Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (64)

63

— Чудно ми е накъде може да си се запътила. — Върнън стана от леглото с котешко самодоволство на лице.

Във вените й забушува паника. Фургонът… фургонът…

— Такъв ли е бил планът ти от самото начало? Да се криеш сред вещиците, докато не дойде време да избягаш?

Елида заотстъпва към вратата. Върнън изцъка с език.

— И двамата знаем, че няма смисъл да бягаш. А и Водачката на Крилото няма да се върне скоро.

Коленете й омекнаха. О, богове!

— Но питам се — човек ли е красивата ми, хитроумна племенница… или вещица?

Колко съществен въпрос, нали? — Той сграбчи лакътя й, стиснал малък нож в другата си ръка. Елида не успя да се изтръгне от хватката му и след миг от щипещата резка в кожата й шурна червена кръв. — Е, май не си вещица.

— Аз съм Черноклюна — пророни Елида. Нямаше да му се прекланя повече, нито да си мълчи.

Върнън я заобиколи като граблива птица.

— Жалко, че всичките са на север и не могат да го потвърдят.

Бори се, бори се, бори се — напяваше кръвта й, — не му позволявай да те притисне в ъгъла. Майка ти умря в бой. Беше вещица, също като теб, а вещиците не се предават… не се предават…

Върнън се спусна към нея с бързина, на която Елида не можа да реагира с оковите си, стисна я за ръката и блъсна главата й във вратата. Тялото й просто се вкочани.

А на него толкова му трябваше — хвана двете й китки в едната си ръка, а другата вкопчи болезнено във врата й, сякаш за да й напомни, че и чичо й се е обучавал в ръкопашен бой като баща й.

— Идваш с мен.

— Не — прошепна тя едва.

Върнън я стисна още по-силно и изви ръцете й, докато не закрещя от болка.

— Знаеш ли колко може да си ми полезна? На какво може да си способна?

Той дръпна назад и отвори вратата. Не… не, нямаше да му се даде, нямаше…

Но писъците не й помагаха. Не и в крепост, пълна с чудовища. Не и в свят, където никой не я помнеше, никой не го беше грижа за нея. Тя се укроти и чичо й го прие като смирение. Усещаше усмивката му зад тила си, докато я буташе към стълбището.

— Във вените ти тече кръв на Черноклюна… заедно с щедра доза от магията на нашия род. — Повлече я надолу по стълбите и в гърлото й запари жлъчка. Никой нямаше да й се притече на помощ… защото никой не милееше за нея. — Вещиците не притежават магия, не и като нашата. Но ти, кръстоска между двата вида… — Върнън стисна ръката й по-силно, точно там, където бе раната от ножа му, и тя извика от болка. Звукът отекна по каменното стълбище, глух и незначителен. — Ти си гордостта на рода си, Елида.

* * *

Върнън я захвърли в една тъмна, ледена килия. Наоколо не се чуваше нищо друго, освен далечното покапване на вода. Тялото й трепереше толкова силно, че не можа да свика сили дори да му се моли.

— Сама си го навлече — обяви той, — когато се съюзи с онази вещица и потвърди подозренията ми, че във вените ти тече тяхна кръв. — Впи очи в нея, но тя вече оглеждаше трескаво килията, търсеше начин да излезе… а изход нямаше. — Ще стоиш тук, докато не реша, че си готова. Едва ли някой ще забележи липсата ти.

Чичо й затръшна вратата и мракът я погълна изцяло.

Тя дори не опита да я отвори.

* * *

Манон получи призовка от херцога в мига, в който влезе в Морат. Пратеникът я чакаше боязливо под арката към гнездото, а като я видя толкова окървавена и изцапана, едва предаде посланието си. Хрумна й да му тракне със зъби, само и само да го види как трепери като безгръбначна твар, но беше грохнала от умора. Главата я болеше зверски и всяко движение изискваше твърде много усилия.

Никоя от Тринадесетте не посмя да пророни и дума за баба й — за това, че одобряваше чифтосването с демони.

Манон отвори вратите на съвещателната стая със замах и позволи на трясъка да изрази мнението й за незабавната призовка на херцога. Сорел и Веста спряха на няколко крачки зад нея.

Перингтън стрелна поглед към нея. Бяха сами с Калтейн.

— Обясни ми… защо изглеждаш така.

Манон отвори уста.

Ако Върнън научеше, че Елин Галантиус е жива, ако дори за миг заподозреше колко задължена се чувства кралицата на майката на Елида, задето бе спасила живота й, навярно щеше да убие племенницата си.

— Нападнаха ни бунтовници. Изтребих ги до един.

Херцогът метна папка с документи върху масата. Тя се плъзна по стъклото и листовете се разпиляха като ветрило.

— От месеци настояваш за обяснение. Е, заповядай. Доклади за враговете ни, сведения за основните ни мишени… Подарък от Негово Величество.

Манон доближи масата.

— Случайно той да е изпратил и демонския принц в щаба ми?

Тя впери поглед в дебелия врат на херцога. Колко ли лесно щяха да раздерат ноктите й грубата му кожа?

Перингтън кривна уста.

— Роланд спря да ни е от полза. А кой би се справил по-добре с него от Тринадесетте ти?

— Не знаех, че имаме уговорка да ни използваш като екзекутори.

Наистина трябваше да разпори гърлото му за онова, което им беше причинил.

Калтейн седеше до него с празно изражение. Но дали нямаше да употреби огъня от сенки, ако Манон нападнеше херцога?

— Седни и прочети докладите, Водачке на Крилото.

Заповедническият му тон не й хареса и тя изръмжа предупредително, но все пак седна.

И зачете.

Доклади за Ейлве, Мелисанде, Фенхароу, Червената пустиня, Вендлин.

И за Терасен.

Според материалите Елин Галантиус, смятана за мъртва от доста време, се появила във Вендлин, където надвила четирима от валгските принцове, включително един опасен генерал от кралската армия, служейки си с огън.

Елин владееше огнената магия — беше й разказала Елида. — Затова може да е оцеляла.

Но… но тогава магията… Магията продължаваше да съществува във Вендлин.

Макар и тук да я нямаше.

Манон беше готова да се обзаложи на голяма част от златото, натрупано в Крепостта на Черноклюните, че мъжът пред нея — и кралят в Рифтхолд — имаха нещо общо с това.

Следващият доклад беше за ареста по обвинение в измяна на принц Едион Ашривер, бивш адарлански генерал от вендлинския род Ашривер. Обвиняваха го и в съюзничество с бунтовниците. Преди няколко седмици неидентифицирани лица го спасили от екзекуцията му.

Заподозрени: лорд Рен Олсбрук от Терасен…

И лорд Каол Уестфол от Адарлан, който служел предано като капитан на кралската гвардия до миналата пролет, когато се съюзил с Едион и напуснал двореца в деня на неговото залавяне. Подозираха, че капитанът не е отишъл далеч и ще опита да спаси дългогодишния си приятел, принца наследник.

Да го освободи.

Принцът я беше подигравал, провокирал, сякаш искаше да го убие. А Роланд я бе умолявал да сложи край на мъките му.

Ако сега Каол и Едион действаха съвместно с Елин Галантиус…

Не бяха в гората, за да разузнават.

А за да спасят принца. И онази затворничка. Поне един от тях бяха измъкнали.

Херцогът и кралят не подозираха нищо. Не предполагаха колко близо са били до всичките си мишени, колко близо са били враговете им до освобождаването на принца.

Затова капитанът се беше спуснал така.

Искаше да убие принца, да му окаже единствената възможна милост.

Бунтовниците не знаеха, че приятелят им още е в онова тяло.

— Е? — попита херцогът. — Да имаш някакви въпроси?

— Още не си ми обяснил защо ви е необходимо оръжието на баба ми. Подобно съоръжение може да има катастрофален ефект. Магията я няма вече, затова не виждам смисъл да използвате онези кули за унищожението на терасенската кралица.

— По-добре да сме подготвени, отколкото да изпаднем в непредвидена ситуация.

Имаме пълен контрол над кулите.

Манон почука с железен нокът по стъклената маса.

— Това е основната информация, Водачке на Крилото. Продължавай да ми се доказваш и ще получиш повече.

Да му се доказва? С нищо не му се беше доказвала в последно време, освен… освен като уби един от демонските му принцове и изтреби онова планинско племе без всякакво основание. Огнен гняв прогори тялото й. Значи, не беше изпратил изчадието в щаба й като послание, а като изпитание. За да провери дали може да надвие един от най-силните му воини и да продължи да му се подчинява.

— Избра ли сестринство, както те помолих?

Манон сви рамене с престорено равнодушие.

— Исках да видя кои вещици ще се държат най-добре в мое отсъствие. Това ще е наградата им.

— Давам ти срок до утре.

Манон го изгледа презрително.

— Като си тръгна оттук, ще се изкъпя и ще спя цял ден. Ако ти или някое от демонските ти приятелчета ме обезпокоите, ще разбереш колко ме бива като екзекутор. Ще взема решението си на следващия ден.

— Надявам се, че не отлагаш умишлено, нали, Водачке на Крилото?

— Защо да правя услуги на сестринства, които не заслужават вниманието ми?

Манон нарочно не се замисли какво му позволява да върши с вещиците матроната, а просто събра папките, пъхна ги в ръцете на Сорел и напусна стаята.

Астерин я чакаше, облегната на сводестия вход към стълбището за кулата й и чоплеше железните си нокти.

Сорел и Веста се напрегнаха осезаемо.

— Какво има? — попита Манон и също извади ноктите си.

Астерин я изгледа с отегчено изражение, присъщо само на безсмъртните.

— Трябва да поговорим.

* * *

Двете с Астерин отлетяха към планината и Манон позволи на братовчедка си да води — разреши и на Абраксос да следва небесносинята й женска, докато не се отдалечиха достатъчно от Морат. Кацнаха на малко плато, покрито с лилаво-оранжев килим от диви цветя и шумолящи на вятъра високи треви. Абраксос буквално виеше от радост, а Манон, чиято умора тегнеше колкото червената пелерина на гърба й, нямаше сили да го нахока.

Оставиха уивърните на поляната. Планинският вятър беше учудващо топъл, а небето — ясно и пълно с дебели, пухкави облаци. Манон беше заповядала на Сорел и Веста да останат в крепостта, независимо от възраженията им. Ако се стигнеше дотам, че да няма дори толкова вяра на братовчедка си… дори не й се мислеше.

Вероятно затова се беше съгласила да тръгне с нея.

Сигурно готовността й имаше нещо общо и с писъка на Астерин от другия край на клисурата.

Същия писък беше чула и от наследницата на Синьокръвните, Петра, когато разкъсваха уивърна й на парчета. От майката на Петра, когато дъщеря й полетя към земята заедно със своя уивърн Кийли.

Астерин отиде до ръба на платото. Дивите цветя се люлееха около прасците й, а кожените й дрехи лъщяха под жаркото слънце. Тя разплете златистата си коса, а после свали меча и кинжалите си заедно с ножниците им и ги пусна на земята.

— Искам да ме изслушаш, без да ме прекъсваш — обяви, когато Манон застана до нея.

Доста смело настояване от наследницата на клана, но в гласа й нямаше и следа от предизвикателство, от заплаха. А и Астерин никога не й бе говорила така. Затова Манон просто кимна. Златокосата вещица отправи поглед към планината — толкова по-живописна тук, далеч от тъмнината на Морат. Благоуханен ветрец повя покрай тях и леките къдри на Астерин затанцуваха като оживели слънчеви лъчи.

— Когато бях на двадесет и осем, излязох да ловя крочанки в една долина западно от Белия зъб. До следващото село ми оставаха почти сто километра път и макар че се задаваше буря, не ми се кацаше на земята. Затова опитах да я надбягам на метлата си, да прелетя над нея. Но стихията се издигаше високо и още по-нависоко. Не знам дали от светкавиците, или от вятъра, но внезапно започнах да пропадам през облаците. Успях да овладея метлата си достатъчно, че да кацна, макар сблъсъкът със земята да беше жесток. Преди да загубя съзнание, усетих, че ръката ми е счупена на две места, глезенът ми е изкълчен, а метлата ми се е разбила на парчета.

Всичко това се беше случило преди повече от осемдесет години, а Манон чак сега чуваше за него. По онова време и тя самата се бе оказала на някоя от мисиите си, но не можеше да си спомни на коя. От толкова години преследваше крочанки, че вече се сливаха в паметта й.

— Като се свестих, осъзнах, че се намирам в човешка колиба. Метлата ми лежеше на парчета до леглото. Младият мъж, който ме беше намерил, каза, че яздел към дома си през бурята и ме видял да падам от небето. Беше ловец на дивеч, затова колибата му се намираше дълбоко в пустошта. Сигурно щях да го убия, ако имах някакви сили, най-малкото защото исках притежанията му. Но няколко дни наред, докато костите ми заздравяваха, непрестанно губех съзнание и когато се събудех… ме хранеше достатъчно, че да не го възприемам като плячка. Или заплаха.

Дълго мълчание.

— Останах там пет месеца. Не залових нито една крочанка. Помагах му да лови дивеч, намерих подходящо твърдо дърво и започнах да си правя нова метла, а през това време… И двамата знаехме колко сме различни. Че моят живот трае дълги, дълги години, а той е просто човек. Но точно в онзи момент бяхме на една и съща възраст и нищо не ни интересуваше. Затова останах с него, докато не дойде време да се върна в Крепостта на Черноклюните. Обещах му… казах му, че ще се върна при първа възможност.

Манон не можеше да мисли, да диша заради тишината, превзела съзнанието й.

За пръв път чуваше тази история. Астерин бе пренебрегнала свещения си дълг…

Беше се обвързала с човек…

— Завърнах се в Крепостта бременна в първия месец.

Коленете на Манон омекнаха.

— Теб те нямаше… беше заминала на поредната си мисия. Не споделих с никого, не и докато не минаха първите най-рисковани месеци.

Съвсем нормално, тъй като повечето вещици помятаха точно в този период.

Приемаше се за чудо неродената вещица да го преживее.

— Но минаха три месеца, после четири. И когато стана трудно да укривам бременността си, разкрих на баба ти. Тя се зарадва и ми нареди да си почивам в Крепостта, за да предпазя и себе си, и новия живот в утробата ми. Аз й казах, че искам да летя, но тя забрани. Естествено, не й признах, че искам да се върна в онази ловна колиба. Знаех, че ще убие бащата на детето ми. Затова останах в кулата месеци наред като обгрижван затворник. Дори ти намина два пъти, но матроната не ти беше казала за мен. Искаше да разгласи новината чак след раждането на детето ми.

Дълга, треперлива глътка въздух.

Вещиците често стигаха до крайности в закрилата на бременните си сестри. А във вените на Астерин също течеше кръвта на Майка Черноклюна, така че несъмнено и тя бе възприемана като ценна разменна монета.

— Съставих си план. Веднага след раждането, след като отклоняха вниманието си от мен, щях да отведа дъщеря си при баща й. Искаше ми се да й подсигуря тих, спокоен живот в гората, вместо кървавата реалност на вещиците. Мислех, че ще е по-добре… и за мен.

Гласът й пресекна на последните думи. Манон не смееше да погледне братовчедка си.

— Родих. Детето едва не ме разкъса на две. Боец е, казах си, истинска Черноклюна. И се гордеех с нея. Дори докато крещях от болка и кървях, се гордеех с нея.

Астерин замлъкна и Манон най-сетне събра сили да я погледне.

По лицето на братовчедка й се търкаляха сълзи, които блещукаха на слънчевата светлина. Астерин затвори очи и зашепна към вятъра:

— Роди се мъртва. Чаках да чуя победоносния й рев, но последва единствено тишина. Тишина, а после баба ти… — Тя отвори очи. — Баба ти ме удари. И пак, и пак. Исках единствено да видя дъщеря си, но тя нареди да я изгорят. Не ми даде да я зърна дори. Бях позор за всички вещици. Аз бях виновна за недъгавата си рожба, бях озлочестила Черноклюните, бях разочаровала матроната. Повтаряше ми го отново и отново, а като заридах, тя… тя…

Манон не знаеше накъде да гледа, какво да прави с ръцете си.

Мъртвороденото дете беше най-голямата мъка за една вещица — и най-големият срам. Но постъпката на баба й…

Астерин разкопча жакета си и го хвърли в цветята. Съблече ризата си и долната си дреха, докато златната кожа на пищните й гърди не засия под слънцето. Тя се обърна и Манон падна на колене в тревата.

На корема й с жестоки, назъбени букви бе издълбана една дума:

НЕЧИСТА

— Жигоса ме. Нареди им да загреят ръжена на същите огньове, в които изгори дъщеря ми, и беляза плътта ми собственоръчно, буква по буква. Каза ми, че повече не трябвало да зачевам Черноклюна. Че повечето мъже щели да избягат от мен само като видят тая дума.

Осемдесет години. Цели осемдесет години го криеше от нея. Но Манон я беше виждала гола, нали?

Не. Не и от десетилетия насам. Като малки, да, но…

— От срам не признах пред никого. Сорел и Веста… Сорел знае, защото присъстваше в онази стая. Тя се бори за мен. Умоляваше баба ти. Но тя строши ръката й и я изгони. След като Майка Черноклюна ме изхвърли на снега, за да си умра в някоя дупка, Сорел ме намери. Извика Веста и двете ме заведоха в нейното гнездо дълбоко в планината, където тайно се грижеха за мен месеци наред, защото… дори не можех да стана от леглото. Докато един ден не се събудих решена да се боря.

Започнах да тренирам. Помогнах на тялото си да се възстанови. Заякнах, станах по-силна отпреди. И спрях да мисля за случилото се. Месец по-късно излязох на лов за крочанки и се върнах в Крепостта с три крочански сърца в кутия. Ако баба ти е била изненадана да ме види жива, не го демонстрира по никакъв начин. Ти също беше в Крепостта онази нощ. Вдигна тост в моя чест и заяви, че си горда да имаш толкова достойна Втора.

Все още на колене, усещайки мократа пръст под кожата си, Манон се взираше в грозния белег.

— Така и не се върнах при ловеца. Не знаех как да му обясня дамгата. Как да му обясня за баба ти, да му се извиня. Опасявах се, че ще постъпи като нея. Затова не отидох обратно. — Устата й потрепери. — На всеки няколко години прелитах над колибата просто за да… за да го видя. — Тя избърса лицето си. — Така и не се ожени. И дори като остаря, понякога го зървах да седи на верандата. Сякаш чакаше някого.

Нещо… нещо се пропукваше болезнено в гърдите на Манон, заплашваше да се срути.

Астерин седна сред цветята и започна да се облича. Ридаеше тихо, но Манон не смееше да я докосне. Не знаеше как да утешава.

— С времето спря да ме е грижа — продължи накрая Астерин. — За каквото и за когото и да било. Всичко се превърна в шега, в тръпка и вече нищо не ме плашеше.

Лудостта й, необузданата й пламенност… Те не бяха рожба на волно сърце, а на такова, познало отчаяние — дълбоко отчаяние, което можеше да приглуши единствено с огнен, буен живот.

— Но тогава си казах — Астерин закопча докрай жакета си, — че ще се отдам цялата на честта да бъда твоя Втора. Да служа на теб. Не на баба ти. Защото знаех, че тя ме е крила от теб с причина. Навярно е очаквала да се застъпиш за мен. И онова, което я е уплашило в теб… струваше си чакането. Вярната служба.

Затова ти се отдадох напълно.

Манон си спомни за онзи ден, когато Абраксос премина през Прохода и Тринадесетте й изглеждаха готови да се опълчат, ако баба й им наредеше да я убият…

Астерин обърна очи към нея.

— Със Сорел и Веста отдавна сме наясно на какво е способна матроната. Не ти казахме нищо, защото се страхувахме, че узнаеш ли истината, ще си изложена на опасност. В деня, когато спаси Петра, вместо да я оставиш да падне… Не само ти разбираше защо баба ти те накара да убиеш онази крочанка. — Астерин поклати глава. — Умолявам те, Манон. Не позволявай на баба си и онези мъже да използват сестрите ни така. Не им позволявай да превръщат дъщерите ни в чудовища. Умолявам те, нека заедно поправим стореното.

Манон преглътна тежко през стегнатото си до болка гърло.

— Ако им се опълчим, ще ни убият.

— Знам. Всички го знаем. Точно затова искахме да говорим с теб онази нощ.

Манон погледна към ризата на братовчедка си, сякаш можеше да види белега под нея.

— Значи, това е причината да се държиш така.

— Не мога да се преструвам, че вещерските дъщери не са ми слабост.

Ето защо баба й от десетилетия настояваше да понижат Астерин.

— Не мисля, че е слабост — отвърна Манон и надникна през рамо към Абраксос, който беше заровил муцуна в дивите цветя. — Преназначавам те за моя Втора.

Астерин сведе глава.

— Съжалявам, Манон.

— Няма за какво да съжаляваш. — После добави: — Има ли и други, с които баба ми се е отнесла така?

— Не и от Тринадесетте. Но има пострадали от други сестринства. Повечето се предават на смъртта, когато баба ти ги прокуди.

Без да съобщи на Манон. През цялото време я бе лъгала.

Тя извърна поглед на запад към планината. Надежда, чу Елида да казва, надежда за по-светло бъдеще. За дом.

Не сляпо покорство, жестокост, дисциплина. А надежда.

— Трябва да действаме внимателно.

Астерин примигна насреща й и златните пръски в черните й очи проблеснаха.

— Какво мислиш да направиш?

— Нещо изключително глупаво.