Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (36)

35

Богове! Колко мразеше вонята на кръвта им.

Но нямаше по-хубаво чувство от това да си облян в нея, когато двадесетина Валги лежаха мъртви край теб и невинните им пленници най-сетне бяха свободни.

Наквасен във валгска кръв от глава до пети, Каол Уестфол потърси чисто място по дрехите си, с което да избърше изцапания си в черно меч, но така и не намери. Отвъд затънтената просека Несрин правеше същото.

Той беше убил четирима, тя — седмина. Знаеше, защото я бе наблюдавал през цялото време, тъй като останаха разделени при засадата. Като й се извини за нервния си изблик от миналата нощ, тя просто кимна и се обедини с един от другите бунтовници, участващи в спасителната мисия. Сега обаче… Отказа се да бърше меча си и погледна към него.

Тъмните й очи сияеха и макар с оплискано в черна кръв лице, усмивката й — облекчена, малко неистова заради тръпката от боя и победата им — беше… красива.

Думата проехтя в съзнанието му. Каол свъси вежди и странното изражение мигновено напусна лицето. В ума му винаги наставаше хаос след битка, сякаш някой го беше въртял в кръг и във всички посоки, а после го беше наквасил с порядъчна доза алкохол. Въпреки това тръгна към нея. Бяха постигнали победата заедно, бяха спасили невинни хора. Повече от всякога досега и без погубени животи, с изключение на валгските.

Тревният килим на гората беше напоен с кръв, единствената следа от обезглавените Валги, чиито тела вече бяха скрили зад една скала. На тръгване щяха да почетат паметта на някогашните им собственици с пречистващ огън. Трима от хората му се бяха заели да свалят оковите на пленниците, насядали в сплотена групичка по тревата. Валгските изроди бяха натикали толкова много от тях в два фургона, че Каол едва не повърна от миризмата им. Фургоните имаха само по едно малко прозорче с решетка, поставено на високо, и един мъж беше припаднал от задуха. Но вече всичките бяха в безопасност.

Каол нямаше да спре, докато не спасеше и онези, които криеха по леговищата си из града.

Една жена протегна мърляви ръце към него. Ноктите й бяха нацепени, а върховете на пръстите й подпухнали, сякаш се бе мъчила да изкопае дупка.

— Благодарим ви — прошепна с пресипнал глас. Навярно от безпомощните писъци.

Каол стисна ръцете й нежно, внимавайки да не засегне съсипаните й пръсти, и отиде при Несрин, която бършеше меча си в тревата.

— Би се добре — похвали я той.

— Знам. — Несрин го погледна през рамо. — Трябва да ги отведем до реката.

Лодките няма да чакат вечно.

Хубаво — не очакваше топлота и другарско отношение след битка, независимо от онази усмивка, но все пак…

— Какво ще кажеш, като се върнем в Рифтхолд, да изпием по нещо заедно?

Имаше нужда от алкохол. Сериозна нужда.

Несрин се надигна от земята и той удържа на импулса си да изтрие една капка черна кръв от бронзовата й буза. Няколко кичура коса се бяха измъкнали от конската й опашка и топлият горски ветрец ги размяташе пред лицето й.

— Нали уж сме приятели — подхвърли тя.

— Така е — отвърна внимателно Каол.

— Приятелите не се виждат само когато ги погне депресията. Нито пък се нахвърлят един на друг заради трудни въпроси.

— Казах ти, че съжалявам, задето ти се развиках снощи.

Тя прибра меча в ножницата си.

— Нямам нищо против да се разсейваме един друг след някой ужасен момент, Каол, но поне бъди откровен с мен.

Той отвори уста да възрази, но… май Несрин имаше право.

— Харесва ми да прекарвам време с теб — призна той. — Исках да изпием по нещо, за да отпразнуваме победата си… не да тънем в самосъжаление. Затова те поканих.

Тя сви устни.

— Това е най-жалкият опит за ласкателство, който някога съм чувала. Но все пак ще дойда с теб.

Най-лошото беше, че дори не звучеше ядосана, говореше съвсем трезво. Сякаш й беше все едно дали ще го придружи в кръчмата, или не. Мисълта не му допадна.

Решила, че личният им разговор е приключил, Несрин огледа просеката, фургона и касапницата наоколо.

— Защо точно сега? Кралят е имал десет години на разположение, защо изведнъж се е разбързал да откара тези хора в Морат? Какво е намислил?

Няколко бунтовници тръгнаха към тях. Каол плъзна поглед по кървавата сцена, сякаш беше карта.

— Може да е заради появата на Елин Галантиус — предположи той, съзнавайки, че вече говори пред публика.

— Не — отхвърли Несрин. — Елин изникна на бял свят преди два месеца. Нещо толкова мащабно… се крои дълго, дълго време.

Сен, един от водачите, с които Каол се срещаше редовно, каза:

— Май е най-добре да се откажем от града. Да се преместим на някое място, което все още не е превзето от тях, да установим граница. Ако Елин Галантиус е в околността на Рифтхолд, трябва да си уредим среща с нея. Може да отидем в Терасен, да отблъснем Адарлан и да заемем позиции там.

— Не бива да изоставяме Рифтхолд — рече Каол, отправяйки поглед към пленниците, които лека-полека се изправяха на крака.

— Чисто самоубийство е да останем — настоя Сен. Няколко от спътниците му кимнаха в знак на съгласие.

Каол отвори уста, но Несрин взе думата:

— Трябва да стигнем до реката. И то бързо.

Той я погледна благодарно, но тя вече крачеше към пленниците.

* * *

Елин изчака всички да заспят и пълната луна да се издигне в нощното небе, преди да стане от леглото, внимавайки да не събуди Роуан.

Влезе в дрешника, облече се набързо и закрепи по костюма си оръжията, които бе захвърлила на пода миналия следобед. Мъжете не казаха нищо, когато взе Дамарис от трапезната маса, уж за да го почисти.

Закачи древния меч на гърба си заедно с Голдрин. Двете дръжки надничаха над раменете й, докато сплиташе набързо косата си пред огледалото. Беше твърде къса и плитките се получаваха трудно, и предните кичури се изхлузваха от тях, но поне нямаше да влиза в очите й.

Излезе тихо от дрешника с резервна пелерина в ръка и се промъкна покрай леглото, където татуираното тяло на Роуан блестеше под лунната светлина от прозореца. Мина през кухнята и напусна апартамента като сянка.