Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (48)

47

— Какво се е случило тук, дявол да го вземе? — изрева Елин, когато входните врати на Асасинската крепост се треснаха зад нея. Едион и Роуан я следваха, прикрити под тежките си качулки.

Вестибюлът пустееше, но някой изпусна чашата си в затворената всекидневна и…

Трима мъже, единият висок, вторият — нисък и слаб, а третият — грамада от мускули, влязоха в просторното помещение. Хардинг, Терн и Мулин. Тя им се озъби, най-вече на Терн. Той беше най-дребният, най-възрастният и най-коварният и оглавяваше скромната им групичка. Вероятно се бе надявал Елин да убие Аробин още онази нощ в „Подземието“.

— Говори — изсъска тя насреща му.

Терн зае разкрачена стойка.

— Не и преди теб.

Едион изръмжа гърлено и тримата асасини огледаха спътниците й.

— Не се занимавайте с бойните ми кучета. — Тримата върнаха погледите си към нея. — Да чуя оправданията ви.

Откъм всекидневната зад мъжете се долови приглушен стон и тя стрелна очи над мощното рамо на Мулин.

— Защо двете долни курви още са в имението?

Терн я изгледа свирепо.

— Защото Лизандра се събуди с писъци до тялото му.

Елин сви ръце в юмруци.

— Така значи — пророни с върла злоба, която накара дори Терн да отстъпи от пътя й.

Лизандра седеше в едно кресло, притиснала носна кърпа до лицето си. Кларис, господарката й, стоеше зад нея… мъртвешки бледа.

Кожата и косата на Лизандра бяха окъпани в кръв, просмукала се на места през ефирната коприна на оскъдния й халат.

Като видя Елин да влиза, скочи на крака и впери умолителен поглед в нея.

— Не бях аз… кълна се, не бях…

Звездно представление.

— И защо да ти вярвам? — провлачи Елин. — Само ти имаш достъп до стаята му?

Кларис, златокоса и красива за жена на четиридесетгодишна възраст, изцъка с език.

— Лизандра не би наранила Аробин. Та той изплащаше дълговете й.

Елин килна глава.

— Да съм искала проклетото ти мнение, Кларис?

Готови за насилие, Роуан и Едион не се намесваха в разговора, макар че Елин усети смайването по закачулените им лица. Идеално. Отново стрелна поглед към асасините.

— Покажете ми къде сте го намерили. Веднага.

Терн я изгледа проницателно. Дързък опит да разбере дали не знам повече, отколкото трябва, помисли си тя. Асасинът посочи витото стълбище през отворената врата на всекидневната.

— В стаята му. Но преместихме трупа му на долния етаж.

— Преместили сте го, преди да огледам местопрестъплението?

Отговори й високият, мълчалив Хардинг.

— Съобщихме ти единствено от любезност.

И за да проверите дали аз не съм убиецът.

Тя тръгна към вратата, посочвайки Лизандра и Кларис през рамо.

— Ако някоя от тях опита да избяга — нареди на Едион, — изкорми и двете.

Едион се усмихна хищно изпод качулката и отпусна ръце до бойните си ножове.

Спалнята на Аробин изглеждаше като касапница. Елин спря на прага с искрено изумление, докато очите й обхождаха пропитото с кръв легло и червените локви на пода.

Какво му беше причинила Лизандра, по дяволите?

Тя стисна ръце, за да спре треперенето им, преди тримата асасини зад нея да забележат. Следяха изкъсо всяка нейна глътка въздух, всяко мигване.

— Как?

Мулин изпръхтя.

— Някой е прерязал гърлото му и го е оставил да се задуши в собствената си кръв.

Стомахът й се преобърна — съвсем буквално. Явно Лизандра не бе искала да му се размине лесно.

— Има… — подхвана тя, но гърлото й пресече думите. Опита отново: — Има отпечатък в кръвта.

— От ботуш — обясни Терн до нея. — Голям, вероятно мъжки.

Той демонстративно огледа фините крака на Елин. После обърна поглед и към ботушите на Роуан, който се извисяваше зад гърба й, макар че навярно вече ги беше проучил. Долен плъх. Естествено, че отпечатъците, нарочно оставени от Каол, нямаха нищо общо с техните ботуши.

— По ключалката на вратата няма следи от проникване с взлом — обяви тя. — Прозорецът разбит ли е?

— Отиди да провериш — покани я Терн.

За целта трябваше да мине през кръвта на Аробин.

— Просто отговори на въпроса ми — процеди тихо. Предпазливо.

— Ключалката му е разбита от външната страна — обади се Хардинг и Терн му стрелна остър поглед.

Елин се върна в прохладния сумрак на вестибюла. Роуан спазваше почтително разстояние от асасините, които още не бяха установили елфическия му произход заради голямата качулка — и нямаше да заподозрат нищо, ако не отвореше уста, разкривайки удължените си кучешки зъби.

— И никой не е докладвал за нередности? — попита Елин.

Терн сви рамене.

— Убиецът явно е изчакал бурята, за да го нападне.

Отново втренчи злобните си, тъмни очи в нея.

— Защо просто не изплюеш камъчето, Терн? Защо не ме попиташ къде съм била снощи?

— Знаем къде си била — отвърна вместо него Хардинг. Издигаше се значително над Терн и по продълговатото му, невъзмутимо лице нямаше нито капка дружелюбие. — Разузнавачите ни докладваха, че си прекарала нощта вкъщи.

Постояла си на покрива, после си легнала.

Точно по план.

— Споделяш ми тази подробност, защото искаш да изловя разузнавачите ви и да им извадя очите? — попита вежливо Елин. — Понеже точно това възнамерявам да свърша, след като се справя с тази каша.

Мулин въздъхна шумно през носа си и хвърли кръвнишки поглед към Хардинг, но не каза нищо. Открай време беше пестелив с думите — идеалният тип човек за мръсна работа.

— Ти не пипай нашите хора и ние няма да пипаме твоите — предупреди я Терн.

— Не си правя уговорки с мизерни, второкласни асасини — изчурулика ведро Елин и му се усмихна ехидно. Тръгна по коридора, подмина някогашната си стая и слезе по стълбището, плътно следвана от Роуан.

Като влезе във всекидневната, кимна на Едион. Той остана в бойна готовност, с вълча усмивка на лице. Лизандра не беше помръднала и на сантиметър.

— Свободна си — уведоми я Елин и тя вирна глава.

— Какво? — изрева Терн.

Елин посочи вратата.

— Защо им е на тези алчни пачаври да убиват най-заможния си клиент? В интерес на истината — подхвърли тя през рамо — май вие тримата бихте имали по-голяма изгода.

Преди асасините да са се разлаяли насреща й, Кларис се покашля многозначително.

— Да? — процеди през зъби Елин.

Лицето на Кларис беше мъртвешки бледо, но проговори с гордо вдигната глава.

— Ако нямате нищо против, бихме искали да останем, тъй като управникът на банката ще дойде да прочете завещанието на Аробин. Той… — Сводницата попи сълзите от очите си като опечалена вдовица. — Аробин ми каза, че ни е отредил дял от него. Бихме искали да го чуем.

Елин й се ухили.

— Кръвта му още не е изсъхнала по онова легло, а вече дебнете завещанието му като грабливи птици. Защо ли се учудвам. Питам се дали не ви освободих от отговорност твърде рано, щом сте толкова нетърпеливи да отмъкнете дела си.

Кларис пребледня отново, а Лизандра затрепери.

— Моля те, Селена — подхвана тя. — Не сме… Никога не бих…

Някой почука на входната врата.

Елин пъхна ръце в джобовете си.

— Я виж ти. Точно навреме.

* * *

Управникът на банката щеше да повърне при вида на окървавената Лизандра, но, за щастие, видя Елин и по лицето му се изписа нещо като облекчение. Лизандра и Кларис седнаха на две съседни кресла, а той се настани зад малкото писалище до грамадните еркерни прозорци. Терн и другарчетата му се струпаха край него като лешояди. Елин се облегна на стената до входа със скръстени ръце.

Едион застана от лявата й страна, а Роуан от дясната. Докато управникът поднасяше обичайните съболезнования, тя усети погледа на Роуан върху себе си. Той пристъпи по-близо до нея и опита да докосне ръката й. Тя се отдръпна от допира му.

Още чувстваше очите му върху себе си, когато управникът отвори запечатания плик и се покашля делово. Избълва нещо на юридически жаргон и отново поднесе съболезнованията си, които проклетата Кларис имаше наглостта да приеме от името на всички, изживявайки се като вдовица на Аробин.

Последва дългият списък с притежания на покойния: бизнес вложения, имоти и грамадното, нечовешко състояние в банковата му сметка. Кларис направо точеше лиги по килима, но тримата асасини на Аробин запазиха лицата си безизразни.

— Обявявам — зачете управникът — за единствен наследник на всичките ми финансови средства, имоти и вложения Селена Сардотиен.

Кларис се завъртя в креслото си със змийска ловкост.

— Какво?

— Глупости — изстреля Едион.

Елин зяпна срещу управника, а ръцете й увиснаха до тялото й.

— Ще повторите ли? — рече с пресъхнала уста.

Управникът й отвърна с нервна, водниста усмивка.

— Всичко, цялото му състояние е ваше. Е, с изключение на… сумата за мадам Кларис, с която погасява дълговете си.

Той показа документа на Кларис.

— Това е невъзможно — изсъска мадам. — Аробин ми обеща да ме включи в завещанието си.

— И те е включил — провлачи Елин и се отблъсна от стената, за да надникне над рамото й към скромната сума. — Не ставай алчна.

— Къде са копията? — попита Терн. — Прегледахте ли ги?

Той заобиколи писалището, за да зърне завещанието с очите си.

Управникът изтръпна, но вдигна пергамента — подписан от Аробин и напълно изряден.

— Проверихме дубликатите още в трезора тази сутрин. Всичките са идентични и съставени преди три месеца.

По време на престоя й във Вендлин.

Тя пристъпи напред.

— Значи, като изключим мижавата сумичка за Кларис… всичко това — имението, Гилдията, останалите му имоти, състоянието му — всичко е мое?

Управникът кимна отново. Вече прибираше документите в куфарчето си с разтреперани ръце.

— Поздравления, госпожице Сардотиен.

Тя обърна бавно глава към Кларис и Лизандра.

— Е, щом е така… — Тя оголи зъби в стръвна усмивка. — Разкарайте мръснишките си, лакоми задници от къщата ми.

Управникът се закашля.

Лизандра се спусна към вратата с бясна скорост. Кларис обаче остана на мястото си.

— Как смееш… — подхвана сводницата.

— Пет — заброи Елин, вдигайки пет пръста. Свали единия, а със свободната ръка се пресегна към кинжала си. — Четири. — Още един пръст. — Три.

Кларис се измъкна от стаята и хукна подир ридаещата Лизандра.

Елин насочи вниманието си към тримата асасини. Бяха отпуснали вяло ръце до телата си, а по лицата им играеха ярост и смайване, и — съвсем разумно — нещо като страх.

— Вие държахте Сам, докато Аробин ме пребиваше почти до смърт, и не си помръднахте пръста да го спрете, когато се нахвърли и на него — изстреля на един дъх Елин. — Не знам какво участие сте имали в убийството му, но никога няма да забравя гласовете ви пред вратата на спалнята, докато ми разказвахте подробно за касапницата на Рурк Фаран. Лесно ли ви беше да ме изпратите в къщата на оня садист, знаейки какво е причинил на Сам и какво умира от желание да причини на мен? Заповеди ли изпълнявахте, или на драго сърце предложихте услугите си?

Управникът, попаднал в стая, пълна с професионални убийци, се беше свил в стола си и опитваше да стане невидим.

Терн сбърчи горната си устна.

— Не знаем за какво говориш?

— Жалко. Бях в настроение да изслушам мизерните ви оправдания. — Тя хвърли един поглед към часовника над камината. — Обирайте си парцалите и да ви няма.

Веднага.

Тримата примигнаха насреща й.

— Какво? — смая се Терн.

— Обирайте си парцалите — повтори тя, изричайки отчетливо всяка дума. — И да ви няма. Веднага.

— Това е домът ни — изтъкна Хардинг.

— Вече не е. — Тя зачопли небрежно ноктите си. — Поправете ме, ако греша, управнико! — измърка тя и човечецът се сви на топка под погледа й. — Притежавам тази къща и всичко в нея. Терн, Хардинг и Мулин още не са изплатили дълговете си към клетия Аробин, затова притежавам и всичко тяхно… дори дрехите им. Тъй като съм в щедро настроение, ще им позволя да задържат поне тях — и бездруго нямат вкус. Оръжията им обаче, списъците им с клиенти, Гилдията… Всичко това ми принадлежи. Аз решавам кой ще остане и кого ще изгоня. Понеже тези тримцата обвиниха мен за убийството на господаря ми, не искам да ги виждам повече. Ако опитат да си намерят работа в този град, на този континент, то имам законното право, предоставено ми от Гилдията, да ги издиря и накълцам на миниатюрни парченца. — Тя примигна невинно с мигли. — Правилно ли се ориентирам?

Управникът преглътна шумно.

— Да, правилно.

Терн пристъпи към нея.

— Не можеш… не можеш да направиш такова нещо.

— Мога и ще го сторя. Кралица на асасините, чудесно звучи, не смятате ли? — Тя махна към вратата. — Напуснете, ако обичате.

Хардинг и Мулин понечиха да тръгнат към изхода, но Терн стрелна ръка пред тях и ги спря.

— Какво искаш от нас, дявол да го вземе?

— Откровено казано, нямам нищо против да увиснете на червата си от полилея, но това би съсипало тези разкошни килими, които вече са моя собственост.

— Не можеш просто да ни изхвърлиш на улицата. Какво ще правим? Къде ще отидем?

— Доколкото знам, в ада е прекрасно по това време на годината.

— Моля те… моля те — подхвана задъхано Терн.

Елин пъхна ръце в джобовете си и огледа стаята.

— Предполагам… — Издаде замислено възклицание. — Предполагам, че бих могла да ви продам къщата, земята и Гилдията.

— Ах, ти, кучка такава… — изплю Терн, но Хардинг пристъпи напред.

— За колко? — попита той.

— На колко са оценени имението и Гилдията, управник?

С вид на човек, крачещ към бесилото, управникът отвори папката отново и намери сумата. Беше астрономическа, безбожна, непосилна за трима им.

Хардинг прокара ръка през косата си. Лицето на Терн придоби смайващ нюанс на лилавото.

— Да разбирам ли, че не разполагате с такава сума? — процеди Елин. — Жалко.

Щях да ви ги продам на номиналната им цена, без оскъпяване.

Тя понечи да им обърне гръб, но Хардинг каза:

— Почакай. Ами ако всички платим заедно — ние тримата и останалите асасини?

Така че да си откупим и имението, и Гилдията.

Елин спря.

— Парите са си пари. Не ми пука откъде ще ги вземете, интересува ме само да ги получа. — Тя килна глава към управника. — Ще успеете ли да съставите документите още днес? Стига да набавят парите, разбира се.

— Това е лудост — измърмори Терн на Хардинг.

Хардинг поклати глава.

— Мълчи, Терн. Просто… замълчи.

— Аз… — подхвана управникът. — Аз… мога да ги приготвя до три ча̀са. Ще ви е достатъчно ли да подсигурите потвърждение за наличност на средствата?

Хардинг кимна.

— Ще намерим останалите и ще им обясним положението.

Елин се усмихна на управника и тримата асасини.

— Поздравления за новооткритата свобода. — После отново им посочи вратата. — И тъй като съм стопанка на къщата за следващите три часа… напуснете. Вървете да намерите другарчетата си, съберете парите и изчакайте управника на тротоара като отрепките, каквито сте.

Те се подчиниха благоразумно и Хардинг сграбчи китката на Терн, за да не й покаже дребосъкът познатия вулгарен жест. Когато управникът на банката си тръгна, асасините обсъдиха въпроса с колегите си и всички обитатели на къщата, дори с прислугата, и се изнизаха навън. Не я беше грижа какво ще си кажат съседите.

Съвсем скоро в грамадното, красиво имение останаха само те тримата с Едион и Роуан.

Двамата мъже я последваха безмълвно през вратата към мрачните подземни етажи, за да се сбогува с някогашния си господар.

* * *

Роуан не знаеше какво да мисли. Елин се беше превърнала във вихрушка от омраза, ярост и насилие. И никой от онези смотани асасини не се изненада от поведението й. Ако съдеше по пребледнялото лице на Едион, и той размишляваше върху същото, върху годините, които бе прекарала като това непреклонно, злобно същество. Селена Сардотиен — в нея се беше превърнала днес.

Не можеше да го преглътне. Не можеше да преглътне факта, че не успяваше да я достигне, когато се превъплътеше в тази жена. Че й беше повишил тон миналата нощ, стреснат от допира й. А сега Елин странеше от него. Жената, която видя днес, не знаеше какво е добрина, нито радост.

Последва я до тъмницата и по осветения със свещи тунел до стаята, където лежеше тялото на господаря й. Елин вървеше горделиво, пъхнала ръце в джобовете си, без да отчита присъствието на Роуан. Това не е истина — повтаряше си той. — Просто заблуда.

Но в действителност го отбягваше от миналата вечер, а днес, когато най-сетне се престраши да посегне към нея, тя се отдръпна от допира му. Това вече беше истинско.

Влезе през отворената врата в същата онази стая, където някога бе намерила Сам. Червена коса се разливаше изпод белия копринен чаршаф, покриващ голото тяло на масата. Тя спря пред него, после се обърна към Роуан и Едион.

И ги загледа в очакване. Очакване да…

Едион изруга.

— Сменила си завещанието, нали?

Тя му отвърна с лека, студена усмивка. Очите й тъмнееха.

— Каза, че ти трябват пари за армия, Едион. Ето ти пари — всичките са твои, всяка една монета е за Терасен. Аробин ни дължеше поне толкова. Онази нощ се бих в „Ямите“ единствено защото на предишния ден се свързах със собствениците на кръчмата и им казах да изпратят на Аробин лек намек за възможно партньорство. Той клъвна стръвта, без дори да се усъмни. Исках да се уверя, че бързо ще си върне парите, които загуби след случката в „Подземието“.

За да не се разминем с нито монета.

Гръм и мълнии.

Едион поклати глава.

— Как… как изобщо го постигна?

Тя отвори уста, но Роуан отговори вместо нея.

— Всички онези пъти, когато се изнизваше от стаята посред нощ, се е промъквала в банката. Използвала е дневните си срещи с управника на банката, за да опознае сградата, да види кое къде стои. — Тази жена, неговата кралица…

Позната тръпка пробяга през вените му. — Изгори ли оригинала?

Тя даже не го погледна.

— Кларис щеше да забогатее, а Терн да стане крал на асасините. Знаеш ли какво щях да получа аз? Амулета на Оринт. Само това ми е завещал.

— Така си разбрала, че наистина е у него… и къде го държи — промълви Роуан. — Като си прочела завещанието му.

Елин сви рамене, пренебрегвайки шока и възхищението, които изплуваха неканени по лицето му. Пренебрегвайки него.

Едион потри чело.

— Не знам какво да кажа. Трябваше да ме предупредиш, за да не се държа като пълен кретен горе.

— Изненадата ти трябваше да е автентична. Дори Лизандра не знаеше за завещанието.

Толкова сдържан отговор — сбит и непоклатим. Роуан искаше да я разтърси, да я накара да му проговори, да го погледне. Но се притесняваше, че може да го отблъсне отново, този път пред очите на генерала. Елин обърна поглед към тялото на Аробин, отметна чаршафа от лицето му и разкри назъбената рана по бледия му врат.

Лизандра го беше обезобразила.

Чертите му бяха застинали в спокойно изражение, но съдейки по кървавата сцена в спалнята, Роуан предполагаше, че е бил в пълно съзнание, докато се е давел в собствената си кръв.

Елин загледа равнодушно някогашния си господар. Само устата й се постегна леко.

— Дано тъмният бог ти осигури почетно място в царството си — пророни с мрачен тон, който запрати ледена вълна по гръбнака на Роуан.

Тя протегна ръка зад гърба си.

— Дай ми меча си — нареди на Едион.

Едион извади Меча на Оринт и й го подаде. Тя плъзна поглед по древното оръжие на прадедите си, претегляйки го в ръце. Като вдигна глава, в изумителните й очи цареше единствено студена решимост.

Кралица, въдворяваща справедливост. Издигна меча на баща си и отсече главата на Аробин. Тя се търкулна от масата и глухо и някак цинично тупна на земята, а Елин се усмихна мрачно на обезглавения труп.

— За всеки случай — пророни.