Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (13)

12

Страж с безизразно лице й донесе призовката от херцога и Манон, която тъкмо се канеше да изведе Абраксос за самостоятелен полет, скърца със зъби цели пет минути, кръстосвайки нервно из гнездото.

Нито тя, нито вещиците й бяха кучета да ги привиква така. Човеците служеха за развлечение и бяха източник на кръв, а понякога, много рядко, и на семе. В никакъв случай нямаха място на командирски и други висшестоящи постове.

Манон се устреми надолу по стълбището и докато стигне края му, Астерин вече я следваше.

— Тъкмо идвах да те търся — прошепна Втората й с подскачаща златиста плитка. — Херцогът…

— Знам какво иска херцогът — озъби й се Манон.

Астерин вдигна безмълвно вежда.

Манон овладя нарастващото си желание да изкорми някого. Херцогът постоянно я привикваше на срещи с високия, слаб мъж, наречен Върнън, който не гледаше на нея с подобаващо страхопочитание. Не й даваха дори няколко часа да потренира с Тринадесетте, камо ли да отлети за по-дълго време, без да я извикат.

Вдиша през носа и издиша през устата, сетне отново и отново, докато най-сетне успя да прибере железните си зъби и нокти.

Не беше куче, нито пък безразсъдна глупачка. Беше Водачка на Крилото, а и наследница на клана от сто години. Можеше да се справи с това простосмъртно прасе, което щеше да се превърне в храна за червеите до няколко десетилетия, а след това щеше да се върне към величественото си зло и безсмъртно съществувание.

Манон отвори със замах вратите на съвещателната зала пред равнодушните погледи на стражите — хора на външен вид, но не и отвътре.

Херцогът оглеждаше грамадна карта, разгърната върху масата, а приятелят му или съветникът му, или личният му шут лорд Върнън Локан стоеше до него. На известно разстояние от тях, вперила празен поглед в тъмната стъклена повърхност и напълно неподвижна, с изключение на бялото й гърло, откъдето с леко потрепване минаваше дъхът й, седеше Калтейн. Жестокият белег на ръката й бе потъмнял до лилаво-червеникаво. Незнайно как.

— Какво искаш? — попита Манон.

Астерин зае мястото си до вратата и скръсти ръце.

Херцогът посочи стола срещу себе си.

— Имаме да обсъждаме някои неща.

Манон остана права.

— Уивърнът ми е гладен, аз също. Отиваме на лов, така че да приключваме по-бързо тук.

Лорд Върнън, тъмнокос, строен като тръстиково стебло и облечен в яркосиня, прекалено чиста туника, огледа презрително Манон. Тя оголи зъби насреща му в безмълвно предупреждение. Върнън просто й се усмихна с думите:

— Нима не одобрявате храната, която ние ви подсигуряваме, лейди?

Железните зъби на Манон се прибраха.

— Не ям храна, приготвена от смъртни. Същото важи и за уивърна ми.

Херцогът най-сетне вдигна глава.

— Ако знаех, че си толкова претенциозна, щях да направя наследницата на Жълтоногите Водачка на Крилото.

Манон извади небрежно ноктите си.

— И щеше да се увериш колко недисциплинирана, непокорна и безполезна е Искра Жълтонога.

Върнън се настани на един стол.

— Чувал съм за съперничеството между вещерските кланове. Да не би да имаш зъб на Жълтоногите, Манон?

Фамилиарното обръщение му спечели гърлено изръмжаване от страна на Астерин.

— Вие, простосмъртните, си имате вашите вражди — отвърна Манон. — Ние си имаме Жълтоногите.

— Ама че елитаристка — пророни Върнън на херцога, който изсумтя.

Студен пламък полази гръбнака на Манон.

— Имаш пет минути, херцоже.

Перингтън почука с кокалчета по стъклената маса.

— Мислим да поставим началото на един… експеримент. За в бъдеще ще е нужно да увеличим числеността си, да усъвършенстваме войниците, с които вече разполагаме. Историята на вещиците ще ни е от полза в това начинание.

— Обясни.

— Нямам навика да обяснявам всяка подробност от плановете си — отвърна херцогът. — От теб искам единствено да ми предоставиш отряда си от Черноклюни за една проба.

— Каква проба?

— Интересува ме дали вещиците са подходящи за чифтосване със съюзниците ни от друго кралство — Валгите.

Всичко спря. Мъжът беше загубил ума си, но…

— Нямам предвид чифтосване в човешкия смисъл на думата, разбира се.

Процедурата ще е лесна и сравнително безболезнена. Изразява се в пришиване на парченце камък малко над пъпа. То им служи като проводник. А продуктът от смешението на валгска и вещерска кръв ще е просто… Предполагам разбираш що за инвестиция ще е това. Вещиците браните толкова ревностно рожбите си. И двамата мъже се усмихваха с неприкрито самодоволство в очакване на съгласието й.

Валгите — демоните, чрез чието кръвосмешение с елфите се появили вещиците, — се бяха завърнали някак и поддържаха отношения с херцога и краля… Тя потуши стотиците си въпроси.

— Имате хиляди хора тук. Използвайте тях.

— Повечето нямат магически способности и не са съвместими с Валгите. А вещиците поначало имат валгска кръв във вените си.

Знаела ли е баба й за това?

— Тук сме, за да ти служим като воини, не като блудници — заяви със смъртоносен глас Манон. Астерин дойде до нея с каменно, пребледняло лице.

— Избери едно сестринство вещици от Черноклюните — беше единственият отговор на херцога. — Искам ги готови до седмица. Опитай да ми попречиш, Водачке на Крилото, и ще превърна безценния ти уивърн в кучешка храна. Може да направя същото и с останалите.

— Ако и с пръст докоснеш Абраксос, ще те одера жив.

Херцогът върна погледа си към картата и махна с ръка.

— Свободна си. О… слез в ковачницата. Последната ви партида оръжия била готова за оглед.

Манон остана на мястото си, преценявайки тежестта на масата от черно стъкло — дали имаше начин да я преобърне и да посече мъжете с острите парчета.

Върнън вдигна вежди в безмълвен, подигравателен жест и Манон се обърна, втурвайки се през вратата, преди да е направила нещо глупаво.

Почти бяха достигнали стаята й, когато Астерин попита:

— Как ще постъпиш?

Манон не знаеше. А и не можеше да поиска съвет от баба си, защото щеше да излезе несигурна и неспособна да следва заповеди.

— Ще измисля нещо.

— Но не би му дала някои от сестрите ни за това… това чифтосване, нали?

— Не знам.

Може би нямаше да е толкова лошо да слее кръвта им с валгската. Може би така щяха да получат нова сила. Може би Валгите знаеха как да се преборят с крочанското проклятие.

Астерин сграбчи лакътя й, вдълбавайки нокти в плътта. Манон примигна, смаяна от допира и от настоятелната му сила. Никога досега Втората не бе дръзвала да…

— Не бива да го позволяваш — рече Астерин.

— Получих достатъчно заповеди за днес. Дай ми още една, и ще намериш езика си на пода.

По лицето на Астерин избиха червени петна.

— Младите вещици са уплашени. Уплашени са до смърт, Манон. Та ние не ги изпращаме дори в други кланове, камо ли…

Имаше право. Младите вещици бяха такава рядкост. В клана се раждаха само деца от женски пол — като подарък от Триликата богиня. Приемаха ги за свещени още от мига, в който майката проявеше признаци на бременност, до деня, в който навършеха шестнадесет. Да нараниш бременна вещица, да посегнеш на нероденото й дете или дъщеря й се смяташе за провинение, толкова непростимо, че никое наказание не беше достатъчно жестоко за него. Манон бе участвала в две от така дългите екзекуции, но желанието й за мъст никога не оставаше задоволено.

Човешките деца не се брояха — някои от клановете ги възприемаха като най-обикновена храна. Особено Жълтоногите. Младите вещици обаче… нямаше по-голяма чест от тази да родиш вещерско дете на клана си. И по-голям срам от това да го загубиш.

— Кое сестринство би избрала? — попита Астерин.

— Не съм решила.

Навярно щеше да е някоя от по-незначителните… за всеки случай, преди да позволи на някоя от по-могъщите да се съчетае с Валгите. Може би демоните щяха да дадат на умиращата им раса дозата живот, от която се нуждаеха така отчаяно през изминалите няколко десетилетия. Векове.

— А ако възразят?

Манон достигна стълбището към личната си кула.

— Единственият човек, който възразява за каквото и да било напоследък, Астерин, си ти.

— Не е редно…

Манон замахна с ръка и раздра плата и кожата над гърдите й.

— От днес нататък Сорел е Втора.

Астерин не докосна кръвта, просмукваща се в туниката й.

Манон тръгна отново.

— Предупредих те да не ми се бъркаш, но тъй като ти реши да не зачетеш волята ми, вече нямаш място до мен и в срещите ми. — Никога досега, нито веднъж през последните сто години не беше сменяла постовете им. — От този момент нататък ти си Трета. Ако ми докажеш, че ти е останала поне капка самоконтрол, ще преразгледам решението си.

— Милейди — подхвана кротко Астерин.

Манон посочи стълбището зад тях.

— Ти получаваш правото да съобщиш на останалите. Веднага.

— Манон — продължи Астерин с умолителен тон, какъвто Водачката не бе чувала досега.

Манон продължи напред и червената й пелерина се развя над стълбището.

Нямаше желание да слуша Астерин, не и при положение че баба й изрично я бе предупредила, че всяка грешна стъпка, всяко неподчинение ще коства главите на всички. Пелерината около нея вечно щеше да й го напомня.

— Чакам те в гнездото след час — каза, без да погледне назад, и влезе в кулата си.

Където надуши човек.

* * *

Пред камината беше коленичила млада слугиня с метла и лопата в ръка.

Трепереше едва забележимо, но мирисът на страха й вече пропиваше въздуха в стаята. По всяка вероятност умираше от ужас още от момента, в който бе прекрачила прага й.

Момичето сведе глава и черната му като нощта коса прикри бледото му лице, но не и преди Манон да зърне преценяващия поглед в тъмните му очи.

— Какво правиш тук? — попита равнодушно Манон, стържейки с железни нокти, само и само да види реакцията му.

— Ч-ч-чистя — изпелтечи момичето, но твърде насечено, твърде отработено.

Раболепна, кротка и ужасена, точно по вкуса на всяка вещица. Единствено миризмата на страх беше истинска.

Манон прибра железните си зъби.

Слугинята стана бавно и видимо изтръпна от болка. От движението протритото домашно сукно на полата й се люшна, разкривайки дебелата верига между глезените й. Десният беше обезобразен, а ходилото й, покрито с лъскава, наскоро зараснала плът, стъпваше на една страна.

Манон потисна хищническата си усмивка.

— Защо са ми изпратили саката слугиня?

— Аз… аз просто изпълнявам заповеди. — Гласът й беше воднист, неразличим.

Манон изсумтя и тръгна към нощното шкафче, а плитката й и кървавочервената пелерина се развяха зад гърба й. Наля си бавно чаша вода, ослушвайки се наоколо.

Слугинята събра пъргаво нещата си.

— Ще се върна, когато няма да ви преча, милейди.

— Свърши си работата, простосмъртна, и се махай от очите ми.

Манон се обърна да я наблюдава.

Момичето закуцука през стаята — безпомощно и крехко, незаслужаващо втори поглед.

— Кой нарани крака ти? — попита Манон, облягайки се на една от дървените колони на леглото.

Слугинята дори не вдигна глава.

— Стана случайно. — Изсипа пепелта от камината в кофата, която беше довлачила дотук. — Паднах по едно стълбище, когато бях на осем, нямаше как да ми помогнат. Чичо не вярваше на лечителки и не позволи да извикаме някоя у дома. Извадих късмет, че не се наложи да го отрежат.

— Защо си в окови? — Още един равнодушен, лишен от интерес въпрос.

— За да не избягам.

— Нямаше да стигнеш далеч в тази планина.

Веднага го забеляза — лекото напрежение в раменете й, смелия опит да го прикрие.

— Да — потвърди момичето, — но аз израснах в Перант, не тук. — Подреди в камината цепениците, които сама беше качила до кулата, накуцвайки все повече и повече с всяка следваща стъпка. Слизането по стълбите с тежката кофа с пепел несъмнено щеше да е поредното мъчение. — Ако се нуждаете от мен, просто попитайте за Елида. Стражите знаят къде да ме намерят.

Манон проследи с поглед всяка нейна страдалческа стъпка до вратата.

Почти й позволи да излезе, да си помисли, че е свободна, преди да каже:

— И никой не е наказал чичо ти заради глупавото му отношение към лечителите?

Елида надникна през рамо.

— Той е лорд на Перант. Кой би го наказал?

— Върнън Локан ти е чичо? — Елида кимна. Манон килна глава настрани, оглеждайки внимателно поддържаната кротост по лицето й. — Каква работа има тук?

— Не знам — прошепна Елида.

— А защо е довел и теб?

— Не знам — повтори момичето, остави кофата на земята и прехвърли тежестта на тялото си върху здравия крак.

— И кой те изпрати в тази стая? — попита тихо Манон.

Едва не прихна от смях, когато слугинята провеси рамене и сведе глава още по-ниско.

— Не съм… не съм шпионин. Кълна се в живота си.

— Животът ти няма никаква стойност за мен — отвърна Манон, отблъсна се от колоната на леглото и запристъпва хищнически към нея. Девойката не помръдна от мястото си, бе толкова убедителна в ролята си на покорно човешко същество.

Манон повдигна брадичката й с железния нокът на показалеца си. — Ако разбера, че ме шпионираш, Елида Локан, ще осъмнеш с два безполезни крака.

Вонята на страха й изпълни ноздрите на Манон.

— Милейди, к-кълна се, н-няма да докосвам…

— Напусни.

Манон отдръпна рязко нокътя си от брадичката й, оставяйки кървава следа. И за по-добър ефект отстъпи назад и облиза кръвта на Елида от желязото.

Беше й трудно да запази безразличното си изражение, след като вкуси кръвта и видя истината в нея.

Но Елида явно не можеше да понесе повече и първият рунд на играта им приключи. Манон й позволи да се отдалечи с жалко куцукане и дрънчене на вериги.

После впери поглед в празния коридор.

Първоначално й беше забавно да заблуждава момичето, че наистина я е взела за страхливо, сладкодумно, безпомощно девойче. След това обаче излезе наяве истината за произхода й — и хищническите инстинкти на Манон насочиха вниманието й към това как слугинята криеше лицето си, за да не види тя реакциите й, как нареждаше пред нея точно онова, което искаше да чуе. Сякаш проверяваше дали има враг пред себе си.

Нищо чудно наистина да беше шпионка, каза си Манон, тръгвайки към бюрото, където миризмата й витаеше най-осезаемо.

Несъмнено огромната карта на континента имаше по себе си следи от канелено-бъзовия мирис на Елида, концентриран на точно определени места.

Отпечатъци от пръсти.

Съгледвачка на Върнън или момиче със своя собствена мисия? Този въпрос я терзаеше.

Но всеки с вещерска кръв във вените си трябваше да бъде държан под око.

Това важеше и за Тринадесетте.

* * *

Пушекът от безбройните ковачници така пареше в очите на Манон, че й се наложи да спусне прозрачния си клепач на кацане в сърцето на военния лагер, който бе огласен от тътнеж на чукове и пукот на огньове. Абраксос изсъска и закрачи в кръг, поизплашвайки малко близките войници в тъмни брони, които се отдалечиха на безопасно разстояние, щом видяха Сорел да се приземява в калта до Манон секунда по-късно. Уивърнът й се озъби на една от групичките наблюдатели. Абраксос му изръмжа и Манон го сръчка с пети, преди да слезе от гърба му.

— Без бой! — нахока го тя, докато оглеждаше малкото празно пространство между грубо скалъпените бараки на ковачите. Беше предвидено специално за въздушната кавалерия и оборудвано с дълбоко вкопани стълбове по периметъра му, служещи за връзване на уивърните. Манон не сметна за нужно, но Сорел върза животното си, тъй като му нямаше такова доверие.

Чувстваше се странно в компанията на Сорел… вместо тази на Астерин. Сякаш равновесието на света бе нарушено. Дори сега уивърните им нервничеха един покрай друг, макар че още не се бяха сбили. Абраксос обикновено кавалерстваше на небесносинята женска на Астерин — дори стоеше плътно долепен до нея.

Манон не изчака Сорел да укроти мъжкаря си, преди да нахлуе в ковашката бърлога, изградена от дървени стълбове и импровизиран покрив. Огнищата — спящи каменни великани — осветяваха помещението, а мъжете край тях блъскаха с чукове, загребваха с лопати и точеха остриета.

Ковачът, отговорен за оръжията на въздушната кавалерия, вече ги чакаше малко след първия стълб и като ги видя, им махна с белязаната си червена ръка. На масата пред мускулестия мъж на средна възраст бяха изложени всевъзможни мечове и ножове — всичките от лъсната до съвършенство адарланска стомана.

Сорел застана до Манон, която взе един кинжал и го претегли в ръцете си.

— Тежък е — заяви тя на ковача, вперил тъмни, проницателни очи в нея. Грабна друг нож, после и един меч, за да претегли и тях в дланите си. — По-леки ми трябват за вещиците.

Ковачът поприсви очи и пое меча, за да прецени тежестта му в собствените си ръце. Почука с пръст по богато украсената дръжка и заклати глава.

— Не ме интересува как изглеждат — продължи Манон. — Само единият им край е важен. Намали украсата и вероятно ще ги олекотиш.

Той надникна към гладката, скучновата дръжка на Ветросеч, подаваща се иззад гърба й. При срещата им миналата седмица обаче тя го бе видяла да се възхищава на острието му, което беше истински шедьовър.

— Само вас, простосмъртните, ви е грижа дали мечът изглежда добре — обясни тя.

Очите му просветнаха и й стана чудно дали щеше да я наругае, ако имаше език.

Астерин, незнайно дали с обаяние, или страховитост, беше успяла да научи от тукашните, че един от генералите му отрязал езика, за да не издава тайните им.

В такъв случай явно не можеше да пише и чете. С какво ли друго принуждаваха толкова вещ ковач да работи за тях — дали не бяха отвлекли семейството му?

Може би именно тази мисъл я подтикна да обясни.

— Уивърните и бездруго ще носят достатъчно тежести по време на битка — нашата броня, оръжията ни, провизии и тяхната собствена броня. Трябва да измислим начин да олекотим товара им. В противен случай няма да се задържат във въздуха за дълго.

Ковачът огледа произведенията си с ръце на хълбоците, вдигна показалец в жест, който казваше: „Изчакай малко“, и влезе по-навътре в лабиринта от огън, разтопен метал и наковални.

Двете останаха сред бумтежа на метал в метал. Сорел също претегли един от мечовете в ръце.

— Знаеш, че подкрепям всяко твое решение. — Кестенявата й коса беше прибрана в стегната конска опашка, а загорялото й от слънцето лице — навярно красиво по стандартите на простосмъртните — изглеждаше по-сериозно от всякога. — Но Астерин…

Манон потули въздишката си. Тринадесетте не посмяха да реагират по какъвто и да било начин, когато Манон взе Сорел със себе си за посещението във военния лагер преди вечерния лов. Веста се придържаше до Астерин в гнездото, макар че Манон не можеше да определи дали е от солидарност, или заради мълчалив гняв.

Астерин обаче посрещна погледа й и кимна — мрачно, но все пак кимна.

— Не искаш да си Втора ли? — попита Манон.

— За мен е чест да съм твоя Втора — увери я Сорел с тътнещ глас, който проряза дори шумотевицата от чукове и огньове. — Но беше не по-малка чест да съм ти Трета. Сама знаеш, че Астерин е наполовина луда дори в спокойни дни. А сега е принудена да живее в оная крепост, забранено й е да убива и да плячкосва, да ловува… и дори да припарва до мъже… Естествено, че е изнервена.

— Всички сме изнервени.

По-рано Манон разказа на Тринадесетте за Елида, чудейки се дали прозорливата девойка ще усети, че е под наблюдението на цял отряд вещици.

Сорел въздъхна тежко, вдигна здравите си рамене и остави меча.

— В Омега знаехме мястото си и какво се очаква от нас. Имахме рутина, цел.

Ловяхме крочанци. Тук сме просто оръжия и чакаме някой да благоволи да ни използва. — Тя махна към безполезните ножове на масата. — Тук баба ти не може да… влияе на събитията. Да осигурява стриктни правила, да внушава страх. Тя щеше да превърне живота на херцога в същински ад.

— Твърдиш, че съм лош водач, така ли, Сорел? — Смъртоносно тих въпрос.

— Твърдя, че Тринадесетте знаят защо баба ти те накара да убиеш онази крочанка, за да вземеш пелерината й. — В опасни води навлизаше.

— Май понякога забравяте на какво е способна баба ми.

— Повярвай ми, Манон, не сме забравили нито за миг — отвърна кротко Сорел.

Ковачът се върна с няколко оръжия в яките си ръце. — Астерин най-вече.

Манон знаеше, че може да изиска още отговори, но също така знаеше, че Сорел е като камък, а камъните не се прекършваха лесно. Затова просто се обърна към ковача, който подреждаше творенията си по масата. Стомахът й се беше свил на топка.

От глад, опита да си внуши. От глад.