Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (35)

34

Елин знаеше, че я чака работа — важна работа, ужасна работа, но можеше да пожертва един ден.

Следобед изведе Роуан на предпазлива разходка из града, от елегантните жилищни квартали до пазарите, претъпкани с търговци на стоки за лятното слънцестоене след две седмици.

От Лоркан нямаше и следа, слава на боговете! Но на няколко от по-оживените кръстовища видяха кралски гвардейци и Елин успя да ги покаже на Роуан. Той ги огледа с опитно око, а благодарение на острото си обоняние можа да определи кои все още бяха хора и в чии тела вече живееха валгски демони. Като гледаше изражението на лицето му, най-искрено съжаляваше всеки страж, изпречил се на пътя му, бил той демон или човек. Но съвсем малко. Особено като се имаше предвид, че само с присъствието си донякъде съсипваха плановете й за мирен, спокоен ден.

Искаше да покаже на Роуан хубавите кътчета на града, преди да го завлече в клоаката му.

Затова го отведе в една от семейните пекарни на Несрин, където купи няколко от прочутите крушови тарталети. На пристанището Роуан я убеди да пробва пържената пъстърва. Някога се беше заклела да не опитва риба и се намръщи, когато вилицата наближи устата й, но проклетото нещо се оказа много вкусно.

Изяде цялата порция, после си открадна няколко хапки от тази на Роуан, който всеки път ръмжеше отбранително.

Заедно. Двамата с Роуан бяха заедно в Рифтхолд. И искаше да му покаже още толкова много, да го запознае с тукашния си живот. Никога досега не я бе обземало такова желание да споделя с някого.

Дори когато чу плющенето на камшик, докато се разхлаждаха край водата следобед, искаше да е с него, за да може да види и да бъде свидетел на всичко това. Той преметна мълчаливо ръка през раменете й и двамата загледаха как група оковани роби товарят сандъци на един от корабите. Наблюдаваха, но не можеха да сторят нищо.

Скоро, обеща си Елин. Прекратяването на робовладелството заемаше челно място в списъка й с мисии.

Поразходиха се край сергиите на пазара, докато речният полъх не им донесе аромата на рози и лилии, заедно с листенца с всякаква форма и цвят и гръмките гласове на цветарките.

— Ако беше кавалер, щеше да ми купиш… — подхвана Елин.

Но като се обърна към него, го видя да се взира с празно изражение в едно момиче с кошница парникови божури, преметната на фината й ръка. Младо, красиво, тъмнокосо и… О, богове!

Не биваше да го води тук. Лирия бе продавала цветя на пазара, бе живяла като бедна цветарка, преди принц Роуан да я забележи и мигновено да разбере, че е негова сродна душа. Истинска вълшебна приказка, докато една вражеска армия не я бе заклала. С детето на Роуан в утробата й.

Елин стисна пръсти в юмрук и ги отпусна. Думите се бяха заклещили в гърлото й. Роуан продължаваше да се взира в момичето, което се усмихна на една минувачка, сякаш бе озарено от свое собствено слънце.

— Не я заслужавах — пророни тихо Роуан.

Елин преглътна сухо. И двамата носеха незаздравели рани, но тази… Истината. Както винаги, можеше да му предложи единствено истина срещу истина.

— А аз не заслужавах Сам.

Роуан най-сетне извърна поглед към нея.

Беше готова на всичко, за да потуши агонията в очите му. На всичко.

Пъхнатите му в ръкавицата пръсти докоснаха нейните и отново увиснаха до тялото му.

Тя стисна ръката си в юмрук.

— Хайде. Искам да ти покажа нещо.

* * *

Елин спазари малко сладки от един уличен търговец, докато Роуан я чакаше в близката уличка. После седнаха на една от дървените греди в позлатения купол на притъмнелия Кралски театър и Елин задъвка лимонова бисквита, люлеейки краката си в откритото пространство. Сградата беше същата, каквато си я спомняше, с изключение на тишината и мрака…

— Някога това беше най-любимото ми място на света — проехтяха думите й в пустото помещение. Слънчевите лъчи се изливаха откъм покривната врата, през която се бяха промъкнали, озарявайки гредите и позлатения купол, лъскавите месингови парапети и кървавочервените завеси на сцената. — Аробин притежава цяла ложа, затова редовно идвах на представления. В нощите, когато не ми се труфеше или не исках да ме виждат, или пък имах съвсем малко свободно време, се промъквах през онази врата и гледах оттук.

Роуан довърши сладката си и отправи поглед към тъмното пространство под краката им. Не говореше много през последния половин час, сякаш се беше скрил на място, където Елин не можеше да го достигне.

Затова почти въздъхна от облекчение, когато пророни:

— Никога не съм виждал оркестър… нито пък толкова изящен театър, посветен на музиката. Дори в Доранел театрите и амфитеатрите са много стари, с пейки или просто каменни стъпала за публиката.

— Не знам дали някъде съществува място като това. Дори в Терасен.

— В такъв случай ще трябва да построиш.

— Откъде средства? Да не мислиш, че народът с радост ще гладува, докато аз строя театър за свое удоволствие?

— Не веднага, но ако вярваш, че това би се отразило благотворно на града, на страната, защо не. Хората на изкуството са важни за едно кралство.

Флорин я бе уверила в същото. Елин въздъхна.

— Това място е затворено от месеци, а мога да се закълна, че чувам музиката да витае между стените му.

Роуан килна глава, изучавайки мрака със свръхестествените си сетива.

— Може би музиката продължава да живее по един или друг начин.

При мисълта в очите й запариха сълзи.

— Да можеше да чуеш „Мрачната сюита“ под диригентството на Пайтър.

Понякога имам чувството, че още седя в онази ложа, тринадесетгодишна и разплакана от преклонение пред величието на музиката му.

— Плакала си?

Тя почти си представи как спомените от обучението й от тази пролет минават пред очите му — всички онези пъти, в които музиката я успокояваше или отприщваше магията й. Беше част от душата й… също като него.

— На последното действие, всеки божи път. Връщах се в Крепостта и музиката оставаше в съзнанието ми дни наред, дори докато тренирах, убивах или спях.

Любовта ми към нея беше същинска лудост. Именно затова започнах да свиря на фортепиано, за да правя поне някакви опити да я претворя.

Не го беше споделяла с никого, нито пък беше водила някого на любимото си място.

— Тук има ли фортепиано? — попита Роуан.

* * *

— Не съм свирила от месеци. И идеята ти е ужасна поради редица причини — повтори Елин за десети път, докато дърпаше завесата на сцената.

Беше идвала тук и преди, когато покровителството на Аробин им печелеше покани за галавечери, организирани на самата сцена заради тръпката от това да се намираш на толкова свещено място. Сега обаче, сред мрака на мъртвия театър, нарушен единствено от свещта, която Роуан бе намерил, имаше чувството, че е попаднала в гробница.

Столовете на оркестъра си стояха така, както навярно музикантите ги бяха оставили в нощта, когато бяха излезли по улиците да протестират срещу кланетата в Ендовиер и Калакула. Никой от тях не се беше завърнал и като се имаше предвид какви злини сипеше кралят по света напоследък, май смъртта им е била избавление.

Елин стисна челюсти и укроти познатия кипеж във вените си.

Роуан стоеше до фортепианото в предния десен ъгъл на сцената и галеше гладката му повърхност, сякаш беше расов кон.

Тя се поколеба пред внушителния инструмент.

— Струва ми се пълно светотатство да свиря на него — проехтяха думите й в голямата зала.

— Не знаех, че си набожна. — Роуан кривна устни в усмивка. — Къде да застана, за да го чувам най-добре?

— Приготви се за страшна болка в началото.

— Стеснителна отгоре на всичко?

— Ако Лоркан ни дебне отнякъде, предпочитам да не докладва на Майев, че свиря зле. — Тя посочи едно място на сцената. — Ей там. Застани там и си затваряй устата, дрънкало такова.

Той се засмя и отиде там, където го изпрати.

Елин преглътна, седна върху гладката пейка и вдигна капака на пианото, разкривайки лъскавите черни и бели клавиши под него. Намести краката си върху педалите, но не посегна към клавишите.

— Не съм свирила отпреди смъртта на Нехемия — призна тя и думите й увиснаха тежко във въздуха.

— Може да се върнем някой друг ден, ако искаш. — Грижовно, спокойно изречено предложение.

Сребристата му коса проблясваше на смътната светлина от свещта.

— Може и да нямаме друг ден. А… ще приема живота си за безкрайно тъжен, ако не посвиря отново.

Той кимна и скръсти ръце. Безмълвна заповед.

Елин се обърна към клавишите и бавно постави ръце върху слоновата кост.

Беше гладка, хладна и готова за нея — величествен звяр, изтъкан от музика и радост, трепнещ в очакване да го събуди.

— Трябва да загрея първо — смотолеви тя и засвири тиха, лирична мелодия.

Накрая нотите изплуваха в съзнанието й и мускулната памет накара пръстите й да затанцуват по познатите акорди.

Не избра тъжната, трогателна композиция, която някога бе изсвирила на Дориан, нито пък леките, игриви мелодии от развлекателния й репертоар. Не избра и никое от сложните, изкусни произведения, с които бе пленявала Нехемия и Каол. Пръстите й пожелаха тържествена творба — възхвала и потвърждение на живота, славата, болката и красотата на диханието.

Може би точно заради това бе ходила да я слуша всяка година… след толкова убийства и мъчения, и наказания — за да си припомни коя е всъщност, какво трябва да запази у себе си.

Мелодията се извисяваше и извисяваше, звуците излитаха от пианото, подобно на песента, извираща от сърцето на някой бог, докато Роуан не се сдържа и доближи инструмента, а тя прошепна „Сега“ и кресчендото се изля в света нота след нота… след нота.

Музиката забумтя край тях, облада с тътена си пустия театър. Глухата тишина, загнездила се в нея от месеци, сега преливаше от триумфален звук. Елин доведе произведението до финалния му експлозивен акорд.

Когато леко задъхана вдигна поглед, в очите на Роуан блестеше сребро и адамовата ябълка подскачаше в гърлото му. Незнайно как, след всичкото това време, принцът воин успя да я изненада.

Думите като че ли му се опълчваха, но накрая успя да промълви:

— Покажи ми… покажи ми как го направи.

И тя изпълни желанието му.

* * *

Прекараха почти час на пейката пред пианото и Елин му обясни основното, запозна го с високите и ниските тонове, с педалите, с нотите и акордите. Накрая чуха, че някой идва, за да проучи откъде бе дошла музиката, и се измъкнаха от театъра. Елин мина през Кралската банка, пращайки Роуан да я изчака на някое закътано място отвъд улицата, и отново поседя в кабинета на управника, докато една от помощничките му търчеше напред-назад. Накрая си тръгна с поредната кесия златни монети — все пак имаше да храни още едно гърло и да облича още едно тяло — и намери Роуан на същото място, бесен, задето не му беше позволила да я придружи. Но появата му щеше да повдигне твърде много въпроси.

— Значи ни издържаш със собствени средства? — попита Роуан, като свърнаха по една странична уличка.

Група красиво облечени млади жени мина по успоредната слънчева алея, бяха вперили погледи в закачуления здравеняк, отворил устремена крачка, а после се обърнаха да се полюбуват и на гледката отзад. Елин им се озъби.

— Засега — отговори му накрая.

— А после как ще намираш пари?

Тя му хвърли кос поглед.

— И това е уредено.

— От кого?

— От мен.

— Обясни ми.

— Скоро ще научиш — отвърна тя с лека усмивчица, която несъмнено го подлудяваше.

Роуан понечи да я хване за рамото, но тя му се изплъзна.

— Не така. Недей да се движиш прекалено бързо, защото някой може да забележи. — В гърлото му се надигна отчетливо животински звук и Елин се засмя. Предпочиташе да го вижда ядосан, отколкото гузен и тъжен. — Просто прояви търпение и не се ежи толкова.