Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (86)

85

Елида не можеше да спре сълзите си, докато вещиците летяха на север. Не я интересуваше, че лети или че смъртта я дебне отвсякъде. Постъпката на Калтейн… Тя не смееше да отвори юмрука си от страх, че камъчето, увито в плат, ще изхвърчи от дланта й. По залез кацнаха някъде в Оуквалд. И това не я интересуваше. Легна и веднага потъна в дълбок сън, облечена в роклята на Калтейн, стиснала парчето от пелерина в ръката си.

Някой я загърна през нощта, а като се събуди, намери на земята до себе си комплект дрехи — кожен костюм за летене, риза, панталони и ботуши. Вещиците спяха, обградени от уивърните си като със стена от мускули и смърт. Елида отиде до близкото поточе, където съблече роклята си, седна във водата и загледа как течението си играе с двете разхлабени парчета от веригата около глезените й, докато зъбите й не затракаха от студ.

Като облече оставените й дрехи — малко големи, но топли, — пъхна частицата плат и камъчето в един от вътрешните джобове.

Селена Сардотиен.

Никога не бе чувала това име, не знаеше къде да я търси. Но за да се отблагодари на Калтейн…

— Не пилей сълзи по нея — обади се Манон от няколко метра разстояние. В чистите си ръце държеше торба. Явно беше измила кръвта и мръсотията от тях предишната вечер. — Знаеше какво прави и не го правеше заради теб.

Елида избърса лицето си.

— И все пак спаси живота ни… и избави клетите вещици в катакомбите от мъките им.

— Стори го заради себе си. За да се освободи. И имаше пълното право. След онова, което й причиниха, имаше право да разкъса целия свят на парчета. Вместо това беше срутила една трета от Морат.

Манон не грешеше. Калтейн не я интересуваше дали те бяха успели да избягат от взрива.

— А сега какво?

— Връщаме се в Морат — отвърна просто Манон. — Но без теб.

Елида се опули насреща й.

— Само дотук можем да те доведем, без да ни заподозрат в нещо — обясни вещицата. — Като се върнем, ако чичо ти е оцелял, ще му кажа, че навярно си загинала с другите в подземието.

Взривът бе заличил всички доказателства за онова, което Манон и Тринадесетте й бяха извършили, за да измъкнат Елида от тъмницата.

Но ако останеше тук… съвсем сама в широкия, жесток свят…

— Къде да отида? — прошепна Елида. Обграждаха ги необятни гори и хълмове. — Не мога да… не мога да чета, а и нямам карта.

— Върви където щеш, но ако бях на твое място, бих тръгнала на север през гората. Стой настрана от планините. Продължавай напред, докато не достигнеш Терасен.

Това не присъстваше в плановете й.

— Но… кралят… Върнън…

— Кралят на Адарлан е мъртъв — обяви Манон. Светът спря край нея. — Елин Галантиус го уби и разруши стъкления му дворец.

Елида покри устата си с ръка и заклати глава. Елин… Елин…

— Помогнал й е принц Едион Ашривер — допълни Манон.

Елида зарида.

— Освен това се носят слухове, че лорд Рен Олсбрук е станал бунтовник и живее някъде на север.

Елида зарови лице в дланите си. И усети здрава ръка с железни нокти върху рамото си.

Колеблив допир.

— Надежда — прошепна Манон.

Елида свали ръцете си, за да я погледне. Вещицата я посрещна с усмивка — съвсем лека, но нежна и красива. Елида се зачуди дали Манон знаеше, че се усмихва.

Терасен…

— Ще става още по-страшно, нали? — попита Елида.

Манон кимна едва забележимо.

Все още можеше да избяга на юг — далеч, далеч от всичко. Върнън я смяташе за мъртва, така че никой нямаше да я потърси. Но Елин беше жива. И силна. И май бе дошло време да остави мечтите за бягство. Да намери Селена Сардотиен в името на Калтейн и на нейния дар, на момичетата като тях, заключени в кули, беззащитни и забравени.

Но Манон не я бе забравила.

Не — нямаше да бяга повече.

— Върви на север, Елида — повтори Манон, сякаш прочела решението в очите й, и й подаде торбата. — Сега са в Рифтхолд, но едва ли ще се задържат там. Стигни до Терасен и се покрий. Стой настрана от големи пътища и странноприемници. В торбата има пари, но те съветвам да ги използваш разумно. Лъжи и кради, ако трябва, но стигни до Терасен. Кралицата ти ще е там. На твое място не бих й споделила какви са корените на майка ти.

Елида преметната торбата през рамо.

— Май не е толкова ужасно във вените ти да тече кръвта на Черноклюните — рече тихо.

Златистите очи се присвиха насреща й.

— Не — отвърна Манон. — Не е.

— Как да ти се отблагодаря?

— Дължах услуга някому — отговори вещицата и поклати глава, когато Елида отвори уста да попита нещо.

Манон й даде три кинжала — първия пъхна в единия й ботуш, втория скъта в торбата й, а третия прибра в ножницата на хълбока й. Накрая я накара да свали ботушите си, за да разкрие натиканите в тях остатъци от оковите й. Извади малък шперц от джоба си и отключи широките железни пръстени около глезените й. Хладен, мек ветрец погали голата й кожа и Елида прехапа устна, за да спре сълзите си. След миг нахлузи отново ботушите.

В гората уивърните се прозяваха и ръмжаха сънено, а Тринадесетте се смееха. Манон надникна към тях и бледата усмивка се завърна на лицето й. Като погледна отново Елида, наследницата на вещерския клан на Черноклюните каза:

— Когато се разрази войната, а това е неминуемо, ако Перингтън е оцелял, се надявай да не ме виждаш отново, Елида Локан.

— Въпреки всичко — каза Елида — се надявам да те видя отново.

И се поклони на Водачката на Крилото.

За нейна огромна изненада Манон й отвърна със същото.

— На север — рече вещицата и Елида предположи, че по-красноречиво сбогуване не може да очаква.

— На север — повтори Елида и тръгна към гората.

След няколко минути Оуквалд я погълна напълно, заглушавайки звуците на вещиците и уивърните им.

Тя стисна презрамките на торбата си и продължи напред.

Внезапно животните се умълчаха, а листата зашумоляха. След миг тринадесет гигантски сенки прелетяха над главата й. Една от тях — най-дребната — закръжи в кръг над нея… сякаш за сбогом.

Елида не знаеше дали Абраксос вижда през гъстите корони на дърветата, но въпреки това вдигна ръка да му помаха. Отвърна й радостен, пронизителен рев и сянката изчезна.

На север.

Към Терасен. Бе дошло време за битка, не за бягство.

Към Елин, Рен и Едион — натрупали опит, силни и живи.

Нямаше представа колко път я чакаше, но щеше да го извърви. Без да поглежда назад. Крачейки през кипящата от живот гора, Елида притисна длан към вътрешния джоб на кожения си жакет и усети твърдата изпъкналост в него. Помоли се на Анийт за мъдрост и закрила и можеше да се закълне, че усети топла милувка по челото си, която я накара да изправи гръбнак и да вдигне брадичка.

Така започна дългото й пътешествие до дома.