Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (83)

82

Елида се взираше в тъмнокосата млада жена.

Калтейн се взираше в нея.

Манон изръмжа предупредително.

— Ако ти е мил животът, изчезни от пътя ни.

— Идват — пророни Калтейн. Косата й беше разпусната, а лицето й — бледо и изпито. — Идват да проверят защо се бави.

Манон сграбчи ръката на Елида с лепкави от кръв пръсти и я поведе към вратата. Първата свободна стъпка, без тежестта на оковите около глезените й… едва не я разплака.

Но пред тях се долавяше екотът от битката. А зад тях, откъм тъмното стълбище в другия край на коридора, долитаха забързаните стъпки на още стражи. Калтейн отстъпи встрани и Манон излетя през вратата на килията.

— Почакай — извика Калтейн. — Ще претърсят всяко кътче на Крепостта, за да те намерят. Дори да излетиш, ще изпратят собствените ти хора по теб, Черноклюна.

Манон пусна ръката на Елида, чийто дъх секна, когато вещицата каза:

— Кога успя да унищожиш демона в нашийника си, Калтейн?

Гърлен, насечен смях.

— Преди доста време.

— Знае ли херцогът?

— Тъмният ми господар вижда само онова, което иска да види. — Тя извърна очи към Елида. В дълбините им се сливаха умора, празнота, страдание и гняв. — Съблечи робата си и ми я дай.

Елида отстъпи назад.

— Какво?

— Не можем да ги подлъжем така — обади се Манон.

— Виждат каквото искат да видят — повтори Калтейн.

Войниците прииждаха от двете страни на коридора.

— Това е лудост — пророни Елида. — Няма да се получи.

— Съблечи робата и я дай на Калтейн — нареди й Манон. — Веднага.

Нямаше място за неподчинение. Затова Елида се съблече и опита да прикрие голотата си с ръце.

Калтейн просто плъзна презрамките на черната си рокля надолу по раменете си и тя се свлече на пода.

Тялото й беше обезобразено, осеяно със синини, измършавяло…

Тя нахлузи зелената роба и лицето й отново придоби типичното си празно изражение. Елида облече нейната рокля. Платът й се стори ужасяващо студен, а трябваше да е затоплен… Калтейн коленичи пред един от мъртвите стражи — о, богове, по пода лежаха трупове — и прокара ръка по дупката в гърлото му. После намаза лицето, шията и ръцете си с кръвта му. Преплете пръсти в косата си и я издърпа напред, скривайки лицето си, преви рамене и…

И накрая заприлича на Елида.

Двете сте като сестри, беше казал Върнън. Е, сега приличаха на близначки.

— Моля те… ела с нас — прошепна Елида.

Калтейн се засмя тихо.

— Кинжалът, Черноклюна.

Манон извади кинжала си. Калтейн го доближи до ръката си и проряза с него грозната бучка, обгърната със зараснала плът.

— Бръкни в джоба си, момиче — рече на Елида.

Тя бръкна в роклята и извади парче тъмен плат, оръфано и съдрано по краищата, сякаш бе откъснато от нещо. Протегна ръка да го даде на Калтейн, която бръкна в дупката в плътта си без нито капка болка по красивото си, окървавено лице и измъкна оттам лъскаво късче тъмен камък. Червената й кръв се стичаше по него. Постави го внимателно върху парчето плат в дланта на Елида и сключи пръстите й около него.

Глух, странен пулс пробяга през ръката й.

— Какво е това? — попита Манон, душейки въздуха.

Калтейн просто стисна пръстите на Елида.

— Намери Селена Сардотиен и й го дай. Само на нея. На никого другиго. Кажи й, че ако Ключът е у теб, можеш да отвориш всяка врата. И да не забравя обещанието си към мен — да ги накаже до един. Като попита защо, й предай, че не са ми позволили да взема пелерината, която ми даде, но съм запазила парче от нея. За да ми напомня за обещанието й. Че един ден трябва да й се отблагодаря за топлата пелерина в онази студена тъмница.

Калтейн отстъпи назад.

— Можем да те вземем с нас — опита отново Елида.

Малка, ненавистна усмивка.

— Нямам желание да живея. Не и след всичко, което ми причиниха. Не мисля, че тялото ми може да оцелее без силата им. — Калтейн се засмя отново. — Но поне това ще ми е забавно.

Манон придърпа Елида до себе си.

— Ще видят, че нямаш окови…

— Ще са мъртви преди това — увери я Калтейн. — Съветвам ви да тръгвате.

Манон не й зададе повече въпроси, а Елида нямаше време да й благодари.

Вещицата просто я сграбчи и я повлече със себе си.

* * *

Тя беше вълк.

Тя бе смърт, опустошителят на светове.

Стражите я намериха свита на кълбо в килията, разтреперана от ужас сред кървавата сеч около нея. Не й задаваха въпроси, дори не я погледнаха в лицето, преди да я повлекат към катакомбите. Колко смразяващи писъци имаше тук. Колко страх и отчаяние. Но извращенията под другите планини бяха още по-жестоки. Много по-жестоки.

Жалко, че нямаше да й се отдаде възможността да избави и тамошните жертви от мъките им. Чувстваше се като кухина без късчето сила, което изграждаше и поглъщаше, и рушеше светове в нея. Безценен дар, Ключ — така го наричаше той. Живителен излаз. Беше се заканил скоро да намери и другия. А накрая и третия. За да възвърне кралят в него господството си. Вкараха я в стая, в чийто център имаше маса, покрита с бял чаршаф — олтар.

Наоколо стояха мъже и гледаха как я качват отгоре й, как я приковават към нея. Цялото й тяло беше толкова окървавено, че не забелязаха раната в ръката й, нито чие лице носи. Един от мъжете я доближи с нож — чист, остър и лъскав. — Ще отнеме само няколко минути. Калтейн му се усмихна. Усмихна му се широко, доволна, че най-сетне я бяха довели в недрата на ада.

Мъжът спря.

Червенокос младеж влезе в стаята. Излъчваше жестокост, родена в човешкото му сърце и усилена от демона в него. Като я видя, застина.

И отвори уста.

Калтейн Ромпие освободи огъня от сенки.

Не призрака му, с който бе убивала за тях, заради който я бяха привлекли с измама в стъкления дворец, а истинския огън от сенки. Онзи, който таеше в себе си от завръщането на магията, макар че златните му пламъци сега бумтяха в черно.

Стаята се превърна в пепелище.

Калтейн смъкна оковите си, сякаш бяха паяжини, и стана.

На излизане от стаята съблече зелената роба. Нека видят какво й бяха причинили… обезобразеното й тяло.

Направи две крачки в коридора, преди стражите да я забележат, да вперят смаяни погледи в черните пламъци около нея. Смърт, опустошителят на светове. Коридорът се превърна в черна пепел. Калтейн тръгна към стаята, откъдето идваха най-силните писъци, през чиято желязна врата се процеждаха най-окаяните женски вопли. Желязото не се нажежи, не се поддаде на магията й. Затова си направи вход през каменната стена.

Чудовища, вещици, мъже и демони се извърнаха към нея. Калтейн влезе в стаята, разтвори ръце и се преобрази в огън от сенки, в свобода и триумф, в обещание, прошепнато в студена тъмница под стъклен дворец. Накажи ги всичките.

Тя изгори люлките. Изгори чудовищата в тях. Изгори мъжете и демонските им принцове. А накрая изгори и вещиците, които с благодарност посрещнаха тъмните пламъци. Калтейн освободи и последния огън от сенки в тялото си, вдигайки лице към тавана, към небето, което повече нямаше да види. Разруши всяка стена, всяка колона. Докато всичко се сгромолясваше покрай нея, Калтейн се усмихна и превърна и себе си в пепел, понесена от призрачен вятър.

* * *

Манон препускаше. Но Елида беше толкова бавна, толкова мъчително бавна заради осакатения си крак.

Ако Калтейн освободеше огъня си от сенки, преди да са напуснали Крепостта…

Манон грабна Елида, преметна я през рамо и се втурна нагоре по стълбището. Декоративните камъчета по роклята на момичето се впиха болезнено в ръката й. Като достигна стълбищната площадка, Астерин и Сорел тъкмо довършваха и последните войници.

— Бягайте! — изрева им.

Бяха окъпани в черна кръв, но живи.

Устремиха се нагоре към изхода от тъмниците, макар че Елида се превръщаше в отпуснато тяло, което все по-малко се бунтуваше срещу смъртта, прииждаща откъм долните етажи.

Подземието се разтресе…

— По-бързо!

Втората й достигна гигантската порта на тъмницата, хвърли се върху нея с всички сили и я отвори. Манон и Сорел изхвърчаха напред, а Астерин затвори двете й крила с трясък, но дори това щеше да забави огъня само със секунда. Продължиха нагоре и все по-нагоре към гнездото. Още един трепет и гръм…

Писъци, горещина…

Вещиците летяха по коридора, сякаш богът на ветровете ги тласкаше напред. Достигнаха дъното на кулата. Останалите от Тринадесетте се бяха събрали в подножието на стълбището и ги очакваха.

— Излитаме — нареди Манон и всички хукнаха нагоре по стълбите.

Елида й натежаваше толкова, че се боеше да не я изпусне. Само още няколко метра до върха на кулата и оседланите уивърни.

Манон се спусна към Абраксос, докато останалите вещици препускаха към своите уивърни, и закрепи разтрепераното момиче върху седлото. После се качи зад нея, обгърна я с ръце и заби пети в ребрата на Абраксос.

— Лети! — извика му.

Абраксос изскочи през свода и полетя напред, а уивърните на Тринадесетте го последваха с бясно размахани криле.

Морат се взриви.

Черни пламъци избухнаха от камък и метал, издигайки се все по-нависоко и по-нависоко. Чуха се хорски писъци, които бързо заглъхнаха. Взривът сякаш изсмука въздуха, а после го блъсна в ушите на Манон и тя обгърна с тяло Елида, извъртайки я така, че мощната гореща вълна да удари само нейния гръб.

Кулата, приютила гнездото, рухна зад тях. Жарката, суха ударна вълна ги помете със страховита сила, но Манон стисна здраво момичето и вкопчи бедра в седлото Абраксос изпищя, кривна и се понесе с въздушната струя.

Когато Манон се осмели да погледне зад себе си, една трета от Морат се беше превърнала в димящи руини. От катакомбите, от измъчваните, пречупени Жълтоноги и чудовищните изчадия не беше останало нищо.