Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (71)

70

Това място вонеше на смърт, на ад, на черното пространство между звездите. Многовековното обучение помагаше на Роуан да стъпва предпазливо, да внимава с опасния товар в ръцете си, докато двамата с генерала вървяха бавно през сухия, древен проход.

По стръмната каменна пътека личаха следи от остри нокти и тя тънеше в такъв мрак, че дори очите на Роуан започваха да го предават. Генералът се катереше близо зад него, без да издава нито звук, макар че от време на време някое и друго камъче изхрущяваше под ботушите му.

Елин трябваше вече да е в двореца заедно с капитана — нейния билет към тронната зала.

Ако изчисленията им бяха верни, до няколко минути можеха да взривят смъртоносния си товар.

След още няколко минути щеше да е до нея, зареден с магия, чрез която възнамеряваше да изтръгне въздуха от дробовете на краля. А после с удоволствие щеше да погледа как Елин го изгаря жив. Съвсем бавно. Но неговата наслада щеше да бледнее пред тази на генерала. На всяко дете на Терасен.

Минаха през врата от масивно желязо, отметната назад, сякаш грамадни ръце с жестоки нокти я бяха извадили от пантите й. Отвъд нея ги чакаше пътека от гладък камък.

Едион вдиша рязко в същия момент, в който мозъкът на Роуан запулсира бясно в точката между очите му.

Камък на Уирда.

Елин го беше предупредила за кулата — че камъкът й й бе донесъл зверско главоболие, но това…

Тя поне е била в човешкото си тяло.

Болката беше непоносима, сякаш кръвта му се отдръпваше във вените при близостта с магическия камък.

Едион изруга и Роуан повтори думите му.

Но в каменната стена пред тях имаше широк процеп, през който навлизаше чист въздух.

Роуан и Едион се промъкнаха безшумно през него.

И се озоваха в голяма, кръгла зала с осем отворени железни врати. Основата на часовниковата кула, ако изчисленията им бяха верни.

Тук цареше почти непрогледен мрак, но Роуан не посмя да запали факлата си.

Едион подуши въздуха и носът му произведе мокър звук. Мокър, защото…

По устните и брадичката на Роуан се стичаше кръв. Носът му кървеше.

— Побързай — прошепна той и остави варела си в отсрещния край на помещението.

Само още няколко минути.

Едион разположи собствения си варел с адски огън срещу другия до входа на залата. Роуан коленичи, а главата му пулсираше все по-болезнено и по-болезнено.

Потискайки агонията, доколкото можеше, забоде фитила във варела си и провлачи дължината му чак до Едион. Единственият звук в помещението беше потропването на капките кръв от носовете им по черния каменен под.

— По-бързо — нареди Роуан и Едион изръмжа тихо, вече несъгласен да търпи предупрежденията му като тактика за отвличане на вниманието.

Роуан не му каза, че още преди минути я бе изоставил.

Той извади меча си и тръгна към входа, през който бяха влезли. Едион заотстъпва назад към него, развивайки съединените фитили. Трябваше да се отдалечат достатъчно, преди да ги запалят, в противен случай взривът щеше да ги изпепели.

Той се помоли безмълвно на Мала Елин да задържи фронта още малко, както и кралят да е твърде съсредоточен върху шампиона си и капитана, за да изпрати някого в подземието.

Едион го достигна с размотания шнур, прорязващ мрака като бяла резка. Другата ноздра на Роуан също прокърви. Свещени богове, как смърдеше това място! На смърт и голгота. Направо не можеше да мисли тук. Сякаш някой стискаше главата му в менгеме.

Двамата се оттеглиха в тунела, влачейки фитила след себе си — единствената им надежда за спасение.

Нещо капна на рамото му. И ухото му кървеше.

Той избърса кръвта със свободната си ръка.

Но не беше кръв.

Гърлено ръмжене изпълни прохода и ги накара да замръзнат на място.

Нещо се раздвижи по тавана.

Седем неща.

Едион пусна макарата на каменния под и извади меча си.

Парче плат — сиво, малко, съдрано — падна от пастта на съществото, висящо над главите им. Пелерината му — липсващото крайче от пелерината му.

Лоркан бе излъгал.

Не беше избил Копоите на Уирда.

Просто ги беше насъскал по Роуан.

* * *

Елин Ашривер Галантиус стоеше гордо пред краля на Адарлан.

— Селена, Лилиан, Елин — провлачи тя. — Не ме е грижа как ще ме наричате.

Стражите зад тях не помръдваха.

Тя усещаше погледа на Каол върху себе си, безпощадното внимание на валгския принц в Дориан.

— Да не мислиш — подхвана кралят с вълча усмивка, — че няма да надникна в съзнанието на сина си и да разбера какво знае, какво е видял в деня, когато братовчед ти ни се изплъзна?

Не беше предполагала и определено не планираше да му се разкрие по този начин.

— Изненадана съм, че ти отне толкова време да се досетиш кого си пуснал през парадния вход на двореца си. Даже съм малко разочарована.

— Навярно и поданиците ти са малко разочаровани. Какво беше усещането, принцесо, да си легнеш със сина ми? Смъртния си враг? — Дориан дори не потрепна. — Заради чувството си на вина ли сложи край връзката ви, или просто защото ти е подсигурил достъп до двореца и вече не ти е бил нужен?

— Бащина загриженост ли подушвам?

Гърлен смях.

— Май е време капитанът да спре да се преструва на окован пленник и да се приближи малко.

Каол се вцепени. Но Елин му кимна леко.

— Напуснете — заповяда кралят на стражите си, без дори да ги погледне.

Те се подчиниха като един и затвориха вратите след себе си. Тежкото стъкло простена и подът се разтресе от сблъсъка им. Оковите на Каол издрънчаха върху мрамора и той раздвижи китките си.

— Каква предателска сган е живяла под покрива ми. — Кралят се обърна към Елин. — А като се замисля, че някога клечеше окована пред мен, че бях на косъм да те екзекутирам, а вместо това те изпратих в Ендовиер. Кралицата на Терасен, робиня и мой шампион. — Кралят разтвори юмрук и погледна двата пръстена върху дланта си. После ги хвърли безцеремонно. Те издрънчаха върху червения мрамор и се плъзнаха с леко свистене по гладката повърхност. — Жалко, че точно сега не разполагаш с огньовете си, Елин Галантиус.

Елин разбули дръжката зад тила си и извади Меча на Оринт.

— Къде са Ключовете на Уирда?

— Поне не шикалкавиш. Но какво ще ми сториш, наследнице на Терасен, ако откажа да ти ги дам?

Той махна на Дориан и принцът слезе по стълбите на подиума.

Време — трябваше й още време. Кулата още не беше рухнала.

— Дориан — обади се тихо Каол.

Принцът не откликна.

Кралят се изсмя.

— Днес няма ли да избягате, капитане?

Каол впери кръвнишки поглед в него и извади Дамарис — подаръка на Елин за него.

Кралят затупа с пръст по страничната облегалка на трона си.

— Чудя се какво ли би казал народът на Терасен, ако познаваше кървавото минало на Елин Дивия огън. Ако знаеше, че ми е служила. Как ли ще посърнат хорицата, ако научат, че дори отдавна изгубената им принцеса е била покварена?

— Май наистина обичаш звука на собствения си глас, а?

Пръстът на краля застина върху трона му.

— Признавам, учудвам се на собствената си слепота. Та ти си същата разглезена хлапачка, която крачеше напето из двореца си. А аз си въобразявах, че съм ти помогнал. Онзи ден проникнах в съзнанието ти, Елин Галантиус. Обичаше дома и кралството си, но толкова силно желаеше да си обикновена, да се отървеш от тежката си корона. Е, размисли ли? Преди десет години ти поднесох свободата на тепсия, а ти някак успя да се превърнеш в робиня. Много странно.

Време, време, време. Нека говори…

— Тогава имаше на своя страна елемента на изненадата — изтъкна Елин. — Но вече знаем що за сила си овладял.

— Така ли? А дали разбираш цената на Ключовете? В какво трябва да се преобразиш, за да ги използваш?

Тя стисна още по-здраво Меча на Оринт.

— Искаш ли да премериш сили с мен, Елин Галантиус? Да провериш дали заклинанията, които си научила от моите книги, ще са ти достатъчни? О, принцесо, това са панаирджийски трикове в сравнение с неудържимата мощ на Ключовете.

— Дориан — повтори Каол.

Принцът не откъсна очи от нея. По плътните му устни играеше гладна усмивка.

— Нека ти демонстрирам — каза кралят.

Стомахът на Елин се сви на топка, но тя напрегна сили.

Кралят посочи към Дориан.

— На колене.

Принцът падна на колене. Тя изтръпна от сблъсъка на кост с твърдия мрамор. Кралят свъси вежди. Около него се струпа тъмнина и запращя като светкавична буря.

— Не — промълви Каол и понечи да се спусне към него.

Елин го хвана за ръката, преди да е успял да направи нещо изключително глупаво.

Черно като нощта пипало блъсна Дориан в гърба и той се преви от болка.

— Смятам, че знаеш повече, отколкото разкриваш, Елин Галантиус — обяви кралят, докато познатата й чернота се разрастваше край него. — Неща, в които само наследницата на Бранън Галантиус може да е посветена.

Третият Ключ на Уирда.

— Не би посмял — отвърна Елин.

Тъмнината продължи да бичува принца и задъхвайки се все повече, той изопна врат от болка.

Елин познаваше тази агония.

— Той ти е син… твой наследник.

— Забравяш, принцесо — отговори кралят, — че имам двама синове.

Черният камшик отново изплющя по гърба на Дориан и той изкрещя. Мрачна светкавица пробяга по оголените му зъби.

Елин се втурна към него, но заклинанията по собствената й кожа я отблъснаха. Невидима стена от тъмна болка обграждаше Дориан и изтерзаните му крясъци вече не секваха.

Като звяр, скъсал синджира си, Каол се хвърли върху нея, ревейки името на Дориан. И отново, и отново, докато изпод ръкава му не текна кръв. Принцът ридаеше и от устата му се лееше тъмнина, която сякаш оковаваше ръцете му, жигосваше гърба му, шията му…

В следващия миг изчезна.

Дориан се свлече на пода с разбушувани гърди. Задъхан и пребледнял, Каол прекъсна поредната си атака.

— Стани — заповяда кралят.

Дориан се изправи на крака и черният нашийник проблесна върху врата му.

— Превъзходно — рече съществото в принца.

Горчива жлъчка прогори гърлото на Елин.

— Моля те — обърна се дрезгаво към краля Каол и сърцето й се пропука от агонията и отчаянието в гласа му. — Освободи го. Кажи какво искаш в замяна.

Готов съм на всичко.

— Ще предадеш ли някогашната си любовница, капитане? Не виждам защо да губя едно оръжие, ако не се сдобия с ново. — Кралят махна към нея. — Ти унищожи генерала ми и трима от принцовете ми. Сещам се за няколко други Валги, които изгарят от желание да впият нокти в плътта ти, да проникнат в тялото ти.

Справедливо отмъщение.

Елин се осмели да надникне към прозореца. Слънцето се издигаше все по-нависоко в небето.

— Ти нахлу в дома ми и изби семейството ми — отвърна Елин. Големият часовник отброи дванадесет. След миг прозвуча и окаяният, фалшив звън на часовниковата кула. — Справедливо отмъщение е — продължи тя, отстъпвайки назад към стъклените врати, — да унищожа теб.

Тя извади Окото на Елена изпод костюма си. Синият камък сияеше като малка звезда.

Не беше просто талисман срещу зло.

А ключът за гробницата на Ераван.

Кралят се опули насреща й и стана от трона си.

— Току-що допусна най-голямата грешка в живота си, момиче.

Сигурно имаше право.

Обедните камбани звъняха.

Но часовниковата кула още се издигаше на мястото си.