Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (79)

78

Елин Галантиус гледаше недоумяващо убиеца на семейството си, потисника на народа и континента й.

— Не слушай лъжите му — предупреди я Дориан с равен, празен глас.

Елин плъзна очи към ръката на краля, освободена от черния пръстен. На мястото му личеше само линия от по-бледа кожа.

— Кой си ти? — попита го тихо.

Човек — все повече и повече кралят заприличваше на… човек. Чертите му сякаш се смекчаваха с всяка изминала секунда.

Той се обърна към Дориан и разпери широките си длани.

— Направих всичко това… за да те опазя. От него.

Елин застина.

— Намерих Ключа — продължи кралят с нова енергия. — Намерих Ключа и го занесох в Морат. А той… Перингтън. Още бяхме млади, когато ме отведе в подземието на Крепостта, за да ми покаже криптата, макар да беше забранено.

Отворих я с Ключа… — Сълзи, истински и чисти, се зарониха по червендалестото му лице. — Отворих я и той дойде, облада тялото на Перингтън… и… — Той сведе поглед към разтрепераната си ръка. — И даде моето на верния си слуга.

— Достатъчно — спря го Дориан.

Сърцето на Елин прескочи един удар.

— Ераван е свободен — прошепна тя.

Не просто свободен — Ераван беше Перингтън. Мрачният владетел я беше измъчвал, беше живял в двореца с нея… но дали заради чист късмет, по повеля на съдбата или благодарение на закрилата на Елена, така и не бе разбрал, че точно с нея си е имал работа. Тя също не бе подозирала кой е. Свещени богове, самият Ераван я бе принудил да сведе глава онзи ден в Ендовиер, а никой от двама им не бе усетил кой стои насреща.

Кралят кимна и по туниката му покапаха сълзи.

— Окото… може да бъде затворен с Окото…

Изражението по лицето на краля, когато му показа амулета… Не го бе възприемал като средство за унищожение, а за спасение.

— Как е възможно да живее в Перингтън толкова време, без никой да забележи? — попита Елин.

— Умее да се спотайва в чуждо тяло като охлюв в черупка. Но това заприщва способността му да усеща същества като теб. А сега и ти се завръщаш… всички играчи от недовършената игра отново са тук. Родовете Галантиус… и Хавилиард, към които питае яростна омраза от толкова векове насам. Затова и си отмъщава на семействата ни.

— Ти опустоши кралството ми — процеди Елин. В нощта, когато загинаха родителите й, в стаята витаеше онази смрад… Миризмата на Валгите. — Изкла милиони.

— Опитах да го спра. — Кралят се хвана за моста, сякаш търсеше опора под тежестта на срама, който обгръщаше думите му. — Надушваха ви само по магията ви и искаха най-силните от вас за себе си. А когато ти се роди… — Грубите му черти сякаш се набърчиха още повече, като обърна очи към Дориан. — Беше толкова силен, толкова безценен. Нямаше да им позволя да те вземат. Борих се колкото можах.

— Как? — попита с пресипнал глас Дориан.

Елин погледна пушека, който се носеше към реката.

— Наредил е да построят кулите — отвърна вместо краля, — за да заключат вътре магията.

А сега, когато я бяха освободили… валгските демони щяха да надушат всеки един магьосник в Ерилея.

Кралят въздъхна насечено.

— Той обаче не подозираше как съм го сторил. Мислеше, че боговете ни са ни отнели магията като наказание, и нямаше представа каква роля изпълняват кулите. През цялото това време криех с всички сили тази тайна. С всички сили… затова не можех да се преборя с демона, да го спра, когато… когато правеше онези неща. Но успях да спотая истината от него.

— Той е лъжец — отсече Дориан и се завъртя на пета. В гласа му нямаше нито капка милост. — Все пак използвах магията си… не ме е защитил. Ще ни наговори какво ли не, за да спаси кожата си.

Понякога злите хора ни казват неща, с които да тровят мислите ни дълго след като сме се изправили срещу тях, беше я предупредила Нехемия.

— Не знаех — продължи умолително кралят. — Явно, като съм използвал кръвта си в заклинанието, някак съм възпрял ефекта му върху собствения си род. Станала е грешка. Съжалявам. Съжалявам. Момчето ми… Дориан…

— Нямаш право да го наричаш така — озъби му се Елин. — Дойде в дома ми и изби цялото ми семейство.

— Дойдох да търся теб. За да изгориш съществото в тялото ми! — простена кралят. — Елин Дивия огън. Опитах да те предизвикам. Но майка ти те прати в безсъзнание, преди да ме убиеш, а след това демонът… Демонът реши да заличи цялото ти семейство, за да няма кой да го прогони с огън от мен.

Кръвта й се вледени. Не… не можеше да е истина, изключено.

— Исках единствено да те намеря — продължи кралят, — за да ме избавиш от него, да сложиш край на мъките ми. Моля те. Направи го.

Кралят вече ридаеше и тялото му като че ли измършавяваше малко по малко, бузите му хлътваха, ръцете му изтъняваха.

Сякаш жизнената му сила и демонският принц в него наистина бяха свързани — и не можеха да съществуват разделени.

— Каол е жив — пророни кралят през съсухрените си пръсти. Като ги свали от лицето си, очите му бяха поръбени с червено, старчески мътни. — Нараних го, но не го убих. Около него имаше… светлина. Оставих го жив.

От гърлото на Елин се изтръгна стон. Толкова се надяваше, молеше се все пак да е оцелял…

— Ти си лъжец — повтори студено Дориан. Леденостудено. — И заслужаваш това.

От пръстите му бликна светлина.

Елин изрече името му, опита да си върне самообладанието. Демонът в краля я бе преследвал не защото Терасен представляваше заплаха за него, а заради огъня във вените й. Огънят, който можеше да изпепели и двама им.

Вдигна ръка да спре Дориан. Трябваше да разпитат краля още, да научат повече…

Принцът наследник отметна глава към небето и нададе яростен рев — като бойния вик на някой гневен бог.

И стъкленият дворец започна да се руши.