Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (52)

51

Манон и Тринадесетте й стояха около маса в стая, скътана надълбоко във вещерския щаб.

— Знаете защо ви събрах тук — подхвана Манон.

Никоя от тях не отговори, никоя не седна. Почти не й говореха след кървавия разгром на онова племе в Белия зъб. А днес получаваше още вести. Още искания.

— Херцогът държи да му изпратя второ сестринство. Този път от Черноклюните.

Мълчание.

— Искам да чуя мнението ви.

Никоя от вещиците не посрещна погледа й. Никоя не пророни и дума.

Манон изтрака с железните си зъби.

— Дръзвате да ми се опълчвате?

Сорел се покашля, призовавайки вниманието им.

— Не на теб, Манон. Опълчваме се на човешкия червей, който смята, че може да използва телата ни като своя собственост.

— Върховната вещица е спуснала заповеди, на които ще се подчинявате.

— В такъв случай просто му дай Тринадесетте — обади се Астерин, единствената, посмяла да вдигне очи към нея. Носът й още беше подут и насинен от побоя. — Предпочитаме ние да посрещнем такава съдба, вместо да предаваме сестрите си.

— И всички сте съгласни с това? Да раждате демонски изчадия, докато телата ви не рухнат?

— Ние сме Черноклюни — обяви Астерин с гордо вдигната брадичка. — Не сме ничии роби и няма да позволим да ни използват. Ако цената на бунта ни е никога да не се завърнем в Пустошта, така да бъде.

Никоя от другите вещици не помръдваше и мускул. Очевидно бяха обсъдили въпроса предварително. Бяха стигнали до решение.

Сякаш им трябваше специален подход към нея.

— И какви други теми разисквахте на малкия си съвет?

— Има някои… неща, Манон — отвърна Сорел. — Неща, които трябва да чуеш.

Предателство. Ето това простосмъртните наричаха „предателство“.

— Не ме е грижа какво вие, глупачки такива, смятате, че трябва да чуя.

Единственото, което трябва да чуя, е „Да, Водачке на Крилото“. И името на някое проклето сестринство.

— Ти избери — озъби й се Астерин.

Вещиците се размърдаха нервно. Май това не влизаше в плана…

Манон заобиколи масата, подминавайки вещиците, които не смееха да вдигнат лице към нея, и отиде до Астерин.

— Още откакто стъпи в тази крепост, само пилееш времето ми. Не ме интересува, че си летяла до мен цял век. Ще те усмиря като бясната кучка, каквато си…

— Хайде тогава — процеди през зъби Астерин. — Изтръгни гръкляна ми. Баба ти ще е безкрайно доволна, че най-сетне си се решила.

Сорел застана зад гърба на Манон.

— Предизвикваш ли ме? — попита с гибелно тих глас Манон.

Изпъстрените със златисто очи на Астерин затанцуваха.

— Наречи го както…

Но в този момент вратата се отвори и затвори.

Млад мъж със златисторуса коса стоеше в стаята при тях и нашийникът му от черен камък проблясваше на факелната светлина.

* * *

Как успя да влезе?

Навсякъде сновяха вещици, а и беше изпратила едно сестринство да пази коридорите, за да не допусне някои от хората на херцога да се промъкнат незабелязано.

Тринадесетте се обърнаха едновременно към красивия младеж.

И изтръпнаха едновременно, когато им се усмихна, запращайки вълна от мрак към тях.

Необятен мрак, в който дори очите на Манон не успяваха да проникнат…

И Манон за пореден път стоеше пред крочанската вещица, стиснала кинжал в ръка.

Мъчно ни е за всяка от вас… за това, което правите с децата си… карате ги да убиват, да измъчват, да мразят, докато в тях не остане нищо друго. Това е причината да си тук — ридаеше крочанката. — Защото си заплаха за чудовището, което наричаш своя баба. Заплаха е, че избра да проявиш милост и да спасиш живота на съперницата си.

Манон разтърси глава и примигна. Видението изчезна. Остана само тъмнина и крясъците на Тринадесетте.

По думите на Елида и в подземието при Жълтоногите бе имало златокос младеж. Манон запристъпва из мрака, обхождайки стаята по памет и миризма. Усети няколко от Тринадесетте близо до себе си, останалите се бяха отдръпнали към стените. А неземната смрад на мъжа, на демона в него…

Зловонието я обгърна изцяло и Манон извади Ветросеч. В следващия момент съществото изплува пред очите й с грозен кикот и някой — Гислейн — закрещя. За пръв път чуваше подобен звук. За пръв път чуваше някоя от вещиците да крещи… от страх. И болка.

Манон се спусна сляпо напред и го повали на земята. Без меч — за тази екзекуция не й трябваше меч. Наоколо запращяха искри светлина и тя отново видя красивото му лице, черния нашийник.

— Водачке на Крилото — поздрави я ухилено съществото с глас, дошъл от друго измерение.

Манон сграбчи гърлото му с ръце и стисна, раздирайки плътта му с нокти.

— Кой те изпраща? — попита тя.

Очите й срещнаха неговите — и древната злоба в тях поугасна за миг.

— Махни се от мен — изсъска той.

Манон нямаше такова намерение.

— Кой те изпраща? — изрева тя.

Младият мъж се надигна, но Астерин дойде отнякъде и прикова краката му към пода.

— Покажи му какво е болка — изсъска иззад Манон.

Съществото продължи да се гърчи. А в тъмнината някои от Тринадесетте още крещяха в агония и ужас.

— Кой те изпраща? — нададе гневен вик Манон.

Очите му се промениха, посиняха, станаха напълно прозрачни. После отвърна с глас на младо момче:

— Убий ме. Моля те… моля те, убий ме. Роланд… името ми е Роланд. Кажи на…

В следващия миг ирисите му отново почерняха и се изпълниха със същински страх от яростта по лицето на Манон и това на Астерин зад рамото й. Демонът в мъжа изпищя:

— Пусни ме!

Беше видяла и чула достатъчно. Затова стисна по-силно и железните й нокти се забиха в простосмъртната му плът. Черна, зловонна кръв обля ръката й и тя бръкна още по-надълбоко. Като достигна гръкляна му, го скърши като съчка и главата му тупна на земята.

Можеше да се закълне, че чу въздишка накрая.

Мракът се разсея и Манон скочи на крака, оглеждайки щетите с омазани в кръв ръце. Гислейн ридаеше в ъгъла. Вечно жизнената й, смугла кожа бледнееше като пергамент. Тея и Кая мълчаха с мокри от сълзи лица, вперили угрижени погледи една в друга. Еда и Бриар, Сенките й, и двете родени и отгледани в тъмнина… клечаха на пода и повръщаха. Същото правеха и зеленооките демонски близначки Фалин и Фалон. Останалите вещици изглеждаха невредими. Все още пламнали, някои задъхани от внезапния пристъп на гняв и енергия, но… невредими.

Само част от тях ли беше нападнал?

Манон погледна Астерин, както и Сорел, Веста, Лин и Имоген.

След това плъзна очи към пострадалите.

Този път всички отвърнаха на погледа й.

Пусни ме, беше изкрещял демонът, сякаш в недоумение и ужас.

След като се взря в очите й.

Пострадалите вещици… всички до една имаха обикновен цвят на очите. Кафяви, сини или зелени. Но незасегнатите…

Черни очи, изпъстрени със златисто.

А когато беше погледнал тези на Манон…

Златните очи открай време бяха на висока почит сред Черноклюните. Никога не се беше питала защо.

Но сега нямаше време за размисли. Не и докато гнусната му кръв се пропиваше в кожата й.

— Това беше предупреждение — обяви Манон и гласът й отекна глухо между каменните стени. После тръгна към вратата. Нека останат насаме. — Разкарайте трупа.

* * *

Манон изчака случай, в който Калтейн бе сама, и я спипа, докато се носеше нагоре по едно от забравените вити стълбища на Морат. Жената дори не потрепна, когато Манон я притисна към стената и впи железни нокти в бледата, гола кожа на раменете й.

— Откъде извира огънят от сенки?

Калтейн я погледна с тъмни, празни очи.

— От мен.

— Защо точно от теб? Що за магия е това? Валгска?

Манон огледа нашийника около финото гърло на жената.

Калтейн й отвърна с вяла, мъртвешка усмивка.

— Моя си е… поне в началото беше. После я… сляха с друга. А сега обединява могъществото на всеки свят, всеки живот.

Измишльотини. Манон я притисна още по-силно към тъмния камък.

— Как се сваля този нашийник?

— Не се сваля.

Манон оголи зъби.

— Какво искате от нас? И ние да си сложим такива?

— Искат крале — пророни Калтейн и в очите й заискри странна, скверна наслада. — Могъщи крале. Не вас.

Още празни приказки. Манон изръмжа, но в следващия момент усети крехка ръка върху кръста си.

И кожата й пламна.

О, богове, допирът й я изгаряше, топеше костите й, превръщаше железните й нокти в течна руда, караше кръвта й да кипи…

Манон се отдръпна от Калтейн и веднага щом сграбчи китката й, осъзна, че не я бе наранила наистина.

— Ще те убия — процеди през зъби.

Но по пръстите на Калтейн затанцува огън от сенки, макар че лицето й отново придоби онзи празен вид. Без да каже и дума, сякаш не беше сторила нищо, жената продължи нагоре по стълбището и изчезна.

Манон хвана ръката си, болката още отекваше в костите й. Отново се уверяваше, че изколвайки онова племе с Ветросеч, всъщност го беше пощадила.