Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (57)

56

Няколко часа по-късно, седнала на пода в порутена странноприемница в другия край на Рифтхолд, Елин оглеждаше картата, на която бяха нанесли местоположението на срещата — на около километър от храма на Темис. Малката сграда попадаше в територията на Оуквалд, кацнала на една висока скала насред дълбока клисура. До нея се стигаше само по два висящи моста, закачени от двете страни на клисурата, благодарение на което не я бяха застигали набезите на нито една завоевателска армия. Обграждащата я гора навярно пустееше и уивърните несъмнено щяха да пристигнат под прикритието на предишната нощ.

Тоест тази вечер.

Елин, Роуан, Едион, Несрин и Каол седяха край картата и точеха оръжията си, докато обсъждаха плана. Бяха оставили Еванджелин при бащата на Несрин заедно с още писма от Терасен и Гибелния легион. Пекарят не им зададе нито един въпрос. Само целуна най-малката си дъщеря по бузата и обяви, че двамата с Еванджелин ще опекат специални пайове за завръщането им.

Ако изобщо се завърнеха.

— Ами ако са й сложили нашийник или пръстен? — попита Каол от отсрещната страна на тесния им кръг.

— В такъв случай ще загуби или главата, или един от пръстите си — отвърна дръзко Едион.

Елин му стрелна остър поглед.

— Няма да вземаш такова решение без мен.

— Ами Дориан? — попита братовчед й.

Каол се взираше в картата, сякаш искаше да прогори дупка в нея.

— Това решение не е мое — отвърна категорично Елин.

Капитанът вдигна очи към нея.

— Няма да го докосваш.

Поемаше огромен риск, водейки всички им опасно близо до валгски принц, но…

— Всички ще покрием телата си със Знаци на Уирда — отвърна Елин. — Като защита срещу принца.

За десетте минути, които им бяха необходими да грабнат оръжия, дрехи и провизии от апартамента й, Елин не пропусна да вземе книгите за магическите символи и сега те стояха върху масичката пред единствения прозорец в помещението. Бяха наели три стаи за нощта — една за Елин и Роуан, една за Едион и една за Каол и Несрин. Златната монета, която бе плеснала върху тезгяха на ханджията, беше достатъчна да плати престоя им за цял месец. И мълчанието му.

— Ще убием ли краля? — попита Едион.

— Няма да правим нищо — взе думата Роуан, — докато не сме напълно сигурни, че можем да отстраним него и да обезвредим принца с минимален риск. Главната ни задача е да измъкнем Лизандра от фургона.

— Съгласна съм — потвърди Елин.

Едион погледна към Роуан.

— Кога потегляме?

Елин не можеше да повярва колко смирено се отнася братовчед й към елфическия принц.

— Вещиците и уивърните им не бива да ни надушват — отвърна Роуан, приел ролята на командир в предстоящата битка. — Ще пристигнем точно преди началото на срещата, но достатъчно рано, че да заемем удобни позиции и да установим местонахожденията на всичките им разузнавачи и стражи.

Обонянието на вещиците е твърде остро. Трябва да сме бързи. Елин не можеше да прецени дали й олекваше, или не. Часовникът удари пладне. Несрин стана на крака.

— Ще поръчам обяд.

Каол също стана и се протегна.

— Ще ти помогна да го донесем.

На такова място не можеха да разчитат на обслужване по стаите. А и на такова място Каол трябваше да наглежда гърба на Фалик. Браво на него. След като двамата излязоха, Елин грабна едно от оръжията на Несрин и се зае да го лъска — сносен кинжал, макар и не особено качествен. Ако оцелееха след утрешното приключение, щеше да й купи по-добър за благодарност.

— Жалко, че Лоркан е долен психопат — провлачи тя. — Можеше да ни е от помощ утре. — Роуан стисна устни. — Как ще реагира, като научи за корените на Едион?

Едион остави кинжала, който държеше.

— Ще го е грижа ли изобщо?

Роуан спря да лъска късия си меч.

— Може да не го е грижа, но не е изключено и да прояви интерес. По-скоро обаче ще се замисли как може да използва информацията за Едион срещу Гавриел.

Тя надникна към братовчед си, чиято златиста коса като че ли го правеше по-сроден с Гавриел, отколкото с нея самата.

— Искаш ли да се запознаеш с него?

Навярно повдигаше тази тема, само и само да не мисли за утрешния ден.

Той сви рамене.

— Любопитно ще ми е, но не съм се разбързал. Освен ако няма вероятност да довлече другарите си тук и да се бие на наша страна.

— Колко си прагматичен само. — Тя обърна поглед към Роуан, който продължаваше да обгрижва меча си. — Дали биха се съгласили да ни помогнат, независимо от мнението на Лоркан?

Веднъж им се бяха отзовали — при нападението над Мъглив рид.

— Едва ли — отговори Роуан, без да вдига поглед от оръжието си. — Освен ако Майев не реши да ти изпрати подкрепления като следващ ход в плана си. Може пък да й хрумне да се съюзи с теб, само и само да убие Лоркан заради предателството му. — Той се замисли. — Няма да се учудя, ако част от някогашните елфи по тези земи са още живи и се крият някъде наоколо.

Възможно е да ги обучим… или вече да са обучени.

— Не бих разчитал на това — обади се Едион. — Малки хора наистина живеят в Оуквалд. Но от елфите няма и следа там. — Той не посрещна погледа на Роуан, а се зае да точи последния нож на Каол. — Кралят ги изтреби до крак. Обзалагам се, че ако има оцелели, скитат из горите в животински облик.

Тялото на Елин натежа от познатата скръб.

— Ще мислим за това по-късно.

Ако още бяха живи.

* * *

През останалата част от деня и до късно през нощта Роуан черта плана им на действие с типичната си експедитивност. Но макар да я ценеше високо, Елин не изпита познатата утеха от нея, не и когато опасността беше толкова голяма и всичко можеше да се промени за минути. Не и при положение че вече можеше да са изгубили Лизандра.

— Трябва да поспиш — обади се Роуан и дълбокият му глас протътна през леглото и по кожата й.

— Дюшекът е на буци — оправда се Елин. — Мразя евтини странноприемници.

Гърленият му смях отекна в сумрачната стая. Елин беше заложила разни приспособления до вратата и прозореца, за да разберат, ако някой опита да влезе, но от кръчмата на долния етаж се вдигаше такава врява, че едва ли щяха да чуят нещо по коридора. Особено като се имаше предвид, че някои от стаите се даваха на час.

— Ще си я върнем, Елин.

Леглото беше много по-тясно от нейното, толкова тясно, че раменете й докоснаха неговите, като се обърна на една страна. Той лежеше с лице към нея и очите му блестяха в мрака.

— Не мога да погреба още един близък човек.

— И няма.

— Ако нещо се случи с теб, Роуан…

— Недей — пророни той. — Дори не го казвай. Миналата нощ достатъчно говорихме по въпроса.

Той вдигна ръка и след кратко колебание отметна един кичур коса от лицето й. Загрубелите му пръсти погалиха скулата й, после се плъзнаха по извивката на ухото й.

Беше глупаво да тръгва по този път, при положение че всеки друг мъж, когото бе допускала до сърцето си, бе оставял рана там — случайно или не. По лицето му нямаше нито капка нежност или топлота. Единствено хищнически, прогарящ поглед.

— Като се върнем — рече той, — ми напомни да ти докажа колко грешна е всяка от мислите, които току-що минаха през главата ти.

Тя вдигна вежда.

— Хм.

Роуан й отвърна с дяволита усмивка и в съзнанието й настана хаос. Точно това целеше — да отнеме вниманието й от предстоящите ужаси.

— Дори ще ти позволя да избереш как. С думи — очите му отскочиха към устните й — или със зъби и език.

През тялото й пробяга сладка тръпка, която се загнезди в центъра му. Не беше честно, хич не беше честно да я дразни така.

— В тая дупка е доста шумно — отбеляза тя и се осмели да плъзне ръка по голите му гърди и нагоре по рамото му. Силата под дланта й я остави без дъх. Той потрепери, но ръцете му останаха далеч от нея с побелели от стискане кокалчета. — Жалко, че Едион пак може да ни чуе през стената. Тя го одраска нежно с нокти по ключицата, белязвайки го като свой, после притисна устни към хлътнатината на гърлото му. Кожата му беше толкова гладка, толкова неустоимо топла.

— Елин — простена той.

Хрипливият му глас накара пръстите на краката й да се свият.

— Жалко — повтори тя до врата му.

Роуан изръмжа, а тя се изкиска тихо, обърна се по гръб и затвори очи. Дишането й се беше поуспокоило. Щеше да преживее утрешния ден, каквото и да й поднесеше. С Роуан и Едион до себе си можеше да преживее всичко. По лицето й играеше усмивка, когато дюшекът се огъна, устремени стъпки достигнаха скрина и след миг се чу плискане — Роуан се беше полял със студената вода от каната.