Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (30)

29

Роуан от рода на Белия трън обмисля цяла минута дали си струва да издири принца полуелф и да го накълца на парчета заради обидата му към Елин, или беше по-добре да остане тук при кралицата си, която крачеше неспокойно пред камината в спалнята. Напълно разбираше защо се гневи генералът. И той самият би се чувствал така на негово място. Но това оправдание не стигаше. Далеч не стигаше.

Седеше на ръба на дебелия дюшек и я наблюдаваше.

Дори без магията си Елин беше същински див пожар, особено с огненочервената си коса. Същество с толкова бурна природа, че понякога можеше единствено да я гледа в захлас.

А лицето й…

Проклетото й лице…

Във Вендлин му бе отнело известно време да осъзнае, че е красива. Месеци, в интерес на истината. А през последните няколко седмици, колкото и да не му се искаше, често мислеше за лицето й, особено за дръзката й уста. Но беше забравил колко ослепителна е всъщност, докато не свали качулката й по-рано. Гледката го остави без думи.

Седмиците на раздялата им му послужиха като жесток спомен за живота, отпреди да я намери пияна и съсипана на онзи покрив във Варес. Кошмарите започнаха още в нощта, когато бе заминала, толкова безпощадни, че едва не повръщаше, изтръгвайки се от тях, докато ушите му бучаха от писъците на Лирия. Споменът плъзна студени пръсти по гръбнака му. Но кралицата пред него прогони дори тях с жарта си.

Елин беше напът да отъпче пътека по килима пред камината.

— Ако тази случка е показателна за онова, което трябва да очаквам от кралската ти свита — продума Роуан накрая, свивайки пръсти, за да укроти трепета, превзел тялото му, след като остана без магия, — едва ли ще скучаем някога.

Тя махна ядосано с ръка.

— Не ме дразни точно сега.

Потри лицето си и изпуфтя нервно.

Роуан я изчака да събере думите си. Болката, тъгата и чувството за вина, осезаеми във всяка извивка на тялото й, караха сърцето му да се бунтува. Беше готов да продаде душата си на тъмния бог, само и само да не я вижда повече такава.

— Толкова често ми се струва, че съм на една грешна стъпка, на една грешна дума от гибелта на народа ми — подхвана тя, дойде до леглото и се облегна на една от резбованите колони. — Животът на толкова хора — твоят живот — зависи от мен. Няма място за грешки.

Значи в това се състоеше бремето, чиято тежест я смачкваше бавно. Никак не му се искаше да го утежнява още повече с вестите, които й носеше, причината да прекрачи първата й заповед към него.

Но не можеше да й предложи нищо друго, освен истината.

— Нормално е да допускаш грешки. Да вземаш решения, а после да съжаляваш за тях. В някои случаи не ни се предлага правилен избор, а само възможност да се спрем на най-приемливия от няколко лоши. Няма нужда да те уверявам, че можеш да се справиш. Сама го знаеш. Не бих ти се заклел във вярност, ако не вярвах, че си способна.

Тя седна на леглото до него и ароматът й го погали. Жасмин, лимонова върбинка и пукащи въглени. Елегантен, женствен и съвършено необуздан. Топъл и устойчив, непобедим, също като кралицата му.

Само дето и двамата споделяха една слабост — връзката помежду им.

Понякога в кошмарите си чуваше лукавия, студен глас на Майев над плющенето на бича. За нищо на света ли, Елин? Но и за принц Роуан ли се отнася?

Опитваше да не мисли за това дали Елин би предала един от Ключовете на Уирда, за да спаси него. Заключваше идеята толкова надълбоко в съзнанието си, че му се изплъзваше само в сънищата или когато се будеше нощем и протягаше ръка през студеното легло за принцесата, отплавала на хиляди километри от него.

Елин поклати глава.

— Толкова по-лесно е да си сам.

— Знам — съгласи се той и потисна желанието си да преметне ръка през раменете й и да я придърпа към себе си. Вместо това съсредоточи вниманието си върху звуците на града около тях.

Ушите му чуваха повече от тези на простосмъртните, но вятърът вече не му пееше тайно. Вече не усещаше настойчивия му зов. Чувстваше се заклещен в елфическото си тяло, неспособно да променя формата си… Като див звяр в клетка. А още по-лошото беше, че не можеше да защити апартамента й от вражески атаки.

Постоянно си напомняше, че не е безсилен. Беше убивал дори окован от глава до пети в желязо. Способен беше да брани жилището по стария начин. Просто му липсваше… равновесие. Точно в момент, когато липсата на равновесие можеше да му коства живота й.

Помълчаха малко.

— Наговорих му ужасни неща — пророни Елин накрая.

— Не се тревожи — успокои я той, макар и през ядно ръмжене. — И той ти наговори не по-малко ужасни неща. Характерите ви са еднакво избухливи.

Тя се засмя безгласно.

— Кажи ми за крепостта. Как мина възстановяването й?

Той й заразказва, докато не стигна до тайната, която пазеше цяла вечер.

— Просто изплюй камъчето — подкани го тя с прям, непримирим поглед. Стана му чудно дали съзнава, че колкото и да го хокаше за неговия деспотизъм, тя самата беше чистокръвен деспот.

Роуан вдиша дълбоко.

— Лоркан е тук.

Тя изпъна гръб.

— Заради това си дошъл.

Роуан кимна. И затова беше най-разумно да стои настрана от нея, защото Лоркан беше достатъчно зъл и коварен да използва връзката им срещу тях.

— Долових мириса му някъде край Мъглив рид. Проследих го до брега, откъдето се качи на кораб. Тази вечер го усетих още на пристанището. — После добави с бледо лице: — Постарах се да прикрия следите си, преди да те намеря.

Поради своята петвековна възраст Лоркан беше най-могъщият член на елфическото кралство, съпоставим единствено с Роуан. Двамата никога не се бяха разбирали, а след събитията отпреди няколко седмици Роуан копнееше единствено да пререже гърлото му, задето бе оставил Елин в ръцете на валгските принцове. И вероятно скоро щеше да му се отдаде шанс за това.

— Не те познава достатъчно добре, че да улови веднага мириса ти — продължи Роуан. — Мога да се обзаложа, че е хванал онзи кораб, за да ме довлече след себе си и да го отведа до теб.

Но и това беше за предпочитане, отколкото да я намери, докато той самият стоеше във Вендлин.

Елин изпсува цветисто.

— Майев вероятно си мисли, че ще го отведем право при третия Ключ на Уирда.

Дали му е заповядала да ни убие, за да се докопа след това до ключа?

— Възможно е. — Идеята разпръсна леден гняв в тялото му. — Но няма да го позволя.

Устата й се кривна на една страна.

— Смяташ ли, че мога да го надвия?

— Ако имаше магия, вероятно. — В очите й пламна озлобление, което му подсказа, че и нещо друго я тревожи. — Но без нея, като обикновен човек… Ще си мъртва, преди да извадиш меча си.

— Толкова ли е силен?

Той кимна бавно.

Елин го огледа с око на асасин.

— А ти би ли могъл да го надвиеш?

— Двубоят ще е толкова унищожителен, че не бих рискувал. Нали помниш какво ти казах за Солемир? — Лицето й се стегна при мисълта за града, който Роуан и Лоркан бяха изравнили със земята по заповед на Майев преди почти два века.

Позорното петно щеше да остане в душата му завинаги, колкото и да си повтаряше, че е бил населен от покварени, зли хора. — Без нашата магията е трудно да се каже чия ще е победата. Вероятно зависи от това кой я иска по-силно.

Лоркан, с безбрежния му леден гняв и дарба на убиец, получена от самия Хелас, никога не губеше. Битки, богатства, жени — Лоркан винаги печелеше, на всяка цена. Преди време Роуан навярно би му отстъпил победата, би му позволил да го довърши, само и само да сложи край на мъчителния си живот, но сега…

— Ако ти посегне, мъртъв е.

Кръвожадните му думи не я смутиха. Друга част от него — част, свила се на кълбо още от момента, в който бе заминала, — се отпусна като диво животно пред огън. Елин килна глава настрани.

— Случайно да имаш представа къде би се укрил?

— Не. Утре ще започна да го издирвам.

— Не — отсече тя. — Няма нужда да го правиш, той сам ще ни намери. Но ако очаква да го отведа при третия ключ, за да го отнесе на Майев, то може би… — Почти виждаше как зъбните колела се въртят в главата й. От гърлото й се разнесе монотонен звук. — Утре ще помисля по въпроса. Как смяташ: дали Майев иска Ключа, за да не ми позволи да го използвам, или за да го използва самата тя?

— Знаеш отговора.

— Значи и двете — въздъхна Елин. — Въпросът е дали ще се опита да намери и останалите два Ключа чрез нас, или е пратила някой друг от другарите ти да ги търси?

— Да се надяваме, че не е второто.

— Ако Гавриел разбере, че Едион му е син… — Тя погледна към вратата на спалнята и по красивите й черти пробягаха вина и болка. — Би ли го наранил, или убил по разпореждане на Майев? Толкова силен ли е контролът й върху него?

И за него самия бе огромна изненада чий син седеше на кухненската маса по-рано.

— Гавриел…

През вековете беше виждал именития воин с много жени, но оставяше всичките по заповед на Майев. Освен това знаеше, че си татуира имената на загиналите си бойни другари. От всичките му другари само Гавриел спря да помогне на Елин в нощта на сблъсъка й с Валгите.

— Не отговаряй веднага — рече Елин през прозявка. — Трябва да си лягаме.

Още с пристигането си Роуан бе огледал всеки сантиметър от апартамента й, но въпреки това попита с възможно най-небрежен тон:

— Къде ще спя?

Тя потупа леглото зад тях.

— Тук. Като едно време.

Той стисна челюсти. Цяла вечер очакваше този момент… не, вече седмици наред.

— Това не ти е крепостта, където никой не приема подобни неща на сериозно.

— Ами ако аз искам да останеш с мен тази нощ?

Роуан не позволи на думите й да попият в съзнанието му. Твърде дълго се бе старал да избягва подобни мисли.

— Добре, ще остана. Ще спя на дивана. Но трябва да изясниш на всички останали защо нощувам в жилището ти.

Толкова правила трябваше да спазва. Тя му беше забранена — напълно забранена поради цял куп причини. Мислеше си, че ще успее да се справи с това предизвикателство, но…

Не, щеше да се справи. Щеше да намери начин, защото не беше глупак и можеше да се владее. Лоркан ги издирваше из Рифтхолд, търсеше един от Ключовете на Уирда, това беше важното в момента.

Тя сви нехайно рамене.

— В такъв случай на закуска ще подготвя кралски декрет за почтените ми намерения към теб.

Роуан изсумтя. Колкото и да не му си искаше, допълни:

— Ами… капитанът?

— Какво за него? — тросна се тя.

— Просто се чудя как би разтълкувал престоя ми тук.

— Защо?

Досега нито веднъж не бе споменала името му. Но в тази едничка дума имаше достатъчно гняв и болка, за да го разтревожи.

— Разкажи ми какво е станало?

Тя не отвърна на погледа му.

— Заяви, че държи мен отговорна за случилото се тук с приятелите ми, с него самия и с Дориан, докато аз бях във Вендлин. И че съм чудовище.

Ослепителен, изпепеляващ гняв прониза тялото му като гръмотевица.

Инстинктът го караше да хване ръката й, да докосне сведеното й лице. Но не му даде воля.

— Ти мислиш ли, че… — подхвана тя, без да го погледне.

— Не — отсече той. — В никакъв случай, Елин.

Накрая вдигна към него очи, твърде стари, тъжни и уморени, за да принадлежат на деветнадесетгодишна. Грешно я бе нарекъл момиче и понякога наистина забравяше колко млада е всъщност. Жената пред него носеше бреме, способно да прекърши гръбнака на три пъти по-възрастен човек.

— Ако ти си чудовище, то и аз съм чудовище — заяви той и се ухили толкова широко, че дори удължените му кучешки зъби се показаха.

Тя се засмя сипкаво и толкова близо до лицето му, че дъхът й стопли кожата му.

— Просто остани на леглото — подкани го. — Не ми се търсят чаршафи и одеяла за дивана.

Дали заради смеха й, или заради сребристото сияние в очите й… Роуан отвърна:

— Добре. — Глупак, толкова наивно постъпваше с нея. Затова побърза да добави: — Но някой може да си помисли нещо, Елин.

Тя вдигна вежди по онзи начин, който обикновено вещаеше огън и жупел, но този път не се случи. И двамата бяха заклещени в телата си, лишени от магия. Но щеше да се приспособи, да го преживее.

— Така ли? — измърка тя и той се приготви за неизбежната буря. — И какво точно би си помислил този някой? Че съм уличница? Какво правя в собствената си стая, със собственото си тяло е лично моя работа.

— И смяташ, че аз не мисля така? — Самоконтролът му поддаваше. Никой друг не бе успявал да влезе под кожата му толкова бързо, толкова надълбоко, и то само с няколко думи. — Но нещата вече стоят другояче, Елин. Ти си кралица. Трябва да премисляме как изглеждат действията ни в очите на околните, какво влияние може да имат върху взаимоотношенията ни с хората, които биха ги сметнали за неблагоприлични. Ако обясним, че е за твоя безопасност…

— О, моля те. Моя безопасност? Да не мислиш, че Лоркан или кралят, или който там ме е погнал, ще се промъкне през прозореца ми посред нощ? Мога да се защитавам, в случай че не знаеш.

— Свещени богове, много добре знам, че можеш.

Никога не се беше съмнявал.

Ноздрите й се разшириха от гняв.

— Това е една от най-глупавите препирни, които някога сме имали. И то благодарение на твоето слабоумие, бих добавила. — Тя тръгна към дрешника, кълчейки бедра в ритъм със следващите си разлютени думи: — Просто лягай в леглото.

Когато тя и бедрата й се скриха в дрешника, Роуан въздъхна напрегнато.

Граници. Правила. Забранена.

Това бяха новите му любими думи. Погледна намръщено копринените чаршафи, макар че дъхът й още гъделичкаше бузата му.

* * *

Елин чу вратата на банята да се затваря, а после и течаща вода. Явно Роуан използваше тоалетните принадлежности, които му беше оставила.

Не се чувстваше чудовище — нито заради делата си, нито заради силата си — не и когато Роуан беше с нея. Можеше да прославя боговете всеки проклет ден, задето я бяха дарили със сродна душа, с приятел, който никога не би я погледнал с ужас в очите. Каквото и да ставаше, винаги щеше да е благодарна за него.

Но… Неблагоприлични?

Неблагоприлични и още как.

Роуан нямаше представа колко неблагоприлична можеше да е.

Тя отвори горното чекмедже на дъбовия скрин. И се усмихна бавно.

Когато Роуан се върна в леглото, тя закрачи важно към банята. Чу го как се изправи рязко и пружината простена под тежестта му.

— Какво е това, по дяволите?

Тя продължи по пътя си към банята, без да се извини нито да сведе поглед към розовата, фина, твърде къса дантелена нощничка. Като излезе с измито лице, Роуан я чакаше седнал в леглото и скръстил ръце върху голите си гърди.

— Забравила си долнището.

Тя просто се зае да гаси свещите в стаята една по една. Очите му я следваха през цялото време.

— Нямам долнище — заяви накрая и отметна завивките в своя край на леглото. — Нощем става непоносимо топло, а мразя да се потя. Пък и ти си същинска пещ.

Така че или ще спя по това, или напълно гола. Ако не ти харесва, върви да легнеш във ваната.

Ръмженето му разтърси стаята.

— Добре де, разбрах.

— Чудесно.

Тя се настани в леглото, но на почтено, благоприлично разстояние от него. В първите няколко секунди се чуваше само шумоленето на завивките й.

— Трябва да попълня някои детайли — заяви той с равен тон.

Елин едва виждаше лицето му в тъмнината.

— Моля?

— Татуировката ти — поясни той, вперил поглед в тавана. — Ще трябва да попълня някои места.

Разбира се. Той не беше като другите мъже… изобщо даже. Почти нямаше с какво да го стресне, да го подразни. Голото тяло си беше голо тяло. Особено нейното.

— Хубаво — отвърна тя и се обърна с гръб към него.

В стаята отново се възцари тишина. Докато гласът на Роуан не я наруши:

— Никога не съм виждал… подобна дреха.

Тя легна по гръб.

— Искаш да ми кажеш, че жените от Доранел нямат скандални нощници? Или жените от други места по света?

Очите му просветнаха като животински в мрака. Беше забравила какво е чувството да имаш елфическа кръв във вените си, вечно да си с един крак в гората.

— Контактите ми с други жени обикновено не включваха разходки по бельо.

— А по какви дрехи се осъществяваха?

— Обикновено без всякакви.

Тя изцъка с език, прогонвайки картината, изплувала в съзнанието й.

— Тъй като имах върховното удоволствие да се запозная с Ремел тази пролет, ми е трудно да повярвам, че точно тя не ти е демонстрирала гардероба си.

Той отново вдигна лице към тавана.

— Не ми се говори за това.

Тя се изкиска. Елин: едно, Роуан: нула.

Още се усмихваше, когато той я попита:

— Всичките ти ли дрехи за спане са такива?

— Но какъв е този интерес към бельото ми, принце? Какво биха казали хората?

Май е най-добре да издадете поясняващ декрет. — Той изръмжа и тя се ухили във възглавницата си. — Да, имам си и други, не се бой. Щом има опасност Лоркан да ме убие в съня ми, предпочитам поне да изглеждам добре.

— Суетна до последния си дъх.

Тя потисна мисълта за Лоркан, за намеренията на Майев и отвърна:

— Има ли някой цвят, в който държиш да ме видиш? Ако ще те скандализирам, е редно поне да го правя в точната разцветка.

— Същинска напаст си.

Тя се засмя отново. По-ведра не се беше чувствала от седмици, независимо от лошата вест на Роуан. Очакваше, че среднощните приказки са приключили, когато гласът му проехтя от другия край на леглото.

— Златисто. Но не жълто… а истинско, металическо златисто.

— Е, жалко — отвърна тя, заровила лице във възглавницата си. — Никога не бих облякла нещо толкова кичозно.

Почти усети усмивката му, докато се унасяше в сън.

* * *

Тридесет минути по-късно Роуан продължаваше да се взира в тавана, стискайки зъби. Опитваше да укроти беснеещата си кръв, която заплашваше да разкъса самоконтрола му на парченца.

Проклетата нощница.

По дяволите!

Доста надълбоко беше нагазил в блатото.

* * *

Роуан спеше със завито наполовина тяло, когато зората проникна през дантелените пердета. Елин стана тихо, оплези му се и наметна светлосиния си копринен халат. После върза вече избледняващата си червена коса на кок върху главата и се отправи към кухнята.

Преди Пазарът на сенките да се превърне в пепелище, една тамошна търговка вероятно беше натрупала цяло състояние от блокчетата боя, които Елин купуваше от нея. Тя настръхна при мисълта, че трябва отново да я издирва, нещо й подсказваше, че жената е успяла да избяга от пламъците. И вече вземаше двойно, дори тройно по-висока цена за и бездруго надценените си бои, за да покрие загубите си. Пък и тъй като Лоркан можеше да я проследи само по миризмата й, не виждаше смисъл да променя цвета на косата си. Макар че и кралската гвардия я търсеше под дърво и камък… О, беше твърде рано да обмисля всички гадории в живота си.

Чувстваше се толкова отпаднала, че направи чая машинално. Зае се да пече филийки с надеждата, че в хладилната чанта са останали яйца — за нейна огромна радост освен яйца, намери и бекон. В дома й храната сякаш изчезваше още с внасянето.

Едно от най-големите прасета на света се появи в кухнята с нечовешки безшумна походка. Тя свика силите си и тъй като ръцете й бяха заети с храна, затвори капака на хладилната чанта с хълбок. После отиде до малкия бюфет при печката и започна да вади купи и прибори под предпазливия поглед на Едион.

— Някъде имаше гъби — пророни той.

— Чудесно. В такъв случай ги измий и нарежи. А после накълцай и лука.

— Това наказание за снощи ли е?

Тя счупи първото яйце в една купа.

— Ако смяташ, че това е подходящо наказание.

— А ти може би правиш закуска толкова безбожно рано като самонаказание?

— Правя закуска, защото ми омръзна да я прегаряш и да умирисваш цялата къща.

Едион се позасмя, застана до нея и започна да кълца лука.

— Стоял си на покрива през цялото време, нали?

Тя свали един чугунен тиган от рафта над печката, сложи го на котлона и хвърли дебело парче масло върху тъмната му повърхност.

— Изрита ме от апартамента си, но не и от самата сграда, така че реших поне да свърша нещо полезно и да следя за натрапници.

Находчивият му старовремски способ за изопачаване на заповедите бе в действие. Стана й чудно какво би казал същият този господин за благоприличието на кралиците.

Тя грабна дървена лъжица и побутна топящото се масло.

— И двамата имаме отвратителни характери. Знаеш, че не говорех сериозно за това, че си бил слуга на краля. И за смесената ти кръв. Наясно си, че такива неща не ме интересуват.

Синът на Гавриел — свещени богове! Но щеше да си мълчи по въпроса, докато Едион не подхванеше темата сам.

— Елин, срамувам се от снощните си думи.

— Е, значи сме двама. — Тя заразбива яйцата, наблюдавайки маслото. — Виж, аз… разбирам, Едион, наистина. За кръвната клетва. Знам колко важна е за теб.

Сбърках, че не ти казах веднага. Обикновено не си признавам подобни грешки, но… Трябваше да ти кажа. Съжалявам.

Той подуши лука, старателно нарязан в единия край на дъската, и се зае с дребните кафяви гъби.

— Живеех за клетвата. С Рен постоянно се карахме като деца заради нея. Баща му ме ненавиждаше, защото аз я заслужавах повече.

Тя изсипа лука в маслото и кухнята се изпълни с цвъртене.

— Нищо не ти пречи да положиш клетвата. Майев има няколко кръвни поданици в двора си. — Които в момента създаваха множество главоболия на Елин. — Можеш да я положиш. Същото важи и за Рен. Само ако искаш, разбира се, но… няма да се засегна, ако откажеш.

— В Терасен имаше само един.

Тя разбърка лука.

— Нещата се променят. Нови традиции за нов кралски двор. Добре дошъл си да я положиш веднага, стига да искаш.

Едион приключи с гъбите, остави ножа и се облегна на бюфета.

— Не сега. Не и докато не те видя с корона на главата. Трябва да се случи пред народа ни, пред целия свят.

Тя изсипа гъбите в тигана.

— По-драматичен си и от мен.

Едион изсумтя.

— Побързай с яйцата. Умирам от глад.

— Приготви бекона, иначе няма да ти дам и залък.

Едион се втурна да помага.