Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (55)

54

Манон се взираше в писмото, току-що донесено от един разтреперан пратеник. Елида се преструваше, че не наблюдава всяко движение на очите й по листа, но й беше трудно да откъсне поглед от нея, при положение че вещицата се зъбеше на всяка дума.

Елида лежеше на сламеното си легло, но огънят вече гаснеше, затова стана и изпъшка от болката в цялото си тяло. Беше намерила мях за вода в килера и дори беше попитала главния готвач дали може да го вземе за Водачката на Крилото. Той, естествено, не възрази. Нито пък й се разсърди за двете малки торбички ядки, които уж отмъкна за Водачката на Крилото. По-добре от нищо.

Скрила ги беше под палета, без Манон да забележи. Фургонът с провизии щеше да пристигне съвсем скоро. А като си тръгнеше, Елида щеше да е в него. И повече никога нямаше да се сблъсква с този мрак.

Пресегна се към купчината с цепеници и сложи две в огъня, предизвиквайки заря от искри. Тъкмо се канеше да легне отново, когато Манон се обади от тъмното:

— След три дни заминавам с Тринадесетте.

— Закъде? — осмели се да попита Елида.

Ако се съдеше по яростта, с която вещицата прочете писмото, едва ли отпътуваше за хубаво място.

— За една гора в Севера. Там… — Манон се спря, прекоси стаята с леки, но могъщи стъпки и хвърли писмото в камината. — Ще отсъствам поне два дни. На твое място бих се спотайвала през това време.

Стомахът на Елида се сви при мисълта, че защитницата й щеше да е на хиляди километри. Но не виждаше смисъл да й споделя опасенията си. Едва ли щеше да я е грижа, независимо че я беше приела за една от своите.

Пък и бездруго нямаше значение. Елида не беше вещица. И съвсем скоро щеше да избяга от крепостта. Не й се вярваше някой да усети липсата й.

— Ще се спотайвам — отвърна накрая.

Може би във фургона, който щеше да я отведе далеч от Морат и към свободата.

* * *

Нужни й бяха цели три дни да подготви срещата. В писмото на матроната не се споменаваше нищо за чифтосването и издевателствата над вещици. Даже звучеше така, сякаш баба й не беше получила нито едно от посланията й. Веднага щом се върнеше от тази мисия, Манон щеше да поразпита куриерите на Крепостта. Бавно. Болезнено.

Тринадесетте политаха към определени точки в Адарлан — в самото сърце на кралството, право в дебрите на Оуквалдския лес — и щяха да пристигнат ден преди срещата, за да обезопасят района.

Кралят на Адарлан държеше поне да види оръжието, което баба й му изработваше, и очевидно настояваше да се запознае с внучката й. Щеше да доведе и сина си, макар че Манон се съмняваше да е с цел защита, както наследниците бранеха матроните си. Не че я интересуваше. Подобна среща беше пълна глупост, искаше й се да го каже на баба си. Загуба на време.

Поне й се отдаваше шанс да види с очите си човека, който разпореждаше гаврите с вещиците и дъщерите им. И да разкаже лично на баба си, а може би дори да стане свидетел на касапницата, след като Майка Черноклюна разбереше истината за действията на краля.

Манон яхна седлото и Абраксос излезе на гредата. За пръв път носеше новата броня, изработена от ковача на въздушната кавалерия — най-сетне достатъчно лека за уивърните и готова за първата си проба. Вятърът захапа кожата й, но тя не му обърна внимание. Както не обръщаше внимание и на Тринадесетте си.

Астерин не й говореше и никоя от тях не продумваше за валгския принц, който херцогът им беше изпратил като изпитание, за да провери коя ще оцелее и да й напомни какво е заложено на карта. Изпитание — също като нападението с огъня от сенки върху племето. Още не беше избрала сестринство. И нямаше намерение да го прави, преди да е разговаряла с баба си.

Макар че се съмняваше херцогът да прояви особено търпение. Манон сведе поглед към бездната под тях, към нарастващата армия, обгърнала планинските склонове и долините като килим от мрак и огън, а още толкова много войници се криеха под тях. Тази сутрин Сенките й бяха докладвали за стройни, крилати същества с изроден човешки облик, кръжащи из нощното небе — твърде бързи и ловки да ги проследят, преди да изчезнат в гъстите облаци. Още колко ли страхотии щеше да им разкрие Морат с времето. Манон се чудеше дали и тях щяха да сложат под нейно командване.

Усети погледите на Тринадесетте, готови за сигнала й. Манон заби пети в ребрата на Абраксос и той се гмурна в бездната.

* * *

Белегът на ръката й я болеше.

Непрестанно й причиняваше болка — повече от нашийника, от студа, от ръцете на херцога по тялото й, от всичко, което някога й бяха причинявали. Единствено огънят от сенки й носеше облекчение.

В миналото бе вярвала, че е родена да бъде кралица.

Но вече знаеше, че е родена да бъде вълк.

Херцогът дори й сложи кучешка каишка и всели демонски принц в тялото й. Тя му се отдаде за известно време, свивайки се на толкова малко кълбо вътре в себе си, че принцът забрави за съществуването й.

Но тя чакаше търпеливо.

Мълчеше си в онзи пашкул от тъмнина и му позволяваше да си мисли, че вече я няма, позволяваше на всички им да правят какво си искат със смъртната й обвивка. Тъкмо в пашкула лумна огънят от сенки — даваше й сили, захранваше я. Преди много време, в дните на непорочното й детство, от пръстите й струяха тайни златни пламъци. Но и те изчезнаха заедно с всичко хубаво в живота й.

А сега се завръщаха — преродени като призрачни огньове в тъмната й обвивка.

Принцът в тялото й не усети как започна да гризе от него. Малко по малко крадеше парченца от неземното същество, облякло кожата й, за да безчинства с нея. Забеляза чак когато отхапа твърде много от материята му, толкова много, че го накара да изпищи от болка.

Тя му се нахвърли, преди да е успяло да я издаде, и огънят от сенки го превърна в черна пепел, в далечен спомен. Огън — съществото ненавиждаше огъня. Беше се завърнала от седмици. И чакаше. Опознаваше пламъка във вените си, как се стичаше към пръстите й и бликваше през тях като онзи огън от сенки. Демонът й говореше от време на време, ронеше нечувани, несъществуващи думи в главата й.

Нашийникът си стоеше около врата й и им позволяваше да я командват, да я докосват и нараняват. Скоро — съвсем скоро щеше да намери истинското си призвание и да завие бясно към луната. Не помнеше някогашното си име, но то нямаше значение. Вече носеше друго: Смърт, опустошителят на светове.