Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (50)

49

До следобеда Елин вече беше подписала всички документи, донесени от управника на банката, и беше прехвърлила Крепостта на ужасяващите й нови собственици, а Едион още не можеше да проумее действията й.

Каретата ги остави в началото на бедняшкия квартал и тримата се сляха със сенките. Като достигнаха склада обаче, Елин продължи към реката, без да каже и дума. Роуан понечи да я последва, но Едион го спря.

Явно го беше обзело страшно безразсъдство, защото дори вдигна предупредително вежди, преди да тръгне подир нея. Миналата нощ беше чул спора им на покрива през отворения прозорец на стаята си. И до момента не можеше да прецени дали думите на елфическия принц бяха нелепи, или обидни — Не ме докосвай по този начин, когато беше повече от ясно, че иска точно обратното. А Елин… о, богове, Елин продължаваше да мисли за това.

Братовчедка му крачеше по улицата в приповдигнато настроение.

— Ако си дошъл да ме упрекваш… — Тя въздъхна. — Има ли смисъл да те гоня?

— Никакъв, скъпа.

Тя завъртя очи и продължи напред. Вървяха в мълчание пресечка след пресечка, докато не достигнаха блещукащата кафява река. По брега й лъкатушеше занемарена калдъръмена пътека. Изоставените гнили подпори отдолу бяха единствените останки от древно пристанище.

Елин скръсти ръце и отправи поглед към калните води. Следобедната светлина хвърляше ослепителни отблясъци по кротката им повърхност.

— Да чуем — подкани го тя.

— Днес… жената, в която се превърна днес… не беше просто маска, нали?

— Това ли те притеснява? Та ти си ме виждал да посичам кралски стражи.

— Притеснява ме това, че хората изобщо не реагираха на днешното ти поведение. Тоест някога си била тази жена.

— Какво искаш да ти кажа? Да ти се извиня ли?

— Не… богове, не. Просто… — Не му идваха наум правилните думи. — Знаеш, че когато отидох в онези военни лагери и станах генерал… аз също му отпуснах края. Но тогава още бях в Севера, у дома, сред наши хора. А ти си дошла тук и ти се е наложило да израснеш с тези отвратителни мъже… и… Просто ми се иска да бях с теб. Аробин да ни беше намерил заедно.

— Ти беше по-голям. Нямаше да му позволиш да ни вземе. При първа възможност щеше да ме измъкнеш от лапите му.

Вярно… съвършено вярно, но…

— Жената от днес и от предишните години… като че ли не знаеше какво е радост, нито пък любов.

— О, богове, знаех, Едион. Не бях пълно чудовище.

— Въпреки това исках да ти го кажа.

— Че се чувстваш виновен, задето аз съм станала асасин, а ти си живял сред военни лагери и бойни полета?

— Не, задето не бях до теб. И ти се е наложило да се справяш с тези хора сама.

Измислила си цял план, без да ни споделиш за него — добави той. — Поела си ангажимента да ни набавиш пари. А можеше и аз да намеря. Свещени богове, щях да се оженя за някоя заможна принцеса или императрица, за да използвам армиите и хазната й.

— За нищо на света не бих те продала като роб — отсече тя. — Пък и нали вече разполагаме с достатъчно пари за цяла армия.

— Да. — Предостатъчно. — Но не там е въпросът, Елин. — Той си пое глътка въздух. — Още тогава трябваше да съм с теб, но искам да знаеш, че поне сега съм тук. Възстанових се. Позволи ми да поема поне част от бремето ти.

Тя отметна глава назад, наслаждавайки се на речния ветрец.

— И кое точно ще ме затормози толкова, че да го прехвърля на теб?

— Това се опитвам да ти кажа. Да, справяш се сама с всичко. Но не е нужно.

— Защо да излагам твоя живот на опасност? — попита насечено тя.

Колко типично.

— Защото, за разлика от теб, аз съм заменим.

— Не и за мен — пророни тихо Елин.

Отговорът на Едион заседна в гърлото му и той просто сложи ръка на гърба й.

Въпреки че светът край тях отиваше по дяволите, беше сбъдната мечта да чуе тези думи от устата й, да стои толкова близо до нея.

Тя не проговори, затова Едион се овладя достатъчно, че да каже:

— И какво точно ще правим сега?

Елин извърна очи към него.

— Ще освободя магията, ще сваля краля и ще убия Дориан. Редът на последните две точки от списъка ми може да се промени в зависимост от развоя на събитията.

Сърцето му спря.

— Какво?

— Нещо неясно ли казах?

Всичко. Всяка една дума. Не се съмняваше, че ще го стори, дори и онази част с убийството на приятеля й. Ако Едион възразеше, тя просто щеше да го излъже и заблуди.

— Какво, кога и как? — попита вместо това.

— Роуан работи по въпроса.

— Това ми звучи като: „Имам още тайни, които ще ти стоваря, когато реша да ти докарам инфаркт“.

Но усмивката й го увери, че няма да изкопчи друго от нея. А не можеше да прецени дали това го очарова, или разочарова.

* * *

Роуан почти спеше в леглото си, когато Елин се върна часове по-късно и пожела лека нощ на Едион, преди да се промъкне в спалнята си. Дори не погледна в негова посока, а се зае да сваля оръжията си и да ги трупа по масата пред незапалената камина.

Сръчна, бърза, тиха. Нито звук не чу от нея.

— Излязох да търся Лоркан — обяви той. — Следвах мириса му из града, но така и не го видях.

— Мъртъв ли е тогава?

Още един кинжал издрънча на масата.

— Следата беше прясна. Освен ако не е умрял преди час, вероятно е жив.

— Хубаво — отвърна лаконично тя и влезе в отворения дрешник да се преоблече.

Или за да не го поглежда.

След малко излезе по една от онези ефирни нощнички и всички мисли изхвърчаха от главата му. Е, очевидно се чувстваше унижена от снощния им сблъсък, но не достатъчно, че да си легне в нещо по-благоприлично.

Розовата коприна полепваше по талията й и се плъзгаше изкусително по ханша й, разкривайки прелестните й дълги бедра, изваяни и все още бронзови от всичкото време, което бяха прекарали заедно под пролетното слънце. Бледожълта дантела украсяваше дълбокото деколте и той се помъчи — свещени богове, наистина се помъчи — да не гледа към гладките извивки на гърдите й, когато тя се наведе да легне в леглото.

Явно камшиците в Ендовиер бяха изтръгнали всяка капка срам от нея. Макар да беше прикрил с татуировки повечето от белезите по гърба й, краищата на някои от тях още се виждаха. Кошмарите още я преследваха — често се будеше нощем и палеше свещ, за да разсее чернотата, в която я бяха заключвали, спомена за бездънните ями, в които я бяха държали за назидание. Неговото Огнено сърце, захвърлено в мрака.

Някой ден щеше да навести надзирателите в Ендовиер. Елин имаше навика да наказва всеки, който някога го беше наранявал, но като че ли не осъзнаваше, че и той, и Едион имаха сметки за разчистване с нейните врагове. А безсмъртието даваше на Роуан желязно търпение, що се отнасяше до тези чудовища.

Тя разпусна косата си и се зарови във възглавниците, обливайки го с аромата си. Ароматът, който открай време го пленяваше, призоваваше и предизвикваше. Така рязко го бе изтръгнал от вековете на ледена безчувственост, че първоначално я бе намразил заради него. А сега… сега го подлудяваше.

За късмет и на двама им, в момента Елин не можеше да приеме елфическата си форма и да подуши онова, което бушуваше във вените му. И бездруго му беше трудно да го крие от нея. Многозначителните погледи на Едион му подсказваха, че той самият го усещаше.

Беше я виждал гола — няколко пъти. И богове, да, бе имало моменти на слабост, но все някак се овладяваше. Беше се научил да държи тези безполезни мисли на много, много къса каишка. Спомни си за онзи случай, когато й бе изпратил лек полъх по пътя й към Белтейн — как бе извила шия и от отворените й устни се бе изтръгнал сладострастен стон…

Сега лежеше на една страна с гръб към него.

— За снощи… — процеди той през зъби.

— Няма нищо. Беше грешка.

Погледни ме. Обърни се и ме погледни.

Но тя не помръдна от мястото си, докато лунната светлина се разливаше по коприната, скупчена в хлътнатината на талията й, по извивката на ханша й.

Кръвта му се нагорещи.

— Не исках да… избухвам така — скалъпи той.

— Знам. — Тя издърпа одеялото си нагоре, сякаш усещаше тежестта на погледа му върху нежното, неустоимо местенце между врата и рамото й, едно от малкото кътчета по тялото й, което не бе нашарено с белези или татуировки. — Нямам представа какво точно се случи, но последните дни бяха доста странни, така че предлагам да го отдадем на тях, става ли? Трябва да поспя.

Прииска му се да й каже, че не става, но вместо това пророни:

— Добре.

И наистина до няколко минути вече спеше дълбоко.

Той се обърна по гръб, пъхна ръка под главата си и впери поглед в тавана. Трябваше да намери някакво решение, да я накара да го погледне отново, за да й обясни, че не е бил подготвен. Не е очаквал да докосне татуировката му, чиито руни разказваха какво е сторил и как е загубил Лирия… Не е бил готов за чувствата, които го връхлетяха в онзи момент. Не желанието й го уплаши.

Просто… Елин го подлудяваше през последните няколко седмици, но не се бе замислял какво би било да го погледне по този начин.

Не беше като с любовниците от миналото му — към никоя от тях не бе изпитвал подобни чувства. Близостта с тях не го пренасяше на пазара за цветя. Не му напомняше, че той е жив и докосва друга жена, докато Лирия… Лирия е мъртва.

Безпощадно заклана.

Елин обаче… Ако направеше следващата стъпка с нея и нещо й се случеше…

Гърдите му се стегнаха при мисълта.

Трябваше да намери решение, да се пребори със собствените си демони, независимо от чувствата си към нея.

Дори да го чакаше неистова болка.

* * *

— Тази перука е ужасна — оплака се Лизандра, потупвайки главата си, докато двете с Елин си проправяха път до входа на претъпканата пекарна, намираща се в една от по-порядъчните части на пристанището. — Да знаеш как ме сърби скалпът от нея.

— Мълчи — изсъска й Елин. — Ще я носиш само още няколко минути, не цял живот.

Лизандра отвори уста, за да похленчи още малко, но тъкмо тогава се разминаха с двама джентълмени с кутии от пекарната в ръце, които им кимнаха за поздрав. И Лизандра, и Елин бяха облекли най-лъскавите си, натруфени рокли — просто две заможни жени на следобедна разходка из града, следвани от по двама телохранители.

Роуан, Едион, Несрин и Каол стояха край дървените подпори на пристанището и ги наблюдаваха дискретно през голямата стъклена витрина на магазина.

Дрехите им бяха черни, с големи качулки и два различни вида гербове — и двата фалшиви, взети от колекцията на Лизандра, която тя използваше за срещите с потайните си клиенти.

— Онази — прошепна Елин и двете се запромъкваха през изгладнялата тълпа към най-изтощената на вид продавачка. Несрин ги беше уверила, че най-подходящият момент да влязат е по обяд, когато работниците са твърде заети, за да обръщат истинско внимание на клиентите и искат да ги разкарат от тезгяха възможно най-бързо. Няколко джентълмени им направиха път и Лизандра им благодари кокетно.

Елин привлече погледа на набелязаната жена.

— Какво ще желаете, госпожице? — попита тя учтиво, но вече преценяваше тълпата, струпала се зад Лизандра.

— Искам да говоря с Нели — заяви Елин. — Бях й поръчала къпинов пай.

Жената присви очи насреща й. Елин й прати очарователна усмивка.

Тя въздъхна и се шмугна през дървената врата, разкривайки за секунда суматохата в пекарната отзад. След малко се върна, стрелна на Елин поглед, който казваше „Ей сега идва“, и директно насочи вниманието си към следващия клиент.

Дотук добре.

Елин се облегна на близката стена и скръсти ръце. После бързо ги отпусна до тялото си. Дамите не заемаха такива стойки.

— Значи Кларис няма представа? — попита шепнешком, наблюдавайки входа.

— Ни най-малка — отвърна Лизандра. — Рони сълзи единствено по собствените си загуби. Да я беше видяла как се разбесня, като влязохме в каретата с шепа мижави монети. Не те ли е страх, че имаш мишена на гърба си?

— По рождение имам мишена на гърба си — увери я Елин. — Но съвсем скоро ще изчезна и повече никога няма да бъда Селена.

Лизандра издаде тих гърлен звук.

— Нали знаеш, че можех да свърша тази работа и сама?

— Да, но две дами, задаващи въпроси, са по-малко подозрителни от една. — Лизандра я изгледа многозначително. Елин въздъхна. — Трудно е да се откажеш от контрола — призна си накрая.

— Нямам личен опит в областта.

— Е, съвсем скоро ще изплатиш дълговете си, нали така? После ставаш свободна жена.

Тя сви небрежно рамене.

— Едва ли. Като разбра, че не присъства в завещанието на Аробин, Кларис увеличи дълговете на всички ни. Избързала е с купуването на някои неща и сега трябва да ги изплати някак.

Богове, дори не й беше хрумнало, че може да направи така. Дори не се беше замислила какви последици може да имат действията й за Лизандра и другите момичета.

— Съжалявам, че всичко това те затруднява допълнително.

— Физиономията на Кларис, докато четяха завещанието, си струва още няколко години робство.

И двете знаеха, че е лъжа.

— Съжалявам — повтори Елин. И понеже не се сещаше какво друго да каже, добави: — Еванджелин изглеждаше чудесно преди малко. Мога да проверя дали няма начин да я вземем с нас…

— И да влачите единадесетгодишно момиче през кой знае колко кралства към възможна война? Не мисля. Еванджелин ще си остане с мен. Не е нужно да ми обещаваш каквото и да било.

— Как се чувстваш? — поинтересува се Елин. — След онази нощ.

Лизандра се загледа в три млади жени, които се изкискаха, подминавайки чаровен младеж.

— Добре. Още не мога да повярвам, че ми се размина така лесно, но… Май и двете се измъкнахме.

— Съжаляваш ли?

— Не. Съжалявам… съжалявам единствено, че не ми се отдаде шанс да му кажа всичко в лицето. Че така и не разбра какво съм направила с теб… не можах да видя смайването в очите му. Прерязах гърлото му толкова бързо, а след това просто легнах по гръб и слушах, докато всичко не приключи, но… — Зелените й очи притъмняха. — Иска ли ти се ти да го беше направила?

— Не.

И така сложиха край на темата.

Елин надникна към минзухарено-смарагдовата рокля на приятелката си.

— Стои ти прекрасно. — После кимна с брадичка към гърдите й. — Най-вече в горната част. Клетите мъже не могат да отлепят поглед от теб.

— Повярвай ми, не е толкова хубаво да си надарена. Гърбът ме боли непрекъснато. — Лизандра погледна намръщено едрия си бюст. — Веднага щом си възвърна силите, първо тях ще махна.

Елин се изкиска. Лизандра щеше да си върне силите — само трябваше да срутят часовниковата кула. Но не позволи на мисълта да се загнезди в съзнанието й.

— Сериозно?

— Ако не беше Еванджелин, май щях да се преобразя в някой звяр с остри нокти и зъби и да заживея в пустошта.

— И ще се разделиш с лукса?

Лизандра махна някакво мъхче от ръкава й.

— Естествено, че харесвам лукса. Да не мислиш, че не ми се нрави да се кипря с хубави рокли и бижута? Но в крайна сметка… те са просто труфила. Напоследък ценя повече хората в живота си.

— Еванджелин е щастливка, че те има.

— Не говорех само за нея — каза Лизандра и прехапа плътната си долна устна. — Благодарна съм и за теб.

Елин навярно щеше да й отвърне с подобаващо топли думи, ако от кухнята не беше излязла слаба, тъмнокоса жена. Нели.

Затова се отблъсна от стената и тръгна наперено към тезгяха, следвана от Лизандра.

— Искали сте да говорите с мен за някакъв пай? — попита Нели.

Лизандра се усмихна слънчево и се приведе към нея.

— Май сладкарят ни е изчезнал заедно с Пазара на сенките. — Шепнеше толкова тихо, че дори Елин едва я чуваше. — Носят се слухове, че вие знаете къде е.

Сините очи на Нели се превърнаха в ледени кристали.

— Не знам нищо по въпроса.

Елин остави дискретно кесията си на тезгяха и се приведе напред, за да не видят клиентите и продавачите как я плъзва към Нели. Монетите вътре издрънчаха. Тежки монети.

— Страшно много ни се яде… пай — натърти тя с театрално отчаяно изражение. — Просто ни кажете къде можем да го намерим.

— Никой не се измъкна жив от Пазара на сенките.

Ясно. Несрин ги беше предупредила, че Нели не проговаря лесно. Щеше да е твърде подозрително, ако тя самата я попиташе за търговеца на опиум, но на никого нямаше да му направи впечатление, ако две плиткоумни, разглезени богаташки стореха същото.

Лизандра остави още една кесия с монети на тезгяха. Друга от работничките надникна към тях и куртизанката побърза да каже:

— Бихме искали да направим поръчка. — Жената върна вниманието си към клиента пред себе си и усмивката на Лизандра придоби котешка лукавост. — Кажи откъде да вземем пайовете, Нели.

Някой я извика откъм кухнята и погледът й запрескача между двете. Накрая въздъхна, приведе се напред и прошепна:

— Измъкнали са се през канализацията.

— Чухме, че тунелите били завардени от стражи — рече Елин.

— Не и толкова надълбоко. Спуснали са се в катакомбите под тях. Още се крият там. Вземете и охранителите си, но да махнат емблемите от дрехите си. Там не е място за богаташи.

Катакомби. Елин не беше чувала за катакомби под канализацията. Интересно. Нели се оттегли обратно в кухнята. Елин сведе поглед към тезгяха.

И двете кесии ги нямаше.

Измъкнаха се незабелязано от пекарната и тръгнаха надолу по улицата, следвани от четиримата си телохранители.

— Е? — попита шепнешком Несрин. — Права ли бях?

— Баща ти трябва да уволни тая Нели — рече Елин. — Любителите на опиум са келяви работници.

— Бива я в пекарството — обясни Несрин и се върна при Каол, който вървеше зад тях.

— Каква информация й изкопчихте? — поинтересува се Едион. — И ще ми кажете ли защо ви трябваше да я разпитвате за Пазара на сенките?

— Търпение — призова го Елин. После се обърна към Лизандра. — Знаеш ли, обзалагам се, че мъжете ни ще престанат да ръмжат, ако се превърнеш в призрачен леопард и ти им покажеш как се ръмжи.

Лизандра вдигна вежди.

— Призрачен леопард?

Едион изруга.

— Бъди така добра да не се превръщаш точно в този звяр.

— Защо? Какво представлява? — попита Лизандра.

Роуан се засмя под нос и се доближи до Елин. Тя се престори, че не го вижда.

Почти не си бяха говорили цяла сутрин.

Едион поклати глава.

— Дяволи с козина. Живеят в планината Еленови рога и през зимата слизат в подножието й да ловят добитък. Някои са големи колкото мечки. Само дето са още по-зли. А когато добитъкът свърши, започват да нападат нас.

Елин потупа Лизандра по рамото.

— Май е точно твой тип животно.

— Бяло-сиви са, така че направо се сливат със заснежените скали — продължи Едион. — Може изобщо да не ги усетиш, докато не видиш бледозелените им очи…

Усмивката му посърна, когато Лизандра впери собствените си зелени очи в него и килна глава настрани.

Елин не можа да сдържи смеха си.

* * *

— Обясни ми защо сме тук — нареди Каол, докато Елин прескачаше една паднала дървена греда в изоставения Пазар на сенките. Роуан осветяваше с факла изпепелените останки от сергии и човешки тела. Лизандра се беше върнала в публичния дом, съпроводена от Несрин, а Елин беше нахлузила набързо костюма си в една затънтена уличка, скътвайки роклята зад изхвърлен кафез с надеждата никой да не я отмъкне, преди да се е върнала.

— Замълчи за малко — отвърна му Елин. Опитваше да си припомни пътя през тунелите.

Роуан й стрелна проницателен поглед и тя вдигна вежди. Какво?

— Идвала си тук и преди — рече той. — Претърсвала си останките. Затова онази вечер миришеше на пепел.

— Ама ти, Елин, спиш ли някога? — попита я Едион.

Вече и Каол я наблюдаваше, навярно защото не искаше да поглежда към овъглените тела, с които бяха осеяни тунелите.

— Какво си правила тук в нощта, когато прекъсна срещата ми с Бруло и Рес?

Елин беше съсредоточила вниманието си върху сгурията по сергиите, черните петна и познатите миризми. Спря пред един щанд, чиито стоки вече представляваха просто купчини пепел и огънати парчета метал.

— Пристигнахме — обяви със звънтящ глас и влезе в обгорялата скална ниша зад щанда.

— Още мирише на опиум — намръщи се Роуан.

Елин тръкна с подметка пепеливата земя и се разхвърчаха малки въгленчета.

Някъде тук трябваше да е.

Продължи да разчиства пода с крак, изцапвайки ботушите и костюма си с черна пепел. Най-накрая изпод чернилката се появи голям, безформен камък, до който се виждаше загладена от употреба дупка.

— Говореше се, че освен опиум този човечец продавал и адски огън — подхвърли небрежно Елин.

Роуан извърна поглед към нея.

Адски огън — почти невъзможен за откриване и производство, главно заради смъртоносните му качества. Едно-единствено буре от него можеше да срути половината подпорна стена на някой замък.

— Той, естествено, отричаше — продължи Елин, — колкото и пъти да го тормозех.

Твърдеше, че нямал такова нещо, макар че из магазина му се търкаляха нужните съставки, всичките безкрайно редки… Така че трябва да има поне малко някъде наоколо.

Тя вдигна каменния капак. Отдолу се намираше стълба, която се губеше в пълен мрак. В лицата им избухна воня на канализация и мъжете сякаш онемяха.

Елин клекна и стъпи на първото стъпало. Едион се напрегна осезаемо, но имаше благоразумието да не възрази, че тя тръгва първа.

Опушената тъмнина я обгръщаше все повече и повече, докато краката й не достигнаха гладка скала. Въздухът тук, долу, беше сух, колкото и близо да бяха до реката. Роуан слезе втори и освети с факлата древните стени на огромния тунел… и няколко тела — просто черни купчини в далечината, несъмнено жертви на Валгите. Надясно, в посока към Ейвъри, имаше по-малко. Навярно повечето бегълци бяха очаквали засада при изхода към реката и бяха избрали другия път, водещ към сигурна смърт.

Без да изчака Едион и Каол, Елин тръгна надолу по тунела. Роуан я следваше като тиха сянка, напрегнал всичките си сетива. След като каменният капак се затвори със стържене над тях, тя пророни в мрака:

— Ако огънят беше достигнал тайния му резерв… Рифтхолд навярно нямаше да съществува вече. Поне бедняшкият квартал, ако не и по-надалеч…

— Свещени богове! — процеди Каол на няколко стъпки зад нея.

Елин спря пред една решетка в пода на тунела. Отдолу обаче не течеше вода.

Облак прашен въздух се издигна към лицето й.

— Така ли възнамеряваш да взривиш часовниковата кула… с адски огън? — попита Роуан, приклякайки до нея. Опита да хване протегнатата й към решетката ръка, но тя му се изплъзна. — Елин… виждал съм последствията от него, цели градове са в руини. Способен е буквално да разтопи човешко тяло.

— Чудесно. В такъв случай знаем, че действа.

Едион надникна в тъмнината отвъд решетката и изсумтя.

— И какво? Смяташ, че е крил резерва си тук, долу?

Ако имаше експертно мнение относно адския огън, го задържа за себе си.

— Канализацията гъмжеше от хора, а е трябвало да го съхранява близо до магазина си — отвърна Елин и дръпна решетката. Тя поддаде малко и Роуан се наведе да й помогне, обливайки я с аромата си.

— Мирише на кости и прах — обяви той. Устата му се килна на една страна. — Но май и това си очаквала.

— Това си искала да разбереш от Нели, къде се крие. За да ти продаде от онова нещо — обади се Каол зад гърбовете им.

Елин запали една дървена треска от факлата на Роуан. Доближи я до ръба на зейналата пред нея дупка и пламъкът освети триметровото разстояние до калдъръмената пътека отдолу.

Полъх на вятъра я побутна по гърба… към дупката.

Тя остави собствената си факла и седна на ръба, провесвайки крака в мрака под себе си.

— Само дето Нели не беше наясно, че хората на краля заловиха търговеца на опиум още преди два дни. Убиха го, естествено. Знаете ли, понякога си мисля, че Аробин през цялото време се е чудил дали иска да ми помогне, или не. По време на онази вечеря беше подхвърлил нещо, което я накара да се замисли и да разучи въпроса.

— Значи резервът му в катакомбите е неохраняван — пророни Роуан.

Тя се загледа в мрака под краката си.

— Който го намери, за него си е — изчурулика ведро и скочи.