Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (60)

59

Демонът си възвърна контрола в мига, в който мъжът, командващ нашийника, ги доближи. Изтласка го обратно в ямата на спомените и отново го накара да крещи, да се чувства малък, прекършен, уязвим.

Но златните очи останаха с него.

Намери ме по-късно, принце.

Обещание — обещание за смърт, за освобождение.

Намери ме.

Думите скоро заглъхнаха, погълнати от писъци и кръв, от студените пръсти на демона. Но очите останаха — и името й.

Манон.

Манон.

* * *

Каол не можеше да позволи на краля да отведе Дориан обратно в замъка. Едва ли пак щеше да му се отдаде подобен шанс.

Трябваше да действа веднага. Да го убие.

Той препусна с тихи стъпки и изваден меч през шубрака.

Кинжал през окото — кинжал, а после…

Сред шумоленето на дървесните корони се чуха гласове.

Наближавайки кралската свита, Каол започна да се моли, да иска прошка — за онова, което му предстоеше да направи, както и за начина, по който бе избягал. Кралят щеше да остави за по-късно, за последно. Но първото убийство щеше да го съкруши.

Той извади кинжала си. Дориан яздеше зад краля. Едно хвърляне, за да го свали от коня му, един замах с меча… и всичко щеше да приключи. Елин и другите щяха да поемат останалото, важното беше да го убие.

Кинжалът прогаряше дланта му, когато изскочи от гората и се озова на голо поле.

Но не кралската свита намери във високата, окъпана в слънце трева.

Тринадесет вещици и уивърните им обърнаха погледи към него.

И му се усмихнаха.

* * *

Елин хвърчеше покрай дърветата, а Роуан проследяваше Каол с помощта на обонянието си.

Ако ги убиеше, ако ги ранеше дори…

Бяха оставили Несрин да пази Лизандра с указанието да тръгнат към гората отвъд клисурата и да ги изчакат под една оголена скала. Преди да поведе Лизандра през дърветата, Несрин стисна ръката на Елин с думите:

— Върни ни го.

Елин кимна и хукна напред.

Роуан се движеше като светкавица покрай дърветата, толкова по-ловък от нея в това й тяло. Едион го следваше по петите. Тя тичаше с всички сили, но…

Пътеката се разклоняваше и Каол бе тръгнал в грешната посока. Накъде се беше запътил?

Елин едва успяваше да си поеме дъх. Приливът на ярка светлина привлече вниманието й към една пролука в гората от другата страна на просторната ливада.

Роуан и Едион стояха на около метър от полюшващата се трева с извадени, но свалени мечове.

След секунда Елин разбра защо.

На десетина метра от тях по брадата на Каол се лееше кръв от сцепената му устна. Белокосата вещица го държеше до себе си, впила железни нокти в гърлото му. Зад тях се виждаше затворническият фургон с трима мъртви войници вътре.

Дванадесетте вещици край Водачката на Крилото се ухилиха нетърпеливо, съзирайки Роуан, Едион, а накрая и нея.

— Какво става тук? — попита Водачката с убийствена светлина в златните си очи. — Разузнавачи ли сте? А може би спасителен отряд? Къде отведохте затворничката ни?

Каол се загърчи в ръцете й и тя впи нокти още по-надълбоко в плътта му. Той се вцепени. Струя кръв шурна по врата му и изцапа туниката му.

О, богове! Мисли… мисли, мисли, мисли!

Водачката на Крилото извърна огнените си очи към Роуан.

— Такива като теб — пророни тя — не съм виждала от доста време.

— Пусни мъжа — заповяда Роуан.

Усмивката на Манон разкри ред чудовищни железни зъби, оголени опасно близо до врата на Каол.

— Не приемам нареждания от копелета с елфически произход.

— Пусни го — повтори Роуан с плашещо тих глас. — Или това ще е последната ти грешка, Водачке на Крилото.

В полето зад тях уивърните буйстваха, мятаха опашки и разгръщаха криле.

Белокосата вещица надникна към Каол, който вече дишаше затормозено.

— Кралят едва ли е стигнал далеч. Може би трябва да те предам на него. — Раните по бузите й, завехнали в синьо, наподобяваха зловеща бойна маскировка. — Ще побеснее, ако разбере, че сте отвлекли затворничката ми. Може пък ти да го усмириш, а, момко?

Елин и Роуан се спогледаха и тя пристъпи до него, изваждайки Голдрин.

— Ако искаш да носиш трофей на краля — провикна се тя, — вземи мен.

— Недей — възрази немощно Каол.

Вещицата и дванадесетте й бранителки обърнаха безсмъртните си, гибелни погледи към Елин.

Тя пусна Голдрин в тревата и разпери ръце. Едион изръмжа предупредително.

— И защо да си правя труда? — попита Водачката на Крилото. — Пък и може да отведем всички ви при краля.

Едион повдигна леко меча си.

— Можете да опитате.

Елин внимателно доближи вещицата, поставяйки ръце над главата си.

— Ако започнете битка с нас, всички ще умрете.

Водачката на Крилото я огледа от глава до пети.

— Коя си ти. — Заповед, не въпрос.

— Елин Галантиус.

Изненада и нещо друго, което Елин не успя да разтълкува, просветна в златните очи на белокосата.

— Кралицата на Терасен.

Елин се поклони, без да сваля поглед от вещицата.

— На вашите услуги.

Само един метър я делеше от наследницата на Черноклюните.

Златните очи прескочиха към Каол, а после и към Едион и Роуан.

— Това е свитата ти, предполагам?

— Какво те интересува?

Водачката на Крилото огледа Едион.

— Брат ти?

— Братовчед ми Едион. Красив е почти колкото мен, не смяташ ли?

Вещицата не се усмихна.

Но Елин я беше доближила толкова, че виждаше капките кръв от врата на Каол по тревата пред ботушите й.

* * *

Кралицата на Терасен.

Надеждите на Елида се оказваха оправдани.

Въпреки че младата кралица сега влачеше крака по тревата, неспособна да стои мирно, докато се пазареше за живота на мъжа.

Елфическият воин зад нея следеше всяко движение по полето. Той беше най-опасният, онзи, който не трябваше да изпуска от поглед. От петдесет години не се беше била с елфически воин. След като бе преспала с него. Негодникът беше изпотрошил костите на ръката й.

А тя костите на цялото му тяло.

Но онзи беше млад, арогантен и почти неопитен.

Този… Навярно щеше да избие поне няколко от Тринадесетте й, ако докоснеше и косъм от главата на кралицата му. А не биваше да забравя и за златокосия — едър като другия, но споделящ безстрашната дързост и озаптена лудост на братовчедка си. Можеше да й донесе главоболия, ако не се погрижеше за него навреме.

Кралицата продължаваше да рови с крак в тревата. Сигурно беше на около двадесет. Въпреки това имаше маниера на воин, поне докато не започна да нервничи. Но все пак бързо усети, че несъзнателните й движения издават тревогата и неопитността й. Посоката на вятъра не позволяваше на Манон да долови точно колко се страхуваше.

— Е, Водачке на Крилото?

Дали кралят щеше да сложи нашийник около хубавото й вратленце, както беше сторил с принца? Или просто щеше да я убие? Не че имаше значение. Щеше да й е благодарен за такъв подарък.

Манон бутна капитана към кралицата. Елин протегна ръка и го изтика зад себе си. Двете впериха погледи една в друга.

В очите й нямаше страх — нито капка в красивото й, простосмъртно лице.

Щеше да й донесе повече нерви, отколкото си струваше.

Пък и я чакаха по-важни неща. Баба й одобряваше чифтосването, унижаването на вещици.

Трябваше да излети веднага, да се обгради с облаци и вятър за няколко часа.

Дни. Седмици.

— Нямам интерес да вземам пленници, нито да се бия точно днес — заяви Манон.

Кралицата на Терасен се ухили насреща й.

— Чудесно.

Манон се обърна и нареди на Тринадесетте си да яхват уивърните.

— Бих казала — продължи кралицата, — че това те прави по-умна от Баба Жълтонога.

Манон спря на място и впери поглед право напред, без да вижда тревата, небето и дърветата.

Астерин се завъртя.

— Какво знаеш за Баба Жълтонога?

Кралицата се изсмя гърлено въпреки предупредителното ръмжене на елфическия воин.

Манон надникна бавно през рамо.

Кралицата отвори яката на туниката си, разкривайки огърлица от тънки белези по врата си.

Вятърът измени посоката си и мирисът на желязо, камък и чиста омраза връхлетя Манон като удар в лицето. Всяка вещица от Железни зъби познаваше неизличимата миризма на белези като нейните. Убийца на вещици.

Е, май все пак щеше да пролее малко кръв.

— Ти, жалка твар — извика Манон и се спусна.

Само за да забие лице в невидима стена.

И да замръзне като статуя.

* * *

— Бягайте! — пророни Елин, грабна Голдрин и хукна към гората.

Водачката на Крилото не помръдваше от мястото си, а останалите вещици се спуснаха към нея със смаяни лица.

Човешката кръв на Каол нямаше да задържи магията дълго време.

— Клисурата — извика Едион, без да поглежда назад, докато препускаше с Каол към храма.

Прелетяха през гората, а вещиците още стояха на поляната и се мъчеха да премахнат заклинанието, впримчило водачката им.

— Късметът е на твоя страна, момиче — заяви Роуан в бяг.

— Кажи ми го отново, като се измъкнем оттук — отвърна задъхано Елин, прескачайки едно паднало дърво.

Безумен рев подплаши птиците от короните на дърветата и краката й затичаха още по-бързо. Водачката на Крилото определено беше ядосана. Много, много ядосана.

Елин не бе повярвала нито за миг, че вещицата ще ги пусне без бой. Затова трябваше да им осигури колкото може повече време. Дърветата се разредиха и пред тях се откри гола земя, водеща към дълбоката клисура и храма, кацнал на щръкналата в центъра й скала. От другата страна се простираше остатъкът от Оуквалд.

Двата моста от вериги и дъски бяха единственият път до отсрещния край. А тъй като гъстият Оуквалдски лес възпрепятстваше уивърните, само по тях можеха да се измъкнат на вещиците, които несъмнено щяха да ги подгонят пеша.

— Побързайте — изкрещя Роуан, като наближиха руините на храма.

Древната постройка беше толкова малка, че дори жриците не бяха живели там. Единствената украса на скалния остров бяха петте белязани от времето колони и рушащият се куполест покрив. Нямаше дори олтар, поне не и оцелял след толкова векове.

Очевидно хората се бяха отказали от Темис дълго преди появата на адарланския крал.

Елин се молеше единствено мостовете от двете страни на храма…

Едион наби пети пред първия мост. Каол го следваше на тридесетина крачки, а Елин и Роуан тичаха след него.

— Стабилен е — обяви Едион.

И преди да е успяла да го спре, братовчед й хукна по него. Мостът заподскача и се залюля, но удържа тежестта му, въпреки че сърцето й спря за момент. В следващия миг Едион стоеше на скалния остров, издигащ се като самотен каменен стълб, изваян от буйната река далеч под краката им. Той махна на Каол.

— Един по един — нареди.

Зад гърба му чакаше вторият мост.

Каол премина с бърза крачка между каменните колони в началото на първия мост и тънките железни вериги се загърчиха от внезапното раздвижване. Той полетя към храма с по-голяма бързина, отколкото някога беше постигал по време на сутрешните тренировки на територията на двореца.

Елин и Роуан пристигнаха пред колоните и…

— Не си и помисляй да спориш… — изръмжа Роуан и я бутна пред себе си. Свещени богове, каква бездна зееше под краката им. Тътенът на реката ги достигаше като шепот.

Въпреки това Елин побягна, защото Роуан я чакаше отзад, а вещиците се задаваха от гората с елфическа скорост. Мостът подскачаше и се люлееше, докато краката й летяха по дървените греди. Пред тях Едион вече беше прекосил и втория мост и сега Каол търчеше по него. Елин ускори крачка и взе последните метри до скалата със скок.

Каол стъпи на отсрещната страна на клисурата, извади меча си и застана до Едион, който бе насочил лъка си към гората зад нея. Елин изкачи на бегом няколкото стъпала до голата платформа на храма. Кръглото пространство едва ли надвишаваше десетина метра в диаметър и бе обградено от ужасяваща пропаст — и сигурна смърт.

Явно Темис не беше от милостивите богове.

Тя се обърна да погледне зад гърба си. Роуан тичаше по моста с такава пъргавина, че веригите едва се поклащаха, но… Елин изруга. Водачката на Крилото бе достигнала каменните колони. Засили се и преодоля една трета от моста с внушителен скок. Изпревари дори предупредителната стрела на Едион, забила се на мястото, където би кацнал всеки простосмъртен. Но не и вещица. Гръм и мълнии.

— Върви — изрева й Роуан, но тя хвана кинжалите си и приклекна в бойна готовност, когато…

Стрелата на златокосата вещица полетя към нея от другия край на клисурата.

Елин отскочи встрани, за да я избегне, попадайки точно на мястото, към което летеше втората й стрела. Стена от мускули се блъсна в нея и я бутна върху скалата. Стрелата се заби право в рамото на Роуан.