Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (26)

25

Елида миеше чинии и слушаше внимателно как готвачът се оплаква за следващата пратка провизии. След две седмици се очакваше да пристигнат два фургона с вино, зеленчуци и може би, ако имаха късмет, осолено месо. Но нея я интересуваше не какво превозват фургоните, а къде би могла да се скрие в някой от тях.

В този момент една от вещиците влезе в кухнята.

Не Манон, а онази на име Астерин, златокосата, с очи като звездно небе и буен характер. Елида отдавна беше забелязала колко обича да се усмихва и как погледът й се рееше към хоризонта, когато си мислеше, че никой не я гледа.

Тайни — вещицата Астерин имаше много тайни. А тайните правеха хората смъртни.

Елида сведе глава и провеси рамене, а кухнята около нея притихна. Третата закрачи гордо към готвача, който беше пребледнял като мъртвец. Всички го познаваха като шумен, добросърдечен човек, но имаше сърце на страхливец.

— Лейди Астерин — поздрави я той и слугите заедно с Елида се поклониха почтително.

Вещицата се усмихна — с бели, нормални зъби, слава на боговете!

— Реших да помогна с чиниите.

Кръвта на Елида се смрази във вените й. Тя усети как всички очи в кухнята се съсредоточиха върху нея.

— Много мило от ваша страна, милейди, но…

— Отхвърляш предложението ми, така ли, простосмъртни?

Елида не посмя да се обърне. Сбръчканите й ръце трепереха под сапунената вода. Тя ги сви в юмруци. Нямаше смисъл от страх, той можеше единствено да й подпише смъртната присъда.

— Н-не. Разбира се, че не, милейди. Ще сме ви… Елида ще ви е благодарна за помощта.

И разговорът приключи.

Трополенето и хаосът в кухнята бавно се възвърнаха, макар че слугите не смееха да се обадят на висок глас. Всички следяха събитията, очакваха или кръвта на Елида да оплиска сивия каменен под, или да чуят нещо пикантно от вечно усмихнатите устни на Астерин Черноклюна.

Елида усети стъпките на вещицата — търпеливи, но могъщи.

— Ти мий. Аз ще ги подсушавам — заяви Третата до нея.

Елида надникна към нея през завесата на косата си. Черно-златистите очи на Астерин просветнаха.

— Б-благодаря ви — изпелтечи тя.

Искрата в безсмъртните очи на вещицата пламна още по-ярко. Лош знак.

Но Елида продължи с работата си, подавайки й измитите паници и чинии.

— Интересно занимание за дъщерята на лорд — отбеляза Астерин, достатъчно тихо, че никой друг в оживената кухня да не я чуе.

— С радост помагам.

— Веригата около глезените ти ми подсказва друго.

Ръцете на Елида не трепнаха, съдът в тях не се изплъзна нито със сантиметър.

Само пет минути, а после можеше да си измисли някакво оправдание и да избяга оттук.

— Никой друг в крепостта не е окован като роб. Какво те прави толкова опасна, Елида Локан?

Елида сви рамене. Вещицата я подлагаше на кръстосан разпит. Манон я бе нарекла съгледвачка. Явно подчинената й бе решила сама да се увери що за заплаха представлява.

— Знаеш ли, хората открай време гледат на нас с омраза и страх — продължи Астерин. — Рядко се случва да заловят някоя от нас, да я убият, но стане ли… О, впускат се в такива ужасии. В Западната пустош са изобретили специални машини за разчленяването ни. Глупаците така и не разбраха, че за да ни изтезават, да ни накарат да се молим — тя сведе поглед към краката на Елида, — е нужно само да ни сложат вериги. Да ни държат приковани към земята.

— Съжалявам да го чуя.

Две от скубачките на пилета бяха пъхнали коси зад ушите си в безполезен опит да ги подслушват. Астерин обаче знаеше как да говори дискретно.

— На колко си… петнадесет? Шестнадесет?

— Осемнадесет.

— Дребничка си за възрастта си. — Астерин плъзна такъв поглед по тялото й, че Елида се зачуди дали вещицата не вижда през домашното сукно на роклята й плата, с който пристягаше едрите си гърди. — Сигурно си била на осем или девет години, когато магията загина.

Елида затърка следващия съд. Щеше да го довърши и да си тръгне. Разговорите за магия с тези хора, повечето от които само чакаха да продадат събраната информация на ужасяващите владетели на това място, несъмнено щяха да й спечелят разходка до бесилото.

— По онова време младите вещици, твои връстници — продължи Третата, — така и не успяха да полетят. Овладяват силата чак с първото си кървене. Сега поне си имат уивърни. Но не е същото, нали?

— Няма как да знам.

Астерин се приведе към нея, държейки железен тиган в дългите си, кръвожадни ръце.

— Но чичо ти знае, нали?

Елида се сви още повече и се престори, че обмисля въпроса й, за да спечели няколко секунди.

— Не разбирам.

— Никога ли не си чувала вятърът да шепне името ти, Елида Локан? Не си ли усещала повика му? Не си ли се вслушвала в него, жадна да отлетиш към хоризонта, към чужди земи?

Беше прекарала по-голямата част от живота си заключена в кула, но в някои нощи, по време на свирепи бури…

Елида успя да изтърка и последната частица загоряла храна от съдината, изплакна я и я подаде на вещицата, бършейки ръце в престилката си.

— Не, милейди. И не мисля, че някога ще ми се случи.

Наистина мечтаеше да избяга, да се покрие в другия край на света и да забрави всички тези хора. Но шепнещият вятър нямаше нищо общо с това.

Черните очи на Астерин сякаш я погълнаха цяла.

— Ще чуеш вятъра, момиче — заяви с тих авторитет, — защото се случва на всички, в чиито вени тече кръвта на Железни зъби. Изненадана съм, че не го знаеш от майка си. Предава се по майчина линия.

Вещерска кръв. Кръвта на Железните зъби. В нейните вени… в рода на майка й.

Невъзможно. Нейната кръв беше червена, а и нямаше нито железни зъби, нито железни нокти. Същото важеше и за майка й. Ако в потеклото й се криеше нещо вещерско, то беше старо и отдавна забравено. И все пак…

— Майка ми почина, когато бях дете — обясни тя, извърна лице и кимна за довиждане на главния готвач. — Не знам нищо от нея.

— Жалко — каза Астерин.

Всички слуги се обърнаха, за да я наблюдават как куцука към изхода, а въпросителните им погледи й казваха достатъчно — не бяха чули нито дума.

Малко облекчение.

Богове — о, богове! Вещерска кръв.

Елида заизкачва стълбите, всяка от които запращаше остра болка в крака й.

Затова ли Върнън я държеше в окови? За да й попречи да излети, ако някога я споходеше дори малко от тази мощ? Затова ли прозорците в онази кула в Перант имаха решетки?

Не, не. Тя се числеше към човешката раса. Напълно.

Но когато всички онези вещици се събраха и чу слуховете за демони, искащи да… да… се чифтосват с тях, Върнън я бе довел тук. И се бе сближил неочаквано много с херцог Перингтън.

С всяка стъпка нагоре Елида се молеше на Анийт, Покровителката на мъдростта, и тя, и Третата да грешат. Осъзна, че няма представа къде отива, чак когато достигна входа към кулата на Манон.

Нямаше къде да избяга. Към кого да се обърне.

Фургоните с храна се очакваха след няколко седмици. А Върнън можеше да я предаде на демоните по всяко време. Но защо не го бе сторил веднага? Какво чакаше? Да провери дали експериментите ще се окажат успешни, преди да я предложи като разменна монета за по-голямо могъщество?

Ако наистина беше чак толкова ценна стока, трябваше да избяга още по-надалеч от Върнън. Не само до Южния континент, но и отвъд него, до неизвестни, непознати земи. Но как? Та тя нямаше пукната пара? Водачката на Крилото обаче оставяше кесии с монети из цялата си стая. Елида вдигна поглед към стълбището, чийто горен край се губеше в сумрака. С толкова пари можеше да подкупи някого — било страж или пък вещица от по-долните редици. Трябваше да намери начин за бягство. Незабавно.

Заизкачва бързо стълбите, макар че глезенът й виеше от болка. Нямаше да вземе цяла кесия, а само по няколко монети от всяка, за да не забележи Водачката на Крилото.

За щастие, стаята на вещицата се оказа празна. И множеството кесии бяха разхвърляни с небрежност, каквато само безсмъртно същество, ламтящо единствено за човешка кръв, можеше да постигне.

Елида се зае да тъпче с монети джобовете си, превръзката около гърдите си и едната си обувка, за да не дрънчат и да не ги открият накуп, ако случайно я хванат.

— Умът ли си загуби?

Елида замръзна.

Астерин стоеше облегната на стената със скръстени пред гърдите ръце.

* * *

Третата се усмихваше и острите й като бръсначи железни зъби проблясваха на следобедната светлина.

— Ах, ти, неустрашима лудетино — рече вещицата, обикаляйки Елида. — Май не си толкова кротка, колкото се преструваш, а?

О, богове!

— Да крадеш от Водачката на Крилото…

— Моля ви — прошепна Елида. Може би само така имаше шанс. — Моля ви… трябва да се махна оттук.

— Но защо?

Вещицата погледна към кесията с монети в ръцете на Елида.

— Дочух какво ще правят с Жълтоногите. Чичо ми… ако наистина… ако наистина във вените ми тече вашата кръв, не мога да му позволя да ме използва за такова нещо.

— Бягаш заради Върнън… Е, поне вече знаем, че не си негова съгледвачка, малка вещице.

Третата се ухили и усмивката й беше почти толкова ужасяваща, колкото тази на Манон.

Затова й беше заложила капан с онази тайна, за да види накъде ще хукне.

— Не ме наричайте така — прошепна Елида.

— Толкова ли е страшно да бъдеш вещица?

Астерин разпери пръсти, любувайки се на железните си нокти под смътната светлина.

— Не съм вещица.

— Каква си тогава?

— Нищо. Аз съм никой. Едно нищожество.

Вещицата изцъка с език.

— Всеки е нещо. Дори най-незабележителната вещица си има свое сестринство.

Но кой пази твоя гръб, Елида Локан?

— Никой.

Само Анийт, а понякога й се струваше, че дори тя е плод на въображението й.

— Една вещица никога не може да е сама.

— Аз не съм вещица — повтори тя.

А след като се измъкнеше, след като избягаше от тази проклета империя, наистина щеше да стане никой.

— Не, определено не е вещица — обади се гневно от входа Манон. Златните й очи просветнаха студено. — Да чуя какво става тук! Веднага!

* * *

Манон бе преживяла доста отвратителен ден, а след стоте си години на съществувание не лепваше такъв етикет с лека ръка.

Настаниха избраното сестринство от Жълтоногите в едно от подземните помещения на Крепостта, издълбано в планината. Манон само подуши оборудваната с легла стая и излезе. Жълтоногите и бездруго не я искаха при себе си, докато непознати мъже разрязваха коремите им и зашиваха по парче черен камък в прорезите. Не, Черноклюна не биваше да присъства в момент, когато Жълтоногите бяха уязвими, а и това само щеше да ги разяри.

Затова Манон реши да потренира и Сорел я разгроми в ръкопашен бой. После й се наложи да прекратява не едно, не две, а цели три спречквания между различните кланове, включително Синьокръвните, които незнайно защо се вълнуваха за срещата с Валгите. И понесоха солиден пердах, след като заявили на едно от сестринствата на Черноклюните, че било техен свещен дълг не само да се подложат на присаждането на черните камъни в телата им, но дори физически да се чифтосат с Валгите.

Манон не обвиняваше Черноклюните си сестри, задето бяха подходили агресивно. Въпреки това се налагаше да разпредели наказанието поравно между двете групи.

А накрая и това. Астерин и Елида в нейните покои — момичето се беше изцъклило от страх, докато Третата й го увещаваше да се присъедини към вещерското лоно.

— Да чуя какво става тук! Веднага.

Знаеше, че трябва да овладее гнева си, но стаята й, единственото й лично пространство, вонеше на човешки страх.

Астерин излезе пред момичето.

— Тя не е шпионин на Върнън, Манон.

Манон им оказа честта да изслуша разказа на Астерин. Когато Третата й приключи, тя скръсти ръце. Елида се беше скатала в ъгъла до банята, все още стиснала кесията с монети в ръцете си.

— Къде е границата? — попита тихо Астерин.

Манон оголи зъби.

— Човеците са ядене, сношения и кръвопролития. Не им помагаме. Ако тази има вещерска кръв във вените си, то тя е едва капка. Толкова не стига, за да я приемем като една от нас. — Манон закрачи към Третата си. — Ти принадлежиш към Тринадесетте. Имаш задължения и отговорности, а пилееш времето си в подобни дреболии?

Астерин не отстъпи.

— Нареди ми да я държа под око, така и правя. Научих каквото трябва. Съвсем скоро е съзряла. Искаш Върнън Локан да я заведе в оная пещера? Или в някоя от другите планини?

— Не ме е грижа какво прави Върнън с домашните си любимци.

Но думите загорчаха върху езика й.

— Доведох ти я, за да разбереш…

— Довела си ми я като подкуп, за да те върна на предишния ти пост.

Елида още се опитваше да се слее със стената.

Манон щракна с пръсти към момичето.

— Ще те заведа обратно в стаята ти. Задръж парите, ако щеш. Третата ми има да чисти цяло гнездо, пълно с уивърнски изпражнения.

— Манон — подхвана Астерин.

— Водачке на Крилото — изръмжа Манон. — Докато се държиш като хленчеща простосмъртна, ти забранявам да се обръщаш към мен с името ми. — Въпреки това търпиш уивърн, който души цветя и се умилква на същото това момиче.

Манон едва се сдържа да не я удари, да изтръгне гръкляна й. Но момичето ги гледаше и ги слушаше. Затова сграбчи Елида за ръката и я затегли към вратата.

* * *

Елида мълчеше, докато Манон я водеше надолу по стълбището. Не попита откъде Водачката на Крилото знаеше коя е стаята й.

Чудеше се дали не възнамеряваше да я убие, като стигнеха. Както и дали щеше да пълзи по земята и да се моли за милост, когато дойдеше моментът.

Но след малко вещицата каза:

— Ако опиташ да подкупиш някого, ще те предаде. Запази парите за после. Елида кимна и опита да прикрие факта колко много трепереха ръцете й. Вещицата я изгледа косо и златистите й очи припламнаха на факелната светлина.

— Къде изобщо смяташ да избягаш? Заобиколени сме от пустош. Единственият ти шанс е да се качиш на някой от… — Манон изсумтя. — Фургоните с храна.

Сърцето на Елида се сви в гърдите й.

— Моля ви… умолявам ви да не казвате на Върнън.

— Не мислиш ли, че ако Върнън беше решил да те прати в подземието, вече щеше да го е сторил? И защо те кара да се преструваш на слугинче?

— Не знам. Обича да играе игрички, може би чака някоя от вас да потвърди съмненията му за мен.

Манон се умълча, докато не свърнаха зад един ъгъл.

Стомахът на Елида сякаш се свлече в краката й, щом видя кой стои пред вратата на стаята й, все едно го бе призовала мислено.

Върнън, облечен в обичайната си ярка туника, която днес бе в терасенско зелено, вдигна вежди, зървайки Манон с Елида.

— Какво правиш тук? — озъби му се Манон и спря пред малката врата.

Върнън се усмихна.

— Навестявам любимата си племенница, какво друго?

Макар че Върнън беше по-висок, Манон сякаш го гледаше отгоре, извисяваше се над него, стиснала Елида за ръката.

— С каква цел?

— Исках да проверя дали двете се разбирате — измърка чичо й. — Но… — Той погледна към пръстите на Манон, впити около китката на племенницата му. И вратата зад тях. — Май съм се притеснявал напразно.

На Елида й беше нужно повече време да схване смисъла зад думите му, отколкото на Манон, която оголи зъби насреща му.

— Нямам навика да насилвам слугите си.

— Само да колиш хора като прасета, нали така?

— Смъртта им отговаря на поведението им приживе — отвърна Манон със спокоен тон, който накара Елида да се замисли дали не е време да се скрие някъде.

Върнън се засмя глухо. Толкова се различаваше от баща й — приветлив, чаровен, широкоплещест мъж, едва навършил тридесет и една, когато кралят го екзекутира. Чичо й бе гледал екзекуцията с усмивка на уста. А после й беше разказал всичко с подробности.

— Търсиш съюз с вещиците? — попита я той. — Колко безскрупулно от твоя страна.

Елида заби очи в пода.

— Няма срещу какво да се съюзяваме, чичо.

— Явно съм те държал твърде изолирана от света, ако наистина вярваш в това.

Манон килна глава.

— Кажи, каквото ти е на ума, и се махай.

— Внимавай, Водачке на Крилото — предупреди я Върнън. — Отлично знаеш докъде се простира силата ти.

Манон сви рамене.

— Освен това знам къде точно да те захапя.

Върнън се ухили и потрака със зъби във въздуха пред себе си. Усмивката му бързо се превърна в разкривена маска.

— Исках да се уверя, че си добре — обърна се той към Елида. — Знам, че днес е бил тежък ден за теб.

Сърцето й спря. Някой му беше казал за разговора в кухнята? Дали шпионинът му не ги бе подслушвал и в кулата преди малко?

— Защо да е бил тежък, човеко? — Погледът на Манон беше студен като желязо.

— Днешният ден винаги е тежък за семейство Локан — обясни Върнън. — Кал Локан, брат ми, беше предател, както вероятно знаеш. През няколкото месеца, след като кралят наследи Терасен, се изживяваше като главатар на бунтовниците. Но заловиха всичките вкупом и си получиха наказанието. Трудно ни е да проклинаме името му и въпреки това да ни липсва толкова, нали, Елида?

Едва не й причерня. Как можа да забрави? Цял ден не изрече молитвите си, не призова боговете да го закрилят. Забрави го, както светът бе забравил нея. Вече не държеше главата си сведена заради ролята, която играеше, дори пред пронизващия поглед на вещицата.

— Ти си безполезен червей, Върнън — заяви Манон. — Върви да ръсиш отровата си другаде.

— Но какво би казала баба ти — рече умислено Върнън, пъхвайки ръце в джобовете си — за такова… поведение?

После закрачи небрежно по коридора, следван от ръмженето на Манон.

Водачката на Крилото отвори вратата на Елида. Стаята й едва побираше един креват и купчина дрехи. Не й бяха позволили да вземе в крепостта останалите си вещи, всички сувенири, крити от Финула толкова години наред — кукличката, която майка й й бе донесла от пътешествието си до Южния континент, пръстена с печат на баща й, гребена от слонова кост на майка й — първия подарък, който Кал Локан бе дал на Марион Перачката, ухажвайки я. Или беше по-правилно да я нарича Марион, Вещицата от Железни зъби.

Манон затвори вратата с ритник.

Твърде малка — стаята й се струваше твърде малка за двама души, особено при положение че единият беше древен и властваше над помещението само с дъха си. Елида седна на кревата, колкото да увеличи разстоянието помежду им.

Водачката на Крилото впери дълъг поглед в нея, после процеди:

— Предлага ти се избор, млада вещице. Синя или червена?

— Моля?

— Синя или червена е кръвта ти? Решавай. Ако е синя, значи си ми подчинена.

Изроди като Върнън не могат и с пръст да докоснат посестримите ми, не и без мое разрешение. Ако е червена… Е, човешката раса не ме интересува и дори може да се позабавлявам с издевателствата му над теб.

— Защо ми даваш такъв избор?

Манон й се усмихна половинчато — с железни зъби и без всякакви угризения.

— Защото мога.

— Ако кръвта ми е… синя, няма ли това да потвърди подозренията на Върнън?

Няма ли да направи следващата стъпка?

— Риск, който ще трябва да поемеш. Но ако опита… ще се опари.

Капан. И Елида беше стръвта. От нея се очакваше да признае вещерския си произход, а ако Върнън решеше да я отведе в подземията, Манон щеше да има основание да го убие.

И май точно на това се надяваше Водачката на Крилото. Но не ставаше дума за какъв да е риск, а за самоубийствен, глупав риск. И все пак беше по-добре от нищо.

Вещиците не прекланяха глава пред нито един човек… Докато дойдеше време да избяга, можеше и да научи какво е чувството да имаш зъби и нокти. И как да ги използваш.

— Синя — прошепна Елида. — Кръвта ми е синя.

— Мъдър избор, млада вещице — похвали я Манон. Обръщението прозвуча и като предизвикателство, и като заповед. Тя се запъти към вратата, но надникна през рамо. — Добре дошла в клана на Черноклюните.

Млада вещице. Елида впери поглед в гърба й. По всяка вероятност бе допуснала най-голямата грешка в живота си, но… чувството бе някак странно. Странно беше да принадлежиш към нещо по-голямо от теб.