Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (70)

69

Черната й пелерина летеше зад нея, докато Елин водеше някогашния капитан на Кралската гвардия през лъскавите коридори на двореца. На гърба й, скрит в черен плат, тежеше мечът на баща й. Никой от придружаващите я десет стражи не си направи труда да вземе оръжията й.

И защо им беше, при положение че Селена Сардотиен се завръщаше с няколко седмици по-рано от очакваното, все така вярна на краля и короната?

Коридорите тънеха в тишина. Дори помещенията на кралицата бяха затворени и безшумни. Носеха се слухове, че след освобождаването на Едион се е уединила в планината заедно с половината си придворни. Останалите също бяха изчезнали — бягаха или от летните горещини, или от ужасите, превзели кралството им.

Каол не продумваше и дума, макар че умело играеше ролята на гневен беглец, отчаян да си върне благоволението на краля. От скръбта, обзела лицето му при вида на изкълваните от гарвани трупове на хората му, нямаше и следа.

За по-добър ефект той опъна ядно веригите си, а Елин се приведе към него и измърка:

— Няма да стане, капитане.

Каол не благоволи да й отвърне.

Стражите я погледнаха. Множество Знаци на Уирда, изписани с кръвта на Каол, покриваха тялото й — човешкият им мирис трябваше да замаскира собствения й произход. За щастие, в този отряд имаше само два демона.

Светлите коридори на стъкления дворец сякаш не бяха свърталище на толкова голямо зло. Малкото слуги, с които се разминаха, извръщаха очи и ускоряваха крачка. Всички ли бяха избягали след случката с Едион?

Беше й трудно да не се заглежда в Каол, като наближиха масивните врати от червено и златисто стъкло, отворени към аления мраморен под на кралската съвещателна зала.

Към краля, възседнал стъкления си престол.

И Дориан до него.

* * *

Лицата им.

Лицата им разбуждаха нещо в него.

Човешка измет, изсъска демонът.

Жената — позна лицето й, като свали тъмната си качулка и коленичи пред подиума му.

— Ваше Величество — пророни тя.

Косата й беше по-къса, отколкото си спомняше.

Не — не си спомняше. Не я познаваше.

А окованият мъж до нея, покрит с кръв и мръсотия…

Писъци, вятър и…

Достатъчно, сряза го демонът.

Но лицата им…

Не познаваше тези лица.

Не го интересуваха.

* * *

Кралят на Адарлан, убиецът на семейството й, опустошителят на кралството й, седеше в стъкления си трон.

— Какво интересно развитие на събитията, шампионе.

Тя се усмихна с надеждата, че гримът около очите й притъпява яркостта на тюркоазено-златистите й ириси, а пепелявото русо, в което бе боядисала косата си, ще му попречи да види приликата им с Едион.

— Искате ли да чуете една интересна история, Ваше Величество?

— Свързана ли е със смъртта на враговете ми от Вендлин?

— О, да, и с още много любопитни подробности.

— Тогава защо до ден-днешен не съм получил вести?

Пръстенът на ръката му като че ли изсмукваше светлината. Но Елин не виждаше и следа от Ключовете на Уирда, не ги усещаше наблизо, както беше усетила онзи в амулета.

Каол бледнееше и непрестанно стрелкаше поглед към пода на залата.

Тук се беше случило всичко. Тук бяха убили Сорша. Тук бяха поробили Дориан.

Тук преди много време беше продала душата си на краля с фалшиво име, име на страхливка.

— Не обвинявайте мен за калпавите си вестоносци — отвърна тя. — Изпратих ви съобщение в деня, преди да замина. — Извади два предмета от пелерината си, надникна през рамо към стражите и кимна с брадичка към Каол. — Наблюдавайте го.

После отиде до трона и протегна ръка към краля. Той се пресегна и зловонието му…

Валг. Човек. Желязо. Кръв.

Тя пусна два пръстена в дланта му. Издрънчаването на метал в метал беше единственият звук в залата.

— Наследствените пръстени на краля и принца на Вендлин. Щях да донеса главите им, но… Граничарите са толкова свадливи понякога.

Кралят взе един от пръстените с каменно изражение на лицето. Бижутерът на Лизандра отново беше надминал себе си в изработката на кралския герб на Вендлин. След това беше протрил пръстените, така че да изглеждат древни, подобно на семейни реликви.

— И къде точно се намираше ти, когато Нарок нападна Вендлин?

— Къде другаде, освен по дирите на плячката си?

Черните очи на краля се вдълбаха в нейните.

— Избих колкото можах от тях — продължи Елин, скръствайки ръце, като внимаваше да не се покажат скритите остриета в костюма й. — Прощавайте, че не го превърнах в кърваво зрелище. Може би другия път.

Дориан не помръдваше, а лицето му си оставаше леденостудено над черния нашийник около врата му.

— И как успя да заловиш капитана на Гвардията ми?

Каол продължаваше да се взира в Дориан. Смутеното му, умолително изражение едва ли беше престорено.

— Чакаше ме на пристанището като добро куче. Когато го видях без униформата, го накарах да си изпее и майчиното мляко. Призна си за всяко едно съзаклятие.

Кралят отмести очи към капитана.

— Така значи.

Елин устоя на желанието да погледне към големия часовник в далечния ъгъл на залата или към позицията на слънцето отвъд високия прозорец. Трябваше умело да премерят времето си. Но дотук се справяха добре.

— Питам се все пак — подхвана умислено кралят, облягайки се назад в трона си — кой е съзаклятничил повече — капитанът или ти, шампионе. Или предпочиташ да те наричам Елин?