Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (73)

72

Слънчев простор, вятърът в ушите й, а после…

Елин се приземи на крака върху открития стъклен мост на долното ниво и коленете й изпукаха, поемайки удара. Превъртя се и тялото й изпищя от болка заради тънките рани по ръцете и гърба й, където стъклените парчета бяха прорязали костюма, но мигновено хукна към вратата на кулата в другия край на моста.

Надникна навреме да види как Дориан скача през счупения прозорец, вперил смъртоносен поглед в нея.

Елин отвори вратата тъкмо когато принцът кацна върху моста с трясък. Затръшна я след себе си, но дебелото й стъкло не успя да изолира нарастващия студ.

Още малко.

Тя хукна по витото стълбище на кулата със сподавено ридание зад стиснатите зъби.

Роуан. Едион. Каол.

Каол…

Вратата в дъното на кулата изхвърча от пантите си и мразът влетя през нея, отмъквайки дъха й.

Но Елин беше достигнала върха на кулата. Оттук започваше друг стъклен мост, тесен и гол, който се простираше чак до един от далечните шпилове.

Беше обгърнат в сянка, тъй като слънцето все още не успяваше да се подаде иззад другата страна на сградата. Най-високите кули на стъкления дворец я обграждаха като в клетка от тъмнина.

* * *

Елин бе избягала, вземайки Дориан със себе си.

Каол успя да й спечели поне толкова време в отчаян опит да спаси и нея, и краля си.

Тази сутрин влетя в къщата му, смееща се през сълзи, и му разказа за посланието от Водачката на Крилото — как й се отблагодаряваше вещицата, задето бе спасила живота й. Дориан още го имаше, продължаваше да се бори.

Първоначалният й план беше да се погрижат и за двамата едновременно — и за краля, и за принца, а Каол се съгласи да й помогне, да опита да установи връзка с човешкото у Дориан, да го окуражи да се бори за себе си. Докато не видя хората си да висят по оградата на двореца.

Гледката прогони всякакво желание за преговори.

За да има Елин шанс — макар и малък — да освободи Дориан от проклетия нашийник, кралят трябваше да е вън от играта. Дори това да й костваше дълго чаканото възмездие за семейството и кралството й.

Каол с радост щеше да му отмъсти от нейно име, както и от името на още мнозина.

Кралят погледна меча му, после лицето му и се изсмя.

— Искаш да ме убиеш ли, капитане? Колко драматично.

Елин и Дориан се бяха отдалечили достатъчно. Блъфът й се получи толкова добре, че дори Каол повярва в автентичността на Окото — така прецизно го насочи към слънцето, за да засияе синият камък. Той нямаше представа къде е скрила оригинала. Дали изобщо някога го е носила.

Всичко — всичко, което бяха постигнали, което бяха загубили, за което се бяха борили… Всичко се свеждаше до този момент.

Кралят продължаваше да пристъпва към него, а Каол държеше меча пред себе си, без да помръдва от мястото си.

За Рес. За Бруло. За Сорша. За Дориан. За Елин и Едион, и тяхното семейство, за хилядите, загинали в трудовите лагери. И за Несрин, която беше излъгал, която напразно щеше да чака завръщането му, съвместното им бъдеще. Не съжаляваше за нищо друго, освен за това.

Блъсна го черна вълна и Каол залитна назад. Защитните символи гъделичкаха кожата му.

— Ти губиш — пророни задъхано той.

Кръвта се ронеше под дрехите му и започваше да го сърби.

Още една черна вълна, същата като онази, която бе поразила Дориан — която самият принц не бе могъл да понесе.

Този път Каол усети пълната й мощ — безкрайната агония, обещанието за непоносима болка.

Кралят го доближи. Каол вдигна меча си по-високо.

— Защитните ти символи вече не вършат работа, момче.

Каол се усмихна, вкусвайки кръвта в устата си.

— Добре че стоманата е по-издръжлива.

Слънцето, изливащо се през прозорците, стопли гърба му, сякаш го прегръщаше за утеха. Сякаш му казваше, че е настъпил моментът.

Ще направя всичко по силите си, беше обещала Елин.

А той й спечели достатъчно време.

Черна вълна се надигна зад краля и погълна светлината в стаята.

Каол разтвори широко ръце и тъмнината го връхлетя, помете го, покоси го и от него остана само сияние — пламтящо синьо сияние, топло и приветливо.

Елин и Дориан се бяха измъкнали. Това му стигаше.

Затова посрещна болката без страх.