съм сторила и какво възнамерявам да сторя.

Каол се умълча за цяла пресечка. Нито веднъж не се беше усмихнал от началото на срещата им.

Когато най-сетне посрещна погледа й със стиснати в тънка линия устни, Елин не видя почти нищо от стража, когото някога бе обикнала.

— Значи дошла си сама.

— Казах на Роуан, че ще е по-безопасно за него да остане във Вендлин.

— Не — отговори леко остро той, извръщайки лице към улицата пред тях. — Имам предвид, че си дошла без армия. Без съюзници. Върнала си се с празни ръце.

С празни ръце.

— Не знам какво си очаквал. Ти… ти ме изпрати във Вендлин. Ако си искал да се върна с армия, е трябвало да ми го кажеш.

— Изпратих те там за твое добро, за да те отдалеча от краля. А щом осъзнах коя си всъщност, съвсем логично предположих, че ще хукнеш към братовчедите си, към Майев…

— Не чу ли какво ти разказах току-що? За Майев? Семейство Ашривер са й изцяло подчинени. Ако тя не им позволи да изпратят помощ, просто няма да го направят.

— Дори не си опитала. — Той спря до един безлюден ъгъл. — Щом братовчед ти Галан го бива в минаването през блокади…

— Братовчед ми Галан не е твоя работа. Можеш ли изобщо да си представиш какво съм преживяла?

— А ти можеш ли да си представиш какво ни беше тук? Какво се случи с мен… с Дориан, докато ти си си играла с магия и си се шляла с елфическия си принц?

Какво се случва всеки божи ден в града ни? Защото лудориите ти във Вендлин може да са причината за всичко това.

Всяка дума я пронизваше като меч. Да… да, може би, но…

— Лудориите ми?

— Ако не беше парадирала така драматично с победата си над Нарок, крещейки в лицето на краля, че се завръщаш, никога нямаше да ни извика в онази зала…

— Нямаш право да ме обвиняваш за това. За неговите действия.

Тя стисна юмруци и го погледна, взря се в белега, който винаги щеше да й напомня за постъпката му, за онова, което не можеше да му прости.

— Тогава за какво имам право да те обвинявам? — попита Каол и потегли с бързи, отмерени стъпки. — Съществува ли такова нещо?

Едва ли говореше сериозно. Изключено.

— Търсиш за какво да ме обвиниш? Какво ще кажеш за погрома над кралствата?

За потъпкването на магията?

— Поне за второто — процеди той през зъби — знам със сигурност, че не е твое дело.

Тя спря отново.

— Какво каза?

Раменете му се стегнаха. И толкова й стигаше да разбере, че бе имал намерение да запази последното в тайна. Не от Селена, някогашната си приятелка и любовница, а от Елин, кралица на Терасен. Заплаха. Каквато и информация да имаше за магията, не бе възнамерявал да й я разкрива.

— Какво точно си научил за магията, Каол? — попита тихо Елин.

Той не отвърна.

— Кажи ми.

Той поклати глава, потънал в сянката между две улични лампи.

— Не. Забрави. Не и при положение че си толкова непредсказуема.

Непредсказуема. Май беше за добро, че тук не вирееше магия, защото в противен случай вероятно щеше да превърне улиците в реки от лава, само и само да му демонстрира колко предсказуема беше всъщност.

— Намерил си начин да я освобождаваш, нали? Знаеш как става.

Каол не опита да отрече.

— Освобождаването на магията би довело единствено до хаос, би влошило нещата. Навярно би улеснило лова на магьосниците.

— По всяка вероятност ще съжаляваш за последните си думи, щом изслушаш разказа ми докрай — изсъска тя, пламнала от гняв. Говореше тихо, за да не чуе някой случаен минувач. — Нека ти обясня каква е ролята на каменния нашийник около врата на Дориан и тогава ще видим дали ще си толкова неразговорлив, дали ще продължаваш да омаловажаваш работата ми от последните месеци. — С всяка нейна дума лицето му пребледняваше все повече и повече. Една малка, злобна частица от нея се любуваше скришом на недоумението му. — Преследват магьосниците, защото се хранят със силата в кръвта им. Онези, които не стават за приемници на валгски демони, просто изсмукват докрай. Или, ако съдя по новото любимо развлечение в Рифтхолд, просто ги екзекутират, за да всяват страх у народа. После изпиват жадно страха, мъката и отчаянието. Действат им като вино. По-слабите Валги обсебват телата на смъртните с помощта на онези черни пръстени. Но обществото им — да, имат си цяло общество — се подрежда в йерархия също като нашето. И принцовете им нямат търпение да завземат света ни. Затова кралят използва нашийници. Черни нашийници от Камъните на Уирда. — Струваше й се, че Каол не диша. — Нашийниците са по-силни, помагат на демоните да се задържат в чужди тела, за да поглъщат душата и силата на човека. Нарок беше обсебен от демон. Накрая ме умоляваше да го убия. Само аз можех. Сблъсквала съм се с невъобразими чудовища. Единствено с огън и обезглавяване ги надвивахме. Разбираш ли сега? — завърши Елин. — Като се имат предвид дарбите ми, май ще ти е от полза да ми кажеш всичко, което знаеш.

Няма да се учудя, ако аз съм единственият човек, способен да освободи Дориан или поне да го избави от страданията. Ако изобщо е останало нещо от него. — Последните думи горчаха ужасно.

Каол поклати глава. Веднъж. Два пъти. И навярно щеше да го съжали заради скръбта и отчаянието по лицето му, докато не каза:

— Хрумна ли ти въобще да ни предупредиш? Да споделиш поне с някого за нашийниците на краля?

Сякаш я заля с кофа ледена вода. Тя примигна насреща му. Можеше да ги предупреди… или поне да опита. Но щеше да се хули за това по-късно.

— Няма значение — отвърна в крайна сметка. — Единственото важно нещо в момента е да помогнем на Едион и Дориан.

— С теб вече не ни свързва нищо. — Той свали огърлицата от врата си и й я хвърли. Окото на Елена просветна под уличните лампи. Тя го хвана с една ръка и усети топлината на метала в дланта си. Дори не го погледна, а направо го пъхна в джоба си. Той продължи: — От много време е така, Селена…

— Вече се казвам Елин — осмели се да извика тя. — Селена Сардотиен не съществува вече.

— Оставаш си асасинът, който избяга. Върна се чак когато е удобно за теб.

Вложи голямо усилие да не забие юмрук в носа му. Вместо това извади сребърния пръстен с аметист от джоба си, хвана ръката му и го тикна в покритата му с ръкавица длан.

— Защо имаше среща с Аробин Хамел тази вечер?

— Как…?

— Няма значение. Отговори ми.

— Нужна ми е помощта му, за да убия краля.

Елин подскочи.

— Да не си полудял? Така ли му каза?

— Не, но той сам се досети. Вече цяла седмица опитвам да си уредя среща с него. Чак тази вечер ме привика.

— Постъпил си глупаво.

Тя продължи да върви. Не беше разумно да се задържат на едно място, колкото и пусто да изглеждаше.

Каол я настигна.

— Не видях други асасини да предлагат услугите си в пивницата.

Тя отвори уста да каже нещо, но бързо я затвори. Стисна пръсти в юмрук, после ги изпъна един по един.

— Цената няма да е злато, нито услуга. Ще е нещото, което най-малко очакваш.

По всяка вероятност страданието и смъртта на близките ти.

— Мислиш, че не знам ли?

— Добре, Аробин ще убие краля. И какво? Ще възкачи Дориан на трона? С валгския демон в него?

— Това чак сега го разбирам. Но не променя нищо.

— Променя всичко. Дори да успееш да свалиш нашийника му, няма гаранция, че Валгът не се е насадил у него. Просто ще замениш едно чудовище с друго.

— Защо не си кажеш какво ти е на душата, Елин? — Изсъска името й с почти недоловим глас.

— Способен ли си да убиеш краля? Ще успееш ли да убиеш собствения си крал, когато настъпи моментът?

— Дориан е моят крал.

— Въпросът ми остава — натърти тя.

— Онзи уби Сорша.

— Убил е и милиони преди нея. — Предизвикателство или пък поредният въпрос.

Очите му просветнаха гневно.

— Трябва да вървя. Имам среща с Бруло след час.

— Ще дойда с теб — обяви тя и отправи поглед към стъкления дворец, извисяващ се над североизточната част на града. Надяваше се да научи какво друго знае Майсторът на оръжията за Дориан. И как би могла да избави приятеля си от мъките. Кръвта й сякаш се смрази и забави циркулацията си през вените й.

— В никакъв случай — отсече Каол. Тя извърна рязко глава към него. — Ако дойдеш, ще се наложи да отговарям на твърде много въпроси. Няма да застраша живота на Дориан, само и само да задоволя любопитството ти.

Той продължи напред, но Елин вдигна рамене и свърна в една от пресечките.

— Прави каквото искаш.

Като усети, че я няма до него, капитанът спря.

— А ти какво ще правиш?

Не й хареса подозрението в гласа му. Наби пети и вдигна вежда.

— Много неща. Злини.

— Ако ни издадеш, Дориан ще…

Тя го прекъсна със сумтене.

— Ти отказа да споделиш намеренията си с мен, капитане. Съвсем нормално е и аз да запазя своите в тайна. — После закрачи по улицата към старото си жилище.

— Не съм капитан — поправи я той.

Елин надникна през рамо.

— Какво се е случило с меча ти?

— Загубих го — отвърна той с празен поглед.

Ясно.

— Значи да ти викам лорд Каол?

— Само Каол.

За част от секундата й дожаля за него и й се прииска следващите й думи да бяха прозвучали по-мило, по-състрадателно.

— Не можеш да измъкнеш Дориан. Няма начин да го спасиш.

— Има, и още как.

— Най-добре си набележи нови претенденти за трона…

— Не искам да чувам и звук повече. — Очите му бяха изцъклени и се задъхваше.

Беше казала достатъчно. Раздвижи рамене и опита да обуздае гнева си.

— Мога да му помогна с магията си, да го освободя някак.

Но най-вероятно щеше да се наложи да го убие. Не искаше да го признава на глас. Не и докато не го видеше с очите си.

— После какво? — попита Каол. — Ще вземеш всички жители на Рифтхолд за заложници, както направи в Доранел? И ще подпалваш всеки, който не е на твоето мнение? Или пък просто ще изпепелиш цялото ни кралство? А не се ли замисляш за всички останали, които също искат да си отмъстят на Адарлан? — Той се изсмя горчиво. — Май е най-добре да не прибягваме до магия. Като че ли и тя не въдворява справедливост сред нас, простосмъртните.

— Справедливост? Какво справедливо виждаш във всичко това?

— Магията прави хората опасни.

— Ако не се лъжа, именно магията е спасила живота ти неколкократно.

— Да — потвърди той, — и двамата с Дориан сте ми помагали. И съм ви благодарен за това. Но има ли начин да контролираме хора като вас? С желязо? Не е особено надежден вариант. Освободим ли магията, кой ще възпира чудовищата й? Кой ще спре теб?

Ледено копие прониза сърцето й.

Чудовище.

Бе видяла искрено отвращение по лицето му в деня, когато разкри елфическата си природа пред света — когато разцепи земята и призова огъня, за да спаси него и Лапичка. Да, такава сила трябваше да бъде овладявана някак, но… Чудовище.

Предпочиташе да я беше ударил.

— И какво, на Дориан му е позволено да ползва магия? Примиряваш се с неговите способности, но моите са извращение за теб?

— Дориан никога не е погубвал човешки живот. Не Дориан изкорми Арчър Фин в тунелите, нито изтезава до смърт Грейв, преди да го накълца на парчета. Не Дориан се развихри в Ендовиер, оставяйки десетки мъртъвци след себе си.

Трудно й беше да издигне старата, така позната й стена от лед и стомана.

Всичко зад нея се тресеше и рушеше.

— Спряла съм да мисля за това. — Тя стисна зъби, влагайки огромна воля да не посегне към оръжията си, както би сторила някога, както и сега й се искаше да направи. Вместо това каза: — Ще бъда в старото си жилище, ако някога решиш да извадиш глава от задника си. Лека нощ!

Не му даде време да отговори, а просто тръгна надолу по улицата.

* * *

Каол стоеше в малката спалня на порутената къща, която служеше за щабквартира на отряда му през последните три седмици, вперил поглед в бюрото, отрупано с карти, планове и записки относно двореца, дежурствата на стражата и ежедневната програма на Дориан. Бруло не му беше дал нова информация по време на срещата им преди час — само тържественото уверение, че е постъпил правилно, като е напуснал службата си при краля и всичко останало. По-възрастният мъж настояваше да го нарича капитан, независимо от възраженията на Каол.

Едва три дни след бягството му Бруло сам го беше намерил с предложението да му стане шпионин от вътрешността на двореца. Бягство — така го беше нарекла Елин. И то съвсем умишлено.

Кралицата — яростна и пламенна, дори жестока — го бе намерила тази вечер.

Прозря го още в момента, в който излезе от валгския мрак и зърна хищническата й стойка до Несрин. Независимо от мръсотията и кръвта по нея лицето на Елин беше загоряло и румено — и различно. По-зряло, сякаш хладнокръвието и мощта, които излъчваше, бяха трансформирали не само душата, но и външността й. А като видя и голия й пръст…

Каол извади пръстена от джоба си и погледна към незапаленото огнище. Нищо не му пречеше да стъкми огъня и да го хвърли в него.

Завъртя малкото украшение между пръстите си. Среброто беше потъмняло и белязано от безброй драскотини.

Не, Селена Сардотиен вече не съществуваше. Онази жена — жената, която бе обичал… Навярно се беше удавила в необятния, безмилостен океан между тези земи и Вендлин. Или пък я беше погубил някой от валгските принцове. Освен това се чувстваше глупак, задето толкова време не се бе отвращавал от всичката кръв, пролята с лека ръка от нея.

И тази вечер имаше кръв по себе си — беше отнела много животи, преди да дойде при него. Дори не бе сметнала за нужно да я измие, сякаш не й правеше впечатление, че носи кръвта на враговете си. Цял град — беше обградила цял град с пламъците си, предизвиквайки страха дори на елфическата кралица. Никой не биваше да притежава такава сила. Щом бе изпепелила цял град като отмъщение за бичуването на приятеля си… Какво щеше да стори на империята, поробила и посякла народа й?

Затова нямаше да й разкрие как да освободи магията си — не и докато не се увереше, че няма намерение да превръща Рифтхолд в пепелище.

На вратата се почука — два отривисти звука.

— Трябва да си на поста си, Несрин — рече той вместо поздрав.

Тя се промъкна ловко в стаята. През трите години на познанството им го бе впечатлявала с тихите си, плавни движения. И то дотолкова, че преди година, съкрушен от предателството на Литаен, бе споделял леглото й цяло лято.

— Командирът ми е пиян и рови под блузата на сервитьорката, попаднала в скута му тази вечер. Няма да забележи отсъствието ми известно време. — Палава искра просветна в очите й. Познаваше я от миналогодишните им срещи в кръчми и странноприемници… и дори в тъмни улички.

Точно от такова лекомислено развлечение имаше нужда, след като Литаен го напусна заради Роланд Хавилиард. Очевидно Несрин го правеше от скука. Нито веднъж не го потърси, не попита кога ще го види отново, затова той организираше всичките им срещи. Преди няколко месеца, когато замина за Ендовиер и спря да се вижда с нея, липсата й му се отразяваше доста зле. Не сподели за авантюрата им с Дориан нито с Елин. А когато преди три седмици се сблъска с нея на една от бунтовническите сбирки, не му се стори ядосана.

— Имаш вид на човек, сритан в топките — заяви накрая Несрин.

Той й стрелна лют поглед. И тъкмо защото се чувстваше именно така, а и малко съкрушен по онзи познат начин, й разказа за случилото се с Елин.

Имаше й доверие. И как иначе — три седмици крояха планове, оцеляваха и се бореха заедно. Рен също й имаше доверие. Но Каол още не му беше разкрил истинската същност на Селена. А май трябваше. Ако знаеше, че старата му познайница ще се завърне толкова променена, щеше да разясни на Рен за кого рискува живота си. По тази логика Несрин също заслужаваше да научи истината.

Тя килна глава настрани и косата й проблесна като черна коприна.

— Кралският шампион… и Елин Галантиус. Впечатляващо. — Нямаше нужда да й казва, че трябва да го пази в тайна. Тя знаеше отлично колко ценна информация й е споделил. Неслучайно я бе направил своя дясна ръка. — Трябва да съм поласкана, че е опряла нож във врата ми.

Каол отново погледна към пръстена. Предпочиташе да го хвърли в огъня, но парите им бяха кът. Вече беше изхарчил повечето, откраднати от гробницата.

А сега му трябваха. Защото Дориан…

Дориан…

Дориан вече го нямаше.

Селена — Елин го излъга за много неща, но за Дориан не би си позволила. А и навярно само тя можеше да му помогне. Но ако вместо това опиташе да го убие…

Каол седна на стола пред бюрото си и впери празен поглед в картите и плановете. Всичките — всичките бяха за Дориан, за приятеля му. Той самият вече нямаше какво да губи. Беше просто безименен клетвопрестъпник, лъжец, предател.

Несрин направи крачка към него. По лицето й нямаше нито капка състрадание, не че очакваше такова от нея. Нито пък го искаше. Навярно защото само тя разбираше какво е да загърбиш волята на баща си. Но докато нейният баща в крайна сметка бе приел избора й, този на Каол… Не искаше да мисли за баща си точно сега.

— Онова, което ти е казала за принца… — подхвана Несрин.

— Не променя нищо.

— Като че ли променя всичко. Включително бъдещето на кралството.

— Спри.

Несрин скръсти фините си ръце. Беше толкова слаба, че повечето й опоненти я подценяваха, ала за своя собствена сметка. Тази вечер я видя да разпорва един от валгските войници като риба.

— Мисля, че позволяваш на минало си да замъгли преценката ти.

Той отвори уста да възрази. Несрин вдигна съвършено оформената си вежда и зачака.

Може би беше постъпил прибързано.

Може би трябваше да разкрие на Елин как да освободи магията си.

И ако това костваше живота на Дориан…

Той изруга под носа си и дъхът му загаси свещта на бюрото.

Капитанът от едно време нямаше да й разкрие тайната за нищо на света. Елин беше враг на кралството.

Но него вече го нямаше. Беше загинал заедно със Сорша в онази кула.

— Би се добре тази вечер — отбеляза, сякаш това имаше нещо общо с темата.

Несрин изцъка с език.

— Върнах се, защото получих доклад, че три от градските гарнизони са били свикани в „Подземието“ тридесетина минути, след като сме си тръгнали. Нейно Величество — натърти сухо Несрин — е изтребила цял куп от кралските стражи и собствениците на пивницата, а за финал е потрошила всичко. Заведението няма да отвори врати скоро.

Богове!

— Наясно ли са, че е била тя?

— Не. Но реших да те предупредя. Сигурно е имала причина.

Кой знае.

— Сама ще се увериш, че обикновено прави каквото иска, когато иска и не чака ничие разрешение.

Вероятно просто се бе оказала в лошо настроение и бе решила да излее гнева си в пивницата.

— Не е трябвало да се забъркваш с подобна жена — коментира Несрин.

— Предполагам ти самата си запозната с междучовешките отношения, като се има предвид колко твои обожатели се редят пред пекарните на баща ти. — Подъл ход, но двамата открай време бяха прями един с друг. Несрин никога не се засягаше.

Лекият блясък се завърна в очите й. Тя пъхна ръце в джобовете си и тръгна към вратата.

— Затова не се обвързвам сериозно с никого. Не ми трябват излишни драми.

Затова не допускаше никого твърде близо до себе си. Никога. Хрумна му да я разпита по-обстойно. Но уговорката им поначало изключваше дълбаене в миналото.

Не знаеше какво конкретно бе очаквал от завръщането на кралицата.

Но не и това.

Не можеш да избираш каква част от нея да обичаш, каза му веднъж Дориан.

И беше прав. Болезнено прав.

Несрин напусна стаята му.

Още на разсъмване Каол отиде до най-близкия бижутер и заложи пръстена за шепа сребърни монети.

* * *

Изтощена и потисната, Елин се довлачи до старото си жилище над склада, който не биеше на очи. Побърза да влезе в голямата двуетажна сграда от дърво, която купи, след като изплати дълговете си към Аробин — купи я, за да се измъкне от Асасинската крепост. Но започна да я чувства като свой дом чак когато погаси и задълженията на Сам, за да може той да заживее тук с нея. Няколко седмици — толкова време съвместно съществуване им беше писано. Тогава убиха Сам.

Ключалката на голямата плъзгаща врата беше чисто нова, а купчините сандъци с мастило в склада изглеждаха непокътнати. По стълбището в дъното не се виждаше прах. Горе щеше да намери или Аробин, или някой друг човек от миналото си.

Чудесно. Беше готова за още една битка.

Отвори зелената врата с нож зад себе си. Но жилището беше тъмно. Празно.

Въпреки това миришеше на чисто.

Само за няколко секунди успя да огледа целия апартамент — голямата стая, кухнята (вътре намери няколко спаружени ябълки, но никакви други следи от живот), спалнята (недокосната) и стаята за гости. Именно там усети нечия миризма. Леглото беше оправено не особено добре, а на високия скрин до вратата имаше бележка.

Капитанът каза, че мога да отседна тук за известно време. Съжалявам, че опитах да те убия миналата зима. Аз бях онзи с двата меча. Нищо лично, Рен.

 

Елин изруга. Рен е живял в дома й? И… и още я мислеше за кралски шампион. В нощта, когато бунтовниците взеха Каол за заложник в онзи склад, тя опита да убие Рен и остана изненадана от издръжливостта му. О, спомняше си го много добре.

Поне беше в безопасност на север.

Познаваше се достатъчно добре да признае пред себе си, че облекчението й отчасти се дължеше на страх — не искаше да вижда Рен и отношението му към постъпката й спрямо Марион. Съдейки по реакцията на Каол, едва ли щеше да е добро.

Върна се в тъмната всекидневна и запали няколко свещи. Дългата маса в единия край на помещението все още беше заредена с изящните й чинии. Диванът и двете кресла с червено кадифе пред богато украсената камина бяха малко поомачкани, но чисти.

Впери поглед в полицата над камината. Някога я бе красял разкошен часовник — до деня, в който научи, че Сам е бил изтезаван до смърт от Рурк Фаран. Че мъченията продължили часове наред, докато тя бе приготвяла пътническите им сандъци. А когато Аробин й донесе лошата новина, Елин грабна разкошния часовник и го запрати в отсрещната стена, където се разби на парчета.

Оттогава не беше стъпвала тук, но някой бе почистил стъклата. Или Рен, или Аробин.

Тогава надникна към една от библиотеките и веднага разбра кой е бил.

Всяка книга, която бе приготвила за еднопосочното им пътешествие към Южния континент, за новия си живот със Сам, сега стоеше на мястото си. На точното си място.

А само един човек знаеше толкова подробности за личния й живот — само един човек би използвал разопаковането на пътническите сандъци като подигравка и услуга, като скромно напомняне какво може да й коства раздялата с него. Тоест Аробин знаеше, че Елин ще се върне тук. Някой ден.

Тя влезе в спалнята. Не посмя да провери дали и дрехите на Сам са върнати по чекмеджетата им… или изхвърлени.

Вана. От това имаше нужда. Дълга, гореща вана.

Не обърна почти никакво внимание на стаята, която някога бе възприемала като свое убежище. Запали свещите в банята, озарявайки белите плочки в трепкащо златисто.

Отвори месинговите кранове над порцелановата вана и се зае да сваля оръжията от себе си. Съблече мръсните си, пропити с кръв дрехи пласт по пласт и загледа белязания си, татуиран гръб в огледалото над мивката. Преди около месец Роуан бе покрил белезите й от Ендовиер с прелестна, красиво усукана татуировка, изписана на древния елфически език — разказ за любимите й хора, загинали без време.

Беше решена Роуан да не вписва с мастило друго име върху плътта й.

Влезе във ваната, стенейки от удоволствие, и се замисли за празното място на полицата над камината. Така и не го беше запълнила. Може би — може би и тя като разбития часовник бе спряла в онзи момент.

Бе спряла да живее и просто… оцеляваше. Беснееше.

И чак пролетта, когато се озова на земята под алчните ръце на валгските принцове, болката и мракът се разсеяха и часовникът заработи отново. Не, нямаше намерение да добавя повече имена на покойници върху кожата си. Взе една кърпа и зажули лицето си. Водата помътня от кал и кръв. Непредсказуема.

Какво нахалство, каква непростима себичност…

Каол бе избягал. Избягал. А сега Дориан имаше нашийник на врата си.

Дориан. Беше се върнала за него, но твърде късно. Твърде късно.

Потопи кърпата във водата и покри лицето си с нея, за да облекчи парещите си очи. Дали не бе изпратила прекалено остро послание от Вендлин с убийството на Нарок? Може би наистина тя носеше вината за залавянето на Едион, обезглавяването на Сорша и обсебването на Дориан.

Чудовище.

И все пак…

В името на приятелите и семейството си бе готова да се превърне в чудовище.

За Роуан, за Дориан, за Нехемия би паднала още по-ниско, би се хвърлила в огъня. Защото знаеше, че и те биха направили същото за нея. Метна кърпата във водата и се надигна.

Чудовище или не, за нищо на света не би оставила Дориан да се бори сам срещу баща си. Дори той самият да я беше отпратил. Преди месец двамата с Роуан решиха да се опълчат на валгските принцове заедно — да умрат заедно, ако е нужно, вместо да го сторят поотделно.

Напомняш ми за това какъв може да бъде светът. Какъв трябва да бъде, беше казала някога на Каол.

Лицето й пламна. Това бяха думи на момиче. Момиче, толкова вкопчено в собственото си оцеляване, че дори не се бе замислило защо Каол служи на най-голямото чудовище в света.

Елин се потопи отново във водата и затърка косата си, лицето си, окървавеното си тяло.

Можеше да прости на момичето, потърсило закрила при капитана на стражата след цяла година в ада, потърсило свой собствен шампион.

Но сега тя сама си беше шампион. И нямаше да добавя повече имена на покойници върху кожата си.

Затова още като се събуди сутринта, Елин изпрати писмо до Аробин, в което го уведомяваше, че приема предложението му.

Един валгски демон за краля на асасините.

В замяна на помощта му по спасяването и измъкването на Едион Ашривер, Северния вълк.