Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (28)

27

Съществото се изправи и черното му каменно тяло проряза водата… без дори да я развълнува.

Валгският командир коленичи пред него със сведена в поклон глава и не помръдна, докато страшилището се издигаше до пълната си височина.

Сърцето на Елин затуптя неудържимо и тя опита да го укроти, попивайки всеки детайл от чудовището, което вече беше излязло до кръста от подземното езеро. Водата се стичаше на струйки по масивните му ръце и удължена змийска муцуна.

Елин не го виждаше за пръв път.

Беше едно от осемте същества, изваяни в тялото на часовниковата кула. Осемте гаргойла, които можеше да се закълне, че я бяха наблюдавали с коварни усмивки.

Дали в момента някоя от каменните фигури не липсваше, или те самите бяха изваяни по подобие на черната твар пред нея?

Тя принуди коленете си да се стегнат. Светлосиня светлина запулсира изпод костюма й. По дяволите! Окото. Пламването му винаги вещаеше зло — абсолютно винаги.

Тя го покри с длан, потулвайки смътното сияние.

— Докладвай — изсъска съществото през уста, пълна с тъмни каменни зъби.

Копой на Уирда, така щеше да го нарече. Макар и да нямаше никаква прилика с куче, нещо й подсказваше, че гаргойлът можеше да дебне и ловува с кучешка умелост. И несъмнено беше верен на господаря си до смърт.

Командирът не вдигна глава.

— От генерала и хората, които му помогнаха да избяга, няма и следа. Бил е видян по южния път с още петима души. Яздели към Фенхароу. Изпратих два отряда след тях.

Това беше заслуга на Аробин.

— Продължавай да го търсиш — нареди Копоят на Уирда. Вялата светлина проблясваше по лъсналите му като разноцветен сатен вени, изпъкнали върху обсидиановата му кожа. — Генералът беше ранен, едва ли е стигнал далеч.

Гласът на съществото накара сърцето й да замръзне.

Не принадлежеше на демон, нито на човек.

А на краля.

Дори не искаше да знае що за проклетии е сторил, за да вижда през очите на това нещо, да говори през устата му.

Ледена тръпка пробяга по гръбнака й и тя заотстъпва назад в тунела. Вадата край издигнатата пътека беше достатъчно плитка, че страшилището да не може да доплува до нея, но… все пак не смееше дори да си поеме дъх.

Да, щеше да даде на Аробин обещания валгски командир, а после щеше да позволи на Каол и Несрин да изтребят всички изчадия до крак. Но не и преди да поговори с някое от тях насаме.

* * *

Елин успя да укроти тракащите си кости чак след десет пресечки, а през цялото това време обмисляше дали изобщо да им разкрива какво е видяла и какви са плановете й. Но щом влезе в апартамента си и зърна Едион да крачи нервно край прозореца, отново я обзе тревога.

— Гледай само — провлачи тя, сваляйки качулката на пелерината си. — Прибирам се жива и здрава.

— Каза два часа, нямаше те цели четири.

— Имах си работа. Работа, която само аз можех да свърша. Затова се наложи да изляза. Ти не си в състояние да кръстосваш улиците, особено ако има опасност…

— Увери ме, че няма никаква опасност.

— Да ти приличам на оракул? Винаги има опасност — винаги.

Слабо казано.

— Вониш на канал — тросна й се Едион. — Ще ми обясниш ли какво си правила там?

Нямаше особено желание.

Едион потри лицето си.

— Имаш ли някаква представа какво ми беше да седя тук и да те чакам? Каза два часа. Как да не се уплаша?

— Едион — подхвана тя с възможно най-спокойния си тон, сваляйки ръкавиците си, за да хване мазолестата му ръка, — разбирам те, наистина.

— Толкова важна работа ли имаше, че не можа да изчака ден-два?

Изцъклените му очи я гледаха умолително.

— Трябваше да разузная.

— Май много те бива в полуистините.

— Първо, само защото ти си… ти, не означава, че съм длъжна да ти давам сведения за всичките си действия. И второ…

— Ето, пак започна със списъците.

Тя стисна ръката му достатъчно силно, че да спука костите на по-немощен мъж.

— Щом не одобряваш списъците ми, не се дрънкай с мен.

Той впери вбесен поглед в нея, тя му отвърна със същия.

Непоклатими, непреклонни. И двамата бяха издялани от един и същ камък.

Едион въздъхна и сведе поглед към сключените им ръце. Отвори своята, за да огледа дланта й, набраздена с белезите на кръвната й клетва към Нехемия и тази към Роуан от мига, в който бяха станали каранам и магията им ги бе свързала във вечно единство.

— Трудно ми е да не мисля, че имаш всичките си белези по моя вина.

О!

Отне й малко време, но все пак успя да вирне дяволито брадичка с думите:

— Моля те. Половината съм си ги заслужила. — Показа му малкия белег от вътрешната страна на китката си. — Виждаш ли този? Един ме поряза със счупено шише, след като го излъгах в кръчмарска игра на карти и опитах да открадна парите му.

От гърлото му се изтръгна приглушен звук.

— Не ми вярваш ли?

— О, вярвам ти. Просто не знаех, че си толкова скапана картоиграчка, че ти се налага да прибягваш до измами.

Едион се изкиска тихо, но страхът остана в очите му.

Затова Елин отгърна яката на туниката си, за да му покаже фината огърлица от белези по шията си.

— Баба Жълтонога, матрона на вещерския клан на Жълтоногите, ме украси така, като опита да ме убие. Отсякох й главата, после накълцах трупа й на малки парченца и пъхнах всичко в пещта на фургона й.

— Чудех се кой избива системно Жълтоногите.

Прииска й се да го прегърне заради това изречение, за това, че не видя нито страх, нито укор в очите му.

Тя отиде до бюфета и извади шише вино.

— Учудвам се, че не сте излочили всичкия ми алкохол през последните месеци. — После свъси вежди. — Но май все пак някой си е покръцнал бренди.

— Дядото на Рен — обясни Едион, наблюдавайки я от мястото си до прозореца.

Тя отвори виното, пльосна се на дивана и глътна направо от бутилката.

— Този… — Посочи назъбен белег до лакътя си. Едион дойде да седне до нея и зае почти половината диван. — Този ми е от Господаря на пиратите от Залива на Черепа, след като разруших целия му град, освободих робите му и успях да запазя неотразимия си вид през това време.

Едион взе бутилката и отпи глътка вино.

— Случайно да знаеш какво е скромност?

— Ти не знаеш, защо да се мъча аз?

Едион се засмя и й показа лявата си ръка. Няколко от пръстите й бяха изкривени.

— Докато бях в тренировъчния лагер, едно адарланско копеле счупи всичките ми пръсти, защото му се изрепчих. А понеже след това се съсипах да го псувам, взе че ги счупи по още веднъж.

Тя изсвири през зъби, дивейки се на мъжеството и дързостта му. Макар че гордостта, която братовчед й я караше да изпитва, бе примесена с лек привкус на срам заради собствените й дела. Едион вдигна ризата си и разкри мускулестия си корем, където плътен, крив белег се спускаше от ребрата чак до пъпа му.

— От битката край Розамел. Петнадесетсантиметров назъбен ловен нож с извит връх. Проклетникът ме намушка тук — той посочи горния край на белега, после провлачи пръст надолу по кожата си — и ме разпори чак до долу.

— Мамка му! — възкликна Елин. — Как изобщо си сред живите?

— Чист късмет. Пък и успях да се отдръпна назад, докато ме режеше, затова не можа да ме изкорми. Поне след тази случка научих колко важно е да умееш да се пазиш.

И продължиха така цяла нощ, подавайки си бутилката.

Една по една разказаха историите на всичките си рани, натрупани през годините на раздялата им. Накрая Елин разкопча кожения костюм и се обърна да му покаже гърба си — белезите и татуировките, с които ги беше покрила. Като се облегна на дивана, Едион й разкри белега върху лявата си гърда от първата му битка, когато най-сетне бе успял да си спечели обратно Меча на Оринт — меча на баща й.

После отиде до стаята, която Елин вече смяташе за негова, а когато се върна, коленичи пред нея с древното оръжие в ръце.

— Твой е — заяви с дрезгав глас.

Тя преглътна тежко и сключи ръцете му около ножницата, макар сърцето й да се късаше при вида на бащиния й меч, при мисълта за всички трудности, които Едион бе преживял, за да си го върне, да го спаси.

— Не. На теб принадлежи, Едион.

Той не сведе ръце.

— Просто ти го пазех.

— На теб принадлежи — повтори тя. — Никой друг не го заслужава.

Дори тя самата…

Едион си пое треперлива глътка въздух и наведе глава.

— Ти си жалък пияница — рече му Елин и той се засмя.

Накрая остави меча на масата зад себе си и се върна на дивана. Огромното му туловище едва не я избута от собствената й възглавница и тя му хвърли кръвнишки поглед.

— Гледай да не счупиш дивана ми, мутирал звяр такъв.

Едион разроши косата й и опъна дългите си крака напред.

— Десет години раздяла и ето какво посрещане получавам от обичната си братовчедка.

Тя го сръга в ребрата.

* * *

Минаха още два дни и Едион вече полудяваше, особено при положение че Елин постоянно се изнизваше от вкъщи и се връщаше омърляна до уши и смърдяща чак до огненото кралство на Хелас. Разходките до покрива за глътка свеж въздух вече не му стигаха, а жилището беше толкова тясно, че му се прииска да спи в склада на долния етаж, за да пробва да си намери място поне там.

Открай време го сполиташе такова чувство — независимо дали беше в Рифтхолд, в Оринт, или в най-изтънчения дворец, — ако прекараше твърде дълго време, без да скита из гори и полета, без целувката на вятъра по лицето си. Свещени богове, предпочиташе дори лагера на Гибелния легион пред този затвор. От толкова отдавна не беше виждал хората си, не се беше смял с тях, не бе слушал с прикрита завист историите им за домове и семейства. Но поне вече не им завиждаше за това — не и в компанията на собственото си семейство, на Елин, която бе неговият дом.

Макар че стените на нейния дом сега го притискаха до полуда.

И явно не само се усещаше като затворник, а и изглеждаше като такъв, защото, когато Елин се върна в апартамента същия следобед и го видя, веднага врътна очи насреща му.

— Добре де, добре — вдигна ръце тя. — Предпочитам да си счупиш главата някъде, отколкото да потрошиш мебелите ми от скука. По-непоносим си от куче.

Едион оголи зъби в усмивка.

— Държа да впечатлявам околните.

Двамата се въоръжиха, загърнаха се с пелерини и направиха точно две крачки навън, преди Едион да засече женски аромат — на мента и някакво неизвестно благоухание. Жената ги наближаваше бързо. Беше улавял мириса й и преди, но не се сещаше къде.

Пресегна се за кинжала си и остра болка прониза ребрата му, но Елин рече:

— Несрин е. Спокойно.

И наистина, приближаващата жена вдигна ръка за поздрав, въпреки че качулката й прикриваше красивото й лице.

Елин я пресрещна, движейки се с котешка ловкост в страховития си черен костюм, и дори не изчака Едион, преди да я попита:

— Станало ли е нещо?

Вниманието на жената отскочи от Едион към кралицата му. Добре си спомняше онзи ден в двореца — стрелата, която бе запратила по Елин, и онази, която бе насочила към него.

— Не. Дойдох да ти съобщя за новите гнезда, които намерихме. Но мога да намина и по-късно, ако в момента сте заети.

— Тъкмо отивахме да възнаградим генерала с едно питие — обясни Елин.

Несрин килна глава и черната й като нощта коса се люшна под качулката.

— Искате ли още чифт очи за по-сигурно?

Едион отвори уста да възрази, но Елин като че ли се замисли. Надникна през рамо към него и той усети, че преценява състоянието му и опитва да реши дали още един меч не би им послужил добре. Ако Елин беше воин от Гибелния легион, вероятно щеше да й се нахвърли на мига. Вместо това проточи:

— Аз лично искам красиво лице, различно от това на братовчедка ми. Май си подходяща.

— Нетърпим си — укори го Елин. — И с риск да попаря надеждите ти, братовчеде, ще те предупредя, че капитанът няма да остане много доволен, ако задиряш Фалик.

— Няма такова нещо — увери я строго Несрин.

Елин вдигна рамене.

— Не ме интересува и да има. — Голата истина.

Несрин поклати глава.

— Нямах предвид теб, но… все пак няма такова нещо. Май предпочита да е нещастен. — Бунтовницата махна небрежно с ръка. — Може да умрем всеки момент. Не виждам смисъл в дълбоките размишления.

— Е, днес е твоят ден, Несрин Фалик — отвърна Елин. — Оказва се, че и на мен ми писна от братовчед ми, колкото на него от мен. Нечия чужда компания ще ни дойде добре.

Едион се престори, че опъва лък срещу бунтовницата, и ребрата му пламнаха от болка. После махна напред към улицата.

— След теб.

Несрин го изгледа изпитателно, сякаш виждаше къде точно раната му стенеше в агония, и последва кралицата.

Елин ги заведе в една кръчма, славеща се с не особено добра репутация, която се намираше на няколко пресечки от жилището й. Влетя през вратата със заплашителна походка и с впечатляваща самоувереност изрита няколко разбойници от масата в дъното на помещението. Те само погледнаха оръжията й и безумно страховития й костюм и решиха, че предпочитат да запазят вътрешностите си вътре в телата.

Тримата с Несрин и Едион останаха в пивницата до последно, но с качулки, дръпнати толкова ниско пред лицата им, че едва се разпознаваха един друг.

Поиграха карти, отказвайки множеството предложения за участие на други играчи, тъй като нямаха пари за пилеене по истински залози. Затова и помежду си използваха бобени зърна, които Едион придума сащисаната сервитьорка да им донесе.

Несрин почти не говореше, печелейки игра след игра, което му се струваше разумно от нейна страна, при положение че още не беше решил дали да не я убие заради онази стрела. Елин обаче я разпитваше за пекарната на семейството й, за живота на родителите й на Южния континент, за сестра й и племенниците й. Когато си тръгнаха от кръчмата трезвени, понеже никой от тримата не посмя да се напие на публично място, установиха, че още не им се спи, затова закрачиха бавно през тесните улички на бедняшкия квартал.

Едион се наслаждаваше на всяка минута свобода. Беше прекарал седмици наред в оная проклета килия. Престоят му там разчовърка стара рана, за която още не бе споделил нито с Елин, нито с когото и да било друг, макар че най-високопоставените му воини от Гибелния легион знаеха за нея, защото те самите му бяха помогнали да си отмъсти години след събитието. Мислите му още витаеха около него, когато влязоха в тясна, мъглива уличка, чийто тъмен калдъръм отразяваше сребристото сияние на луната.

Едион долови с елфическите си уши стърженето на подметки по камъка преди спътничките си и протегна ръка пред Елин и Несрин, които застинаха на място с добре тренирано мълчание.

Той подуши въздуха, но вятърът духаше към странника. Затова се заслуша.

Ако съдеше по безшумните стъпки, пронизващи стената от мъгла, непознатият вървеше сам. И то с хищническа лекота, която вдигна под тревога инстинктите на Едион.

Той хвана дръжките на бойните си ножове и в този момент мирисът на мъжа го достигна — на нещо немито, но с нотки на бор и сняг. После подуши Елин по тялото му — комплексен, многослоен аромат, преплетен със собствения му.

Мъжът излезе от мъглата, беше висок, навярно по-висок дори от Едион, макар и със сантиметър-два, с мощно телосложение и тежковъоръжен над и под светлосивата бойна туника с качулка.

Елин направи крачка напред.

Само една, като в шемет.

После въздъхна треперливо и от гърлото й се изтръгна тихичък, жален звук… стон.

Накрая полетя надолу по улицата, сякаш носена от ветровете.

И се хвърли върху мъжа с такава сила, че ако беше друг, навярно щеше да се забие в каменната стена.

Той обаче я притисна към себе си, обви я с мускулестите си ръце и я вдигна във въздуха. Несрин понечи да тръгне към тях, но Едион я спря.

Елин се смееше и плачеше от радост, а мъжът я прегръщаше силно, заровил закачулената си глава в шията й. Сякаш опитваше да я вдиша.

— Кой е това? — попита Несрин.

Едион се усмихна.

— Роуан.