Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (84)

83

Елин спа три дни.

Три дни, през които Роуан седя до леглото й с бавно заздравяващ крак, докато необятната му сила се възвръщаше.

Едион пое контрола върху двореца и арестува всички оцелели стражи.

Повечето, както Роуан бе научил със свирепо задоволство, бяха загинали в бурята от стъкла, предизвикана от Дориан. Каол бе оцелял по чудо — навярно заради Окото на Елена, което откриха в джоба му. Лесно се досетиха кой го е пъхнал там. Но Роуан се питаше дали, когато се свестеше, на капитана нямаше да му се прииска да си е бил отишъл. Доста войници изпитваха подобни чувства.

След като Елин с един замах обузда народа на Рифтхолд, намериха Лоркан до портата на каменния дворец. Кралицата дори не го беше забелязала, докато ридаеше, коленичила на земята. Роуан я грабна на ръце и с леко накуцване я пренесе през потъналите в хаос коридори до някогашните й покои. Нямаше къде другаде да отидат. По-безопасно беше да се установят в бившата крепост на врага си, отколкото да се върнат в жилището й над склада. Помолиха слугиня на име Филипа да се погрижи за принца, който беше изпаднал в несвяст последния път, когато Роуан го бе зърнал. Тогава той бе политнал към земята и единствено вятърът на Роуан бе смекчил падането му.

Нямаше представа какво се е случило в двореца. Елин ридаеше толкова неутешимо, че не успя да каже и дума. Докато Роуан я отведе в охолните й покои, тя вече беше в безсъзнание и не помръдна дори когато той разби с ритник заключената врата. Кракът му гореше от болка, бързото лечение, което му бе провел в тунелите, се оказваше недостатъчно, но не го интересуваше. Тъкмо беше оставил Елин на леглото, когато мирисът на Лоркан го връхлетя отново и той се завъртя с оголени зъби.

Но някой друг вече заприщваше пътя му към покоите на кралицата. Лизандра.

— Мога ли да ти помогна? — попита любезно куртизанката.

Роклята й беше съдрана, а по тялото й имаше засъхнала черна и червена кръв, но стоеше гордо пред него. Беше стигнала чак до по-високите етажи на каменния дворец, преди стъкленият да рухне над него. И като че ли нямаше намерение да си тръгва скоро.

Роуан обгърна стаята на Елин със защитен купол от твърд въздух, докато Лоркан се взираше равнодушно в Лизандра.

— Махни се от пътя ми, хамелеон.

Лизандра вдигна фина ръка срещу него и Лоркан спря. Другата сложи на корема си и лицето й пребледня. След миг обаче се усмихна с думите:

— Забрави да кажеш „моля“.

Тъмните вежди на Лоркан се сключиха.

— Нямам време за това.

Той понечи да я заобиколи, да я избута настрани.

Лизандра повърна черна кръв върху него.

Роуан не знаеше дали да се смее, или да я съжали. Лизандра погледна кръвта, с която бе обляла врата и гърдите му. Бавно, съвсем бавно Лоркан сведе очи към дрехите си.

Тя покри с длан устата си.

— Много… много съжалявам…

Лоркан дори нямаше време да се отдръпне, преди Лизандра да повърне върху него отново, изцапвайки и него, и мраморния под с черна кръв.

Тъмните очи на Лоркан просветнаха. Роуан реши да направи услуга и на двама им и излезе при тях в антрето. Затвори вратата на спалнята зад себе си и заобиколи внимателно локвата от кръв, жлъчка и парчета месо. На Лизандра й се догади отново, но този път се стрелна към тоалетната отвъд фоайето. Явно всичките човеци и демони, които бе погубила, не понасяха на стомаха й.

Измъчените й звуци се понесоха към тях изпод вратата на тоалетната.

— Заслужаваш си го — обади се Роуан.

Лоркан дори не мигна.

— Така ли ми се отблагодарявате?

Роуан се облегна на стената, за да облекчи заздравяващия си крак, и скръсти ръце.

— Знаел си, че ще използваме тунелите — подхвана той, — но все пак излъга, че си убил Копоите на Уирда. Трябва да изтръгна проклетото ти гърло.

— Давай. Опитай, да те видим.

Роуан остана на мястото си, пресмятайки всеки следващ ход на някогашния си командир. Сбиеха ли се тук, възникваше голяма опасност за спящата в стаята кралица.

— Нямаше да ме е грижа, ако бях сам. Но като ми позволи да вляза в онзи капан, застраши живота на кралицата ми…

— Нищо й няма…

— … и този на мой брат от свитата й.

Лоркан стисна устни едва осезаемо.

— Затова ни се притече на помощ, нали? — попита Роуан. — Видял си Едион, като излязохме от апартамента.

— Не знаех, че синът на Гавриел ще идва с теб в онзи тунел. Докато не стана твърде късно.

Разбира се, Лоркан за нищо на света нямаше да ги предупреди за капана, след като бе разбрал, че и Едион ще влезе в него. В никакъв случай не би си признал, че е допуснал грешка.

— Не предполагах, че те е грижа.

— Гавриел си остава мой брат — отвърна с искрящи очи Лоркан. — Как щях да го погледна, ако бях позволил на сина му да умре?

Беше го направил само заради честта, заради кръвната връзка помежду им, не заради континента. Същата тази връзка сега го тласкаше да унищожи ключовете, преди Майев да се е докопала до тях. Роуан не се съмняваше, че Лоркан е решен да го стори, въпреки че Майев щеше да го убие след това.

— Какво правиш тук, Лоркан? Не получи ли каквото искаше?

Справедлив въпрос — и предупреждение. Мъжът бе проникнал в покоите на кралицата му, по-близо до нея, отколкото повечето хора от кралския двор дръзваха да пристъпят. Роуан започна да отброява секундите наум. Тридесет му се струваха предостатъчно. После щеше да изрита Лоркан оттук.

— Нищо не е приключило — заяви воинът. — Краят е далеч.

Роуан вдигна вежди.

— Празни заплахи?

Но Лоркан само сви рамене и напусна, облян в повръщаното на Лизандра. Дори не погледна назад, преди да свърне по коридора. Това се беше случило преди три дни. Оттогава Роуан не беше видял нито усетил Лоркан. За щастие, Лизандра спря да бълва вътрешностите си. Или както му струваше — нечии чужди вътрешности. Избра си стая в отсрещната страна на коридора, намираща се между помещенията, в които принцът наследник и Каол още спяха.

След всичко, което Елин и Дориан бяха сторили, след магическата мощ, изляла се от тях, тридневният им сън не го учудваше. Въпреки това вече се побъркваше. Имаше да й казва толкова много неща, макар че вероятно първо щеше да я попита как, по дяволите, я бяха наръгали в ребрата. Беше се излекувала сама и Роуан едва ли щеше да разбере за раната й, ако ги нямаше разрезите по черния й костюм в областта на ребрата, гърба и ръцете.

Като прегледа спящата кралица, лечителката установи, че бе излекувала раните си твърде бързо и безразсъдно, благодарение на което беше запечатала в плътта на гърба си парчета стъкло. Докато гледаше как лечителката я съблича и старателно отваря десетките й зараснали ранички, за да извади стъклата от тях, му идеше да изпотроши стените.

Елин проспа всичко и поне това го радваше, като се имаше предвид колко надълбоко трябваше да бърка жената, за да извади късовете стъкло. Има късмет, че не са поразили никой важен орган, беше заключила. Щом извадиха всички стъкълца, Роуан впрегна жалките остатъци от магията си и бавно, прекалено бавно, дявол да го вземе, затвори раните й. Татуировката на гърба й се набразди от новите белези.

Щеше да я попълни, когато Елин се съвземеше. И да я научи това-онова за лекуването на рани на бойното поле.

Ако изобщо се съвземеше.

Седнал в стола до леглото й, Роуан изхлузи ботушите си и разтри ранения си крак. Едион току-що му беше докладвал за състоянието на двореца. Бяха минали три дни, а генералът още не проронваше и дума за случилото се — за това, че бе готов да жертва собствения си живот, за да защити Роуан от валгските войници, и че кралят на Адарлан беше мъртъв. За първото Роуан му се отблагодари по единствения начин, който му хрумваше — подари му един от кинжалите си, изработен от най-великия доранелски ковач. Отначало Едион му отказа, твърдейки, че не се нуждае от благодарности, но в крайна сметка го прие и сега изкусният нож неизменно висеше на хълбока му.

Но що се отнасяше до второто… Роуан го беше попитал само веднъж какво смята за смъртта на краля. Едион отвърна просто, че му се искало копелето да страда повече, но след като така или иначе бил мъртъв, и това го устройвало.

Роуан се питаше дали говори искрено, но Едион щеше да му сподели, когато се почувстваше готов. Не всички рани се лекуваха с магия. Знаеше го от горчив личен опит. Но и сами заздравяваха. Рано или късно. Раните на двореца, на града също щяха да заздравеят. Беше стоял в пропитата с кръв земя на много бойни полета и бе наблюдавал как с годините животът полека се връща към нормалното. С Рифтхолд също щеше да стане така. Колкото и плашещо да звучеше последният доклад на Едион. Повечето слуги бяха оцелели, както и няколко придворни, но явно голям брой от останалите в кралския двор — безполезни интриганти — не бяха имали този късмет. Сякаш принцът бе прочистил двореца си с един замах.

Роуан изтръпна при мисълта и надникна към вратата, през която бе излязъл Едион. Принцът наследник притежаваше огромна сила. Роуан не познаваше друг с такава. Но трябваше да намери начин да я овладее, да я опитоми, в противен случай тя можеше да го погуби.

А Елин — възхитителната му, безумна глупачка — бе поела страшен риск, обединявайки силата си с неговата. Принцът носеше в себе си първична магия, която можеше да придобие всякаква форма. Елин можеше да изгори като въглен.

Роуан обърна глава към нея.

Елин се взираше в него.

* * *

— Спасявам света — проговори Елин с дрезгав глас, — а ти пак си кисел.

— Беше съвместно начинание — отвърна Роуан от близкия стол. — И съм кисел поради двадесетина причини, повечето свързани с най-безразсъдните решения, които съм те виждал да…

— Дориан — изстреля тя. — Как е Дориан?

— Добре. Спи. И той не се е събуждал.

— Каол…

— Спи. Възстановява се. Но е жив.

От раменете й сякаш падна товар. А после… огледа елфическия принц и се увери, че е невредим, осъзна, че се намира в някогашната си стая, че нямат окови и нашийници, че кралят… Последните думи на краля…

— Огнено сърце — промълви Роуан и скочи от стола си, но тя поклати глава. От движението черепът й запулсира.

Пое си успокоителна глътка въздух и избърса очите си. О, богове, болеше я ръката, болеше я гърбът, боляха я ребрата…

— Край на сълзите — обяви тя. — Край на терзанията. — Отпусна ръце върху завивката. — Разкажи ми всичко.

И той й разказа. За адския огън и Копоите на Уирда, за Лоркан. А после и за изминалите три дни, за организирането и лечението и как Лизандра изкарваше акъла на всички, като се превръщаше в призрачен леопард всеки път, когато някой от придворните на Дориан си позволеше твърде много.

След това Роуан каза:

— Ако на теб не ти се говори, недей да…

— Имам нужда да говоря. — С него, макар и само с него. Думите се затъркаляха от устата й и успя да му сподели без сълзи какво бе казал кралят. Какво бе сторил Дориан въпреки това. Лицето на Роуан остана сериозно и умислено през цялото време. Накрая Елин попита: — Три дни?

Роуан кимна мрачно.

— Добре че изпратих Едион да управлява замъка, иначе щеше да изгризе мебелите.

Тя се вгледа в зелените му очи с цвят на бор и Роуан отвори уста да каже още нещо, но тихият звук от гърлото й го спря.

— Преди да продължим… — Тя надникна към вратата. — Трябва да ми помогнеш да стигна до тоалетната, защото рискувам да се подмокря.

Роуан избухна в смях.

Елин му хвърли кръвнишки поглед и се надигна в леглото с едно болезнено, изтощително движение. Осъзна, че е гола, като се изключеше чистото бельо, което някой й беше нахлузил, но май все пак имаше достатъчно благоприличен вид. А и Роуан познаваше всеки сантиметър от тялото й. Продължавайки да се смее, той й помогна да стане и й предложи опора, докато краката й — безполезни и олюляващи се като на новородено еленче — се мъчеха да я задържат изправена. Толкова време й отне да направи три стъпки, че не възрази, когато Роуан я взе на ръце и я пренесе до банята. Щом понечи да я сложи върху тоалетната обаче, Елин му изръмжа и той напусна помещението с вдигнати ръце и поглед, който казваше: Не ме обвинявай, че се старая да ти помогна. Нищо чудно да паднеш в тоалетната чиния.

Роуан се засмя още веднъж на немите ругатни в очите й, а когато Елин приключи, стана от тоалетната и извървя трите стъпки до вратата, той отново я грабна. Вече не куцаше — за щастие, кракът му почти се бе възстановил. Докато я носеше към леглото, тя обгърна раменете му с ръце и притисна лице към шията му, вдишвайки успокоителния му аромат. Когато опита да я остави, тя го стисна с безмълвна молба.

Затова Роуан седна на леглото, облегна се на възглавниците и опъна крака, за да я настани удобно в скута си. Известно време никой от двамата не проговори.

— Значи, тук си живяла някога — подхвана накрая той. — И тук се е намирал тайният проход.

В един друг живот, когато беше съвсем друг човек.

— Не звучиш впечатлен.

— Просто след всичките ти истории очаквах мястото да е по-… необикновено.

— Повечето хора не биха нарекли този замък обикновен.

Той се засмя и дъхът му стопли косата й. Тя погали с нос голата кожа на врата му.

— Мислех, че умираш — заяви сурово той.

Тя се притисна към него, макар че гърбът я заболя от движението.

— Наистина умирах.

— Моля те, не го прави повече.

Сега беше неин ред да се засмее.

— Другия път ще помоля Дориан да не ме наръгва.

Роуан се отдръпна от нея, за да огледа лицето й.

— Усетих го… усетих цялата болка. Обезумях от ужас.

Тя помилва бузата му с палец.

— И аз мислех, че нещо се е случило с теб… че си мъртъв или тежко ранен. И това, че не можех да съм с теб, ме убиваше.

— Следващия път, когато се наложи да спасяваме света, ще го направим заедно.

Тя се поусмихна.

— Съгласна съм.

Роуан премести едната си ръка, за да отметне косата й назад. Пръстите му останаха върху челюстта й.

— И ти събуждаш у мен желание да живея, Елин Галантиус. Не да съществувам, а да живея. — Обхвана брадичката й в длан и си пое успокоителна глътка въздух, сякаш беше обмислял и премислял думите си през последните три дни. — Векове наред скитах по света, през империи до кралства и пусти земи, и нито веднъж не се почувствах у дома… нито за миг. Погледът ми вечно беше устремен към хоризонта, мислите ми вечно блуждаеха отвъд следващия океан, следващата планина. Но като че ли… като че ли през цялото това време, през всички тези векове просто съм търсел теб.

Елфическият воин избърса сълзата, търкулнала се по бузата й, и Елин впери поглед в него — в своя верен приятел, минал през мрак и отчаяние, и лед, и огън заедно с нея.

Не знаеше кой от двама им направи първата стъпка, но в следващия миг устните на Роуан се сляха с нейните. Елин вкопчи пръсти в ризата му и го придърпа към себе си, защото й принадлежеше, както тя на него. Ръцете му я обвиха по-плътно, но все така нежно, сякаш познаваха всяка от раните по гърба й. Езикът му докосна нейния и тя отвори уста да го посрещне. Всяко движение на устните й беше прошепнато обещание за онова, което щяха да преживеят заедно, след като телата им оздравееха.

Целувката беше бавна, дълбока. Сякаш имаха цялото време на света. Сякаш бяха единствените хора в него.

* * *

Осъзнал, че е забравил да каже на Роуан за писмото, което бе получил от Гибелния легион, Едион Ашривер влезе в покоите на Елин тъкмо навреме, за да види, че братовчедка му най-сетне се е събудила и се взира в лицето на Роуан. Седеше в скута му на леглото, а елфическият воин я прегръщаше силно и я гледаше така, както заслужаваше да я гледат. А когато се целунаха страстно, без колебание…

Роуан дори не надникна към Едион, преди внезапен вятър да профучи през спалнята и да затръшне вратата в лицето му.

Ясно.

Странен, летлив женски аромат достигна до носа му и Едион зърна Лизандра да се подпира на вратата в коридора. Усмихваше се и в очите й блестяха сълзи.

Взираше се в затворената врата на спалнята, сякаш все още виждаше принца и кралицата от другата й страна.

— Ето това… — пророни, но повече на себе си, отколкото на него — … това ще намеря и аз някой ден.

— Приказен елфически воин? — попита Едион и зае горда стойка.

Лизандра се изкиска, избърса сълзите си и го погледна многозначително, преди да си тръгне.

* * *

Очевидно златния пръстен на Дориан го нямаше и Елин знаеше кой е отговорен за моментната загуба на съзнание при сблъсъка й със земята, докато дворецът рухваше, кой я бе запратил в несвяст с удар в тила. Нямаше представа защо Лоркан не я беше убил, не че я интересуваше — така или иначе отдавна си беше отишъл. Пък и не си спомняше да е обещавал, че няма да си върне пръстена.

Не си спомняше и да е питал дали Амулетът на Оринт е истински. Жалко, че нямаше да види лицето му, когато осъзнаеше как са го изиграли. Мисълта я накара да се усмихне въпреки напрежението, което я бе обзело, като стигна вратата. Роуан я чакаше в дъното на коридора и охраняваше единствения вход и изход.

Кимна й окуражително и дори от такова разстояние Елин прочете думите в погледа му: Тук съм. Само извикай, и ще дойда. Тя врътна очи. Превъзнесен, свадлив елфически звяр. Не помнеше колко време се бяха целували, за колко дълго се беше изгубила в него. Но накрая взе ръката му и я сложи върху гърдите си, а той изръмжа по начин, който накара пръстите на краката й да се свият от удоволствие и да извие гръб… и да подскочи от болка.

Неволната й реакция го подтикна да се отдръпне, а когато опита да го поощри, той й отговори, че няма желание да спи със саката жена и тъй като и бездруго били чакали толкова време, можела да охлади страстите си и да почака още малко. За да има сила да издържи на темпото му, беше добавил със закачлива усмивка.

Елин прогони мисълта с още един сърдит поглед към Роуан, пое си дъх и натисна дръжката на вратата.

Той стоеше до прозореца с изглед към съсипаната градина, където слугите се бореха с бедствието, което беше причинил.

— Здравей, Дориан — пророни тя.