Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (42)

41

Ароматното масло я гледаше от ръба на ваната, грейнало като кехлибар на следобедната светлина.

Елин стоеше гола пред него и не смееше да посегне към шишето.

Това искаше Аробин — да мисли за него, докато втриваше маслото във всеки сантиметър от кожата си. Гърдите й, бедрата й, шията й да ухаят на бадем — неговия любим аромат.

Неговият аромат, защото знаеше, че при нея е отседнал елфически воин, и по всичко личеше, че са достатъчно близки, за да може миризмата й да бъде от значение за Роуан.

Тя затвори очи и събра силите си.

— Елин! — извика я Роуан през вратата.

— Добре съм — увери го тя.

Само още няколко часа. И всичко щеше да се промени.

Тя отвори очи и взе шишето.

* * *

Роуан едва кимна с брадичка и Едион го последва до покрива. Елин още се обличаше в стаята си, но той нямаше да се отдалечава. Оттук щеше да чуе враговете още на улицата, дълго преди да са успели да проникнат в апартамента. Въпреки Валгите, плъзнали из целия град, Рифтхолд му се струваше една от по-мирните столици, които бе посещавал, очевидно повечето му жители гледаха да не се забъркват в неприятности. Вероятно от страх, че може да се набият в очите на чудовището, превзело онзи противен стъклен дворец. Но Роуан все пак възнамеряваше да е нащрек — тук, в Терасен и навсякъде другаде.

Едион седеше в малкия стол, който някой беше качил на покрива. Синът на Гавриел — смайваше се всеки път, когато видеше лицето му или надушеше мириса му. Роуан се питаше дали Елин не беше изпратила Копоите на Уирда по следите на Лоркан не само за да не върви той по нейните и за да подготви пътя си към освобождаването на магията, но и за да не му позволи да се добере достатъчно близо до Едион, че да усети корените му.

Едион кръстоса крака с ленива изисканост, чрез която навярно прикриваше ловкостта и силата си пред врагове.

— Ще го убие тази вечер, нали?

— След вечерята и след онова, което Аробин си е наумил да стори на валгския командир. Ще се върне и ще го умъртви.

Само глупак би помислил, че в усмивката на Едион имаше и капка радост.

— Браво на момичето ми.

— Ами ако реши да го пощади?

— Решението си е нейно.

Мъдър отговор.

— А ако склони ние да се погрижим за него?

— В такъв случай с теб ще се позабавляваме, принце.

Още един мъдър отговор, и то добре дошъл.

— А когато настъпи моментът?

— Ти си положил кръвната клетва — рече Едион без всякаква ярост в очите.

Просто откровен разговор между воини. — На мен се пада да му отнема живота.

— Звучи справедливо.

Първична злоба проблесна по лицето на Едион.

— Но няма да е бързо нито чисто. Онзи мъж има да изплаща много, много дългове, преди да посрещне смъртта си.

* * *

Когато Елин излезе от спалнята си, мъжете си говореха в кухнята и вече бяха облечени. На улицата отпред ги чакаше каретата, уредена от Несрин, в чийто багажник лежеше валгският командир, окован и с торба на главата.

Елин изпъна рамене, прогонвайки дъха, заклещил се в гърдите й, и прекоси стаята. Всяка стъпка я водеше твърде бързо към неизбежното начало на мисията им.

Едион, облечен в изящна тъмнозелена туника, усети настроението й пръв.

— Е — подсвирна той, — ако вече не ме плашеше до смърт, сега щях да си глътна езика.

Роуан се обърна към нея.

И замръзна на място, виждайки роклята й.

Черното кадифе прегръщаше всяка извивка на тялото й и падаше на тежки дипли в краката й. Роуан, внезапно останал без дъх, плъзна очи по нея — надолу, после нагоре към косата й, която бе прибрала назад със златни шноли с формата на прилепови крила, издигащи се от двете страни на главата й като древна тиара; към лицето й, което бе оставила почти чисто, с изключение на малкото чернило по горните клепачи и старателно оцветените в тъмночервено устни.

Горещият поглед на Роуан я накара да им обърне гръб… където свирепият златен дракон се изкачваше по тялото й. Надникна през рамо тъкмо навреме да види как очите на принца се плъзват надолу и остават там.

Накрая вдигна бавно поглед към лицето й. И Елин можеше да се закълне, че видя глад — вълчи глад, пламтящ там.

— Демони и вечеря — обади се Едион и тупна Роуан по рамото. — Време е да вървим.

Братовчед й я подмина с намигване. Като се обърна към Роуан, който все още бе застинал на мястото си, по лицето му бе останала само сдържана наблюдателност.

— Каза, че искаш да ме видиш в тази рокля — изкоментира Елин с леко дрезгав глас.

— Не очаквах, че ефектът ще е толкова… — Той поклати глава. Обходи с очи лицето й, косата й, шнолите. — Приличаш на…

— Кралица?

— Огнедишащата кралска кучка, за която те имат онези копелета.

Тя се изкиска и махна с ръка към него — официалният черен жакет, подчертаващ мощните му плещи, сребристите елементи със същия нюанс като косата му, красотата и изяществото на елегантния тоалет, чийто контраст с татуировката по лицето и шията му беше пленителен.

— И ти не си за изхвърляне, принце.

Твърде скромно изказване. Изглеждаше… не можеше да отлепи очи от него, толкова зашеметяващо изглеждаше.

— Явно — отвърна той, като отиде до нея и й предложи ръката си — и двамата блесваме в официално облекло.

Тя му се усмихна закачливо и пъхна ръка в свивката на лакътя му. Ароматът на бадеми отново я обгърна.

— Не забравяй пелерината си. Ще ти стане съвестно, ако клетите простосмъртни женици почнат да се взривяват край теб.

— Бих те посъветвал същото, но май ще ти е приятно мъжете да избухват в огньове, докато ги подминаваш.

Тя му намигна и смехът му прокънтя през костите и кръвта й.