Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (33)

32

В момента, в който влязоха в гнездото, Манон видя, че Елида спи до Абраксос. Усети близостта й малко преди това, надуши я още от стълбището. Ако Астерин и Сорел бяха забелязали, явно си мълчаха умишлено.

Слугинята седеше на няколко стъпки от вратата, вдигнала крак във въздуха, за да не се влачат веригите й по земята. Умно от нейна страна, макар че очевидно не знаеше колко добре се виждаха в тъмнината.

— В стаята ми имаше някого — обясни Елида, ставайки от земята.

Астерин се напрегна осезаемо.

— Кой?

— Не знам — отвърна Елида. Стоеше до вратата, въпреки че бе наясно, че няма как да им избяга. — Но не ми се искаше да влизам.

Абраксос също беше нащрек и мърдаше опашка по каменния под. Безполезният звяр се тревожеше за момичето. Манон присви очи насреща му.

— Нали уж уивърните закусват с млади девойки?

Той й отвърна с кисел поглед.

Манон тръгна с хищническа стъпка към Елида, а тя не помръдна от мястото си.

Впечатляващо. Вещицата я погледна — този път наистина.

Момиче, което не се боеше да спи с уивърн и имаше достатъчно разум в главата си да прецени кога е изложено на опасност… Може би във вените й наистина течеше синя кръв.

— Под замъка има една тайна стая — подхвана Манон, а Астерин и Сорел се строиха зад нея. — В нея е затворено цяло сестринство вещици от клана на Жълтоногите. Херцогът ги държи там, за да… създават демонско потомство.

Искам да се промъкнеш в тази стая. И да ми докладваш какво се случва в нея.

Момичето пребледня като смъртник.

— Не мога.

— Можеш и ще го направиш — отсече Манон. — Вече ми принадлежиш. — Усещаше очите на Астерин върху себе си — неодобрението и изненадата й.

Въпреки това продължи: — Намери начин да се промъкнеш в стаята, донеси ми информация, дръж си устата затворена и ще оцелееш. Ако ме предадеш обаче, ако кажеш на някого… е, тогава ще вдигаме наздравици на сватбата ти с някой чаровен валгски младоженец.

Ръцете на момичето трепереха. Манон ги бутна до тялото му с плесница.

— Страхливци нямат място сред редиците на Черноклюните — изсъска тя. — Или си предполагала, че ще те защитавам безвъзмездно? — Манон посочи към вратата. — Ще живееш в моите покои, щом е опасно да се връщаш в стаята си.

Изчакай ме в дъното на стълбището.

Елида надникна зад гърба на Манон към Втората и Третата й, сякаш обмисляше дали да не поиска помощ от тях. Но Манон знаеше, че е намерила лицата им каменни и безпристрастни. Затова момичето закуцука към стълбището, оставяйки остра миризма на ужас след себе си. Слезе по стъпалата с бабешка мудност заради погубения си крак, а като стигна долната площадка, Манон се обърна към Сорел и Астерин.

— Може да те издаде на херцога — изрече опасението си Сорел. В качеството си на Втора имаше такова право, длъжна беше да предвижда заплахите за наследницата.

— Не е толкова безскрупулна.

Астерин изцъка с език.

— Затова и продължи да говориш, въпреки че я усети тук.

Манон не сметна за нужно да потвърди.

— Ами ако я заловят? — попита Астерин.

Сорел й хвърли остър поглед. Манон обаче нямаше сили да я смъмря. Втората й трябваше да установи йерархията помежду им.

— Ако я заловят, ще намерим друг начин.

— И не се притесняваш, че ще я убият? Или ще използват огъня от сенки върху нея?

— Млъкни, Астерин — нареди й Сорел.

Астерин не се подчини.

— Ти трябва да й задаваш тези въпроси, Втора.

Сорел извади железните си зъби.

— Именно заради такива въпроси сега си Трета.

— Достатъчно — прекъсна ги Манон. — Елида е единствената, която може да се промъкне в онази стая и да ми докладва. Херцогът е наредил на копоите си да не допускат вещици. Дори Сенките не могат да се доберат до подземието. Но едно слугинче, изпратено да почисти…

— Ти си я чакала в стаята й — отгатна Астерин.

— Малко страх прави чудеса с хората.

— Но тя човек ли е? — попита Сорел. — Или я числим към нас?

— Няма значение дали е човек, или вещица. Щях да изпратя най-подходящия си поданик в онази стая, а в момента само Елида може да влезе там.

С хитрост — така щеше да надвие херцога с всичките му скрити планове и оръжия. Може и да служеше на краля му, но отказваше да стои в неведение.

— Трябва да знам какво се случва там, долу — обясни Манон. — Дори с цената на един живот.

— А после какво? — попита Астерин въпреки предупреждението на Сорел.

Манон не беше решила още. Онази призрачна кръв отново обля ръцете й.

Трябваше да следва заповедите на херцога, иначе тя и Тринадесетте й щяха да бъдат екзекутирани. Или от него, или от Майка Черноклюна. Може би нещата щяха да се променят, след като баба й прочетеше писмото. Дотогава обаче…

— После продължаваме по план — отговори накрая Манон. — Но нямам намерение да правя каквото и да било с превръзка на очите си.

* * *

Съгледвачка.

Съгледвачка на Водачката на Крилото.

Май не се различаваше особено от това да разузнава за самата себе си — за собствената си свобода.

Но сега трябваше едновременно да проучва кога се очакват фургоните с провизии и да търси начин да влезе в онази стая, вършейки ежедневните си задължения… Кой знае, можеше да й провърви. Можеше да се справи и с двете задачи наведнъж.

Манон заръча да качат палета със слама в стаята й и да я сложат до камината, за да топли Елида простосмъртните си кости. А тя почти не мигна през първата си нощ в кулата на вещицата. Като стана да използва тоалетната, убедена, че Манон спи, направи само две крачки, преди да чуе:

— Отиваш ли някъде?

Свещени богове, какъв глас! Като змия, скрита в клоните на дърво.

Елида обясни, че трябва да използва тоалетната. Манон не отговори и тя изкуцука навън. Когато се върна, вещицата спеше, или поне очите й бяха затворени.

Манон спеше гола. Независимо от студа. Бялата й коса се спускаше като водопад по гърба й и като че ли всяка част от тялото й се състоеше от стегнати мускули и белязана кожа. Всяка част й подсказваше какво я очаква, ако се провали.

Три дни по-късно Елида реши да действа. Умората, която я измъчваше непрестанно, сякаш се изпари, когато надникна иззад ъгъла на коридора с чаршафите от пералното помещение в ръце.

Четирима стражи стояха на пост пред вратата към стълбището.

Три дни бе помагала в пералното, опитвайки се да развърже езика на перачката, за да научи дали изобщо носеха чаршафи в подземната стая.

През първите два дни никой не искаше да говори с нея. Просто я гледаха накриво и й казваха къде да носи разни неща, кога да измие ръцете си и какво да търка, докато гърбът не я заболи. На предишния ден обаче донесоха разкъсаните, подгизнали от кръв дрехи.

Синя кръв, не червена.

Вещерска кръв.

Елида не вдигна глава и продължи да се труди върху войнишките ризи, които й бяха поверили, след като доказа шивашките си умения. Но видя кои перачки взеха окървавените дрехи. Не помръдна от работното си място през цялото време, докато ги перяха, сушаха и гладеха, задържа се до много по-късно от повечето други слуги. В очакване.

Оставаше си просто никоя и не принадлежеше никому, но ако позволеше на Манон и Черноклюните да си мислят, че е приела мястото си в йерархията им, можеше и да се измъкне с фургоните. Черноклюните не ги беше грижа за нея.

Просто произходът й се оказваше изгоден за тях. Едва ли щяха да усетят липсата й. От години живееше като призрак, вкопчил се в забравените мъртъвци.

Затова работеше и чакаше.

Въпреки че гърбът я болеше и ръцете й трепереха от умора, запомни коя перачка изнася изгладените дрехи.

Запамети всяка подробност около лицето и телосложението й. Никой не забеляза, че си тръгва след нея с чаршафите на Манон. Никой не я спря, докато следваше перачката по няколко коридора до това място.

Надникна отново към стълбището тъкмо когато перачката се изкачваше по него с изпито, безкръвно лице.

Стражите не я спряха. Дотук добре.

Жената свърна по един друг коридор и Елида си отдъхна.

Обърна се към кулата на Манон и за пореден път преговори плана си.

Хванеха ли я…

Май предпочиташе да се хвърли от някой от балконите, вместо да посрещне ужасяващите изтезания, които я очакваха.

Не, щеше да се справи. Беше оцеляла, при положение че толкова много хора, почти всичките й близки, не бяха имали този късмет. Нито пък кралството й.

Затова щеше да оцелее заради тях, а като избягаше, в тяхна памет щеше да си изгради нов живот на далечно място.

Елида закуцука нагоре по едно вито стълбище. Богове, колко мразеше стълби!

Беше стигнала до половината, когато чу мъжки глас и замръзна на място.

— Херцогът каза, че си проговорила. Защо пред мен не продумваш и дума?

Върнън.

Отвърна му тишина.

Надолу по стълбището — трябваше да слезе незабавно.

— Толкова си красива — пророни чичо й незнайно на кого. — Като безлунна нощ.

Устата на Елида пресъхна от тона на гласа му.

— Сигурно съдбата ни среща тук. Херцогът те държи толкова изкъсо. — Върнън замълча. — Заедно… — Продължи след малко с тих, вдъхновен глас. — Задно можем да творим чудеса, от които светът ще трепери пред нас.

Тъмни, интимни думи, изпълнени с такова… правомощие. Дори не искаше да си представя какво значи то.

Пристъпи тихо надолу по стълбището. Трябваше да се махне оттук.

— Калтейн — прогърмя гласът на чичо й с настоятелен, заплашителен, увещателен тон.

Мълчаливата млада жена, онази, която никога не продумваше, не поглеждаше към нищо, чието тяло носеше толкова белези. Елида я бе виждала само няколко пъти. Но знаеше колко е безучастна към всичко, колко е безропотна.

Обърна се и тръгна нагоре по стълбището.

Нагоре и нагоре, стараейки се да дрънка колкото може повече с веригите си.

Чичо й замлъкна.

Тя свърна зад ъгъла и ги видя.

Калтейн стоеше притисната към стената, а деколтето на тънката й като мрежа рокля бе дръпнато на една страна, почти разкривайки гърдите й. Върнън се намираше на няколко крачки от нея. Елида стисна купчината чаршафи толкова силно, че можеше да ги разкъса. За пръв път й се прииска да имаше от онези железни нокти.

— Лейди Калтейн — поздрави тя младата жена, която бе само с няколко години по-възрастна от нея.

Гневът я връхлетя неочаквано. Следващите й думи също.

— Изпратиха ме да ви намеря, милейди. Елате с мен, ако обичате.

— Кой те изпраща? — попита Върнън.

Елида посрещна погледа му. И не сведе глава. Нито с милиметър.

— Водачката на Крилото.

— Водачката на Крилото няма право на срещи с нея.

— А ти имаш?

Елида застана помежду им, макар че нямаше какво да стори, ако чичо й решеше да използва сила.

Върнън се усмихна.

— Чудех се кога ли ще покажеш ноктите си, Елида. Железните си нокти в този случай.

Знаеше.

Елида го изгледа високомерно и докосна ръката на Калтейн. Беше леденостудена.

Жената дори не я погледна.

— Ако обичате, милейди — повтори Елида и я подръпна, стиснала прането с другата си ръка. Калтейн тръгна безмълвно.

Върнън се изсмя.

— Двете сте като сестри — подхвърли той.

— Чудесно — отвърна Елида и поведе жената нагоре по стълбището, въпреки че с мъка успяваше да запази равновесие заради болките в крака си.

— До нови срещи — обади се чичо й зад тях, а тя дори не искаше да знае на коя от двете им говори.

Без да каже и дума повече, с разтуптяно до пръсване сърце, Елида отведе Калтейн до по-горната стълбищна площадка и пусна ръката й, колкото да отвори вратата, за да я изведе в коридора.

Дамата спря, вперила поглед в каменния под, в нищото.

— Къде искате да отидете? — попита я нежно Елида.

Калтейн не й отвърна. На факелната светлина белегът върху ръката й изглеждаше още по-ужасяващ. Кой й беше причинил такова нещо?

Елида отново докосна лакътя й.

— Къде мога да ви отведа? Къде ще сте в безопасност?

Никъде — тук нямаше безопасни места.

Бавно, сякаш й бе нужно дълго време да си спомни как се прави, жената вдигна очи към Елида.

Мрак, смърт и черни огньове. Отчаяние, ярост и празнота.

Но и прашинка прозрение.

Калтейн просто тръгна по коридора с шумоляща по камъните рокля. Около другата й ръка имаше синини, приличащи на отпечатъци от пръсти. Сякаш някой я беше стискал с нечовешка сила.

Това място. Тези хора…

Жената свърна зад ъгъла и стомахът на Елида се сви болезнено.

* * *

Когато Елида влезе в кулата, Манон седеше на бюрото си, свела поглед към лист хартия, навярно писмо.

— Успя ли да влезеш в подземието? — попита вещицата, без дори да се обръща към нея.

Елида преглътна сухо.

— Трябва ми отрова.