Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (39)

38

Елин не смееше да се върне в канализацията, не и докато не се увереше, че Лоркан е напуснал района и Валгите не сноват наоколо.

На следващата вечер тримата хапваха дружно от храната, която Едион беше събрал от кухнята, когато входната врата се отвори и Лизандра влетя в апартамента с бодър поздрав. Тримата пуснаха оръжията.

— Как го правиш? — попита Едион, когато куртизанката влезе в кухнята с парадна стъпка.

— Що за жалка вечеря! — отвърна Лизандра, надничайки през рамото му към разхвърляните по масата хляб, туршия, студени яйца, плодове, сушено месо и остатъци от сутрешния сладкиш. — Никой от трима ви ли не може да готви?

Елин, която си крадеше грозде от чинията на Роуан, изсумтя.

— Излиза, че само в закуската ни бива. А този тук — тя посочи с палец Роуан — може единствено да пече мръвки на лагерния огън.

Лизандра накара Елин да й направи място и седна на ръба на пейката. Синята й рокля се разля като течна коприна, когато протегна ръка да си вземе парче хляб.

— Плачевно е… направо е плачевно за толкова знатни, велики воини.

Едион опря ръце на масата.

— Заповядай, чувствай се като у дома си.

Лизандра му изпрати въздушна целувка.

— Привет, генерале. Радвам се да те видя в добро здраве.

Елин следеше разговора им с удоволствие, докато Лизандра не обърна зелените си очи към Роуан.

— Така и не ни запознаха онзи ден. Нейно Кралско Величие имаше да ми казва нещо изключително важно.

Лукав котешки поглед към Елин.

Роуан, който седеше от дясната страна на Едион, килна глава настрани.

— Нужно ли е да ни запознава някой?

Усмивката на Лизандра се разшири.

— Харесвам кучешките ти зъби — заяви кокетно.

Елин се задави с гроздето. Естествено, че ще ги харесва.

Роуан й отвърна с усмивка, която плашеше дори нея.

— Оглеждаш ги внимателно, за да можеш да ги пресъздадеш, когато приемеш моя облик, а, хамелеон такъв?!

Вилицата на Елин замръзна във въздуха.

— Глупости — обади се Едион.

Всичката ведрост напусна лицето на куртизанката.

Хамелеон.

Свещени богове! Какво бяха огнената магия или ветровете и ледът в сравнение с хамелеонството? Шпионите, крадците и асасините с тази дарба можеха да изискват безбожни цени за услугите си. Кралските дворове по цял свят ги издирваха и изтребваха още преди Адарлан да забрани магията.

Лизандра си взе едно гроздово зърно, огледа го и стрелна очи към Роуан.

— Може би те наблюдавам, за да знам къде да забия своите зъби, ако някога си върна дарбата.

Роуан се засмя.

Това обясняваше толкова много. Ние с теб сме диви зверове в човешка кожа.

Лизандра насочи вниманието си към Елин.

— Никой не знае за това. Дори Аробин. — Гледаше я с каменно лице. Очите й се впиваха въпросително и предизвикателно в нея.

Тайни… и Нехемия пазеше тайни от нея. Елин не каза нищо.

Лизандра стисна устни и отново се обърна към Роуан.

— Как разбра?

Той сви рамене, но Елин усети, че вниманието му е върху нея, че чете обърканите й мисли.

— Преди векове имах среща с няколко хамелеона. Всичките миришете еднакво.

Лизандра се подуши, а Едион измърмори:

— Значи това било.

Куртизанката отново обърна поглед към Елин.

— Кажи нещо.

Елин вдигна ръка.

— Просто… дай ми малко време.

Време да раздели в съзнанието си една приятелка от друга — онази, която бе обичала и която я бе лъгала за щяло и нещяло, и онази, която някога мразеше и от която самата тя пазеше тайни… мразеше я, докато скръбта не сля любовта и омразата.

— На колко си била, когато научи? — поинтересува се Едион.

— Малка… на пет или шест годинки. Но още тогава знаех, че трябва да крия дарбата си от всички. Не съм я наследила от майка си, така че явно е от баща ми.

Тя никога не говореше за него. И като че ли не й липсваше.

Дарба — интересен подбор на думи.

— Какво е станало с нея? — попита Роуан.

Лизандра сви рамене.

— Не знам. Бях на седем, когато ме преби и ме изхвърли от дома. Живеехме тук, в Рифтхолд. Същата сутрин за пръв път допуснах грешката да променя облика си пред нея. Не помня какво, но нещо ме беше уплашило достатъчно, че да се превърна в съскаща котка.

— Проклятие — коментира Едион.

— Изглежда, че владееш дарбата изцяло — промълви Роуан.

— Още преди онази случка знаех на какво съм способна, че мога да се трансформирам във всяко живо същество. Но тук магията беше забранена. И във всички кралства се гледаше с недоверие на хамелеоните. Съвсем очаквано. — Гърлен смях. — След като майка ми ме изгони, останах на улицата. Бяхме толкова бедни, че почти не усетих разликата, но… през първите два дни плаках на прага ни. Тя заплаши да ме предаде на властите, затова избягах и повече никога не я видях. След няколко месеца наминах край къщата, но нея я нямаше, беше се изнесла.

— Май е била прекрасен човек — обади се Едион.

Лизандра не я беше излъгала. Нехемия я лъжеше в очите, криеше от нея важни неща. Но Лизандра… Бяха квит — все пак и тя самата не й беше казала, че е кралица.

— Как си оцеляла? — попита накрая Елин, отпускайки рамене. — Седемгодишно момиченце по улиците на Рифтхолд. Не звучи добре.

Нещо просветна в очите на Лизандра и Елин се зачуди дали не бе очаквала точно този удар.

— Използвах способностите си. Понякога се подвизавах като човек, преобразявах се в улични гаменчета, ползващи се с авторитет в шайките си. В други случаи се превръщах в бездомна котка, в плъх или пък в чайка. А после осъзнах, че ако си придавах по-красив вид, докато просех, ми даваха повече пари.

Носех едно от красивите си лица, когато магията изчезна. И оттогава съм с него.

— Значи това лице не е истинското ти? — попита Елин. — Нито тялото ти?

— Не. А най-много ме измъчва това, че не си спомням истинското си лице.

Такива опасности крие хамелеонството — да забравиш собствения си вид, защото именно споменът ръководи целия процес. Помня, че бях най-обикновена, но… не мога да се сетя дали очите ми бяха сини, сиви, или зелени, не знам каква форма имаха носът и брадичката ми. А и тогава живеех в детско тяло. Нямам представа как бих изглеждала сега като жена.

— И Аробин те е забелязал в това ти превъплъщение няколко години по-късно? — пророни Елин.

Лизандра кимна и изтупа невидимо мъхче от роклята си.

— Ако магията се възвърне, би ли гледала с подозрение на един хамелеон?

Внимателно подбрани думи, внимателно зададен въпрос — най-важният очевидно.

Елин сви рамене и й отвърна искрено:

— Щях да завиждам. Преобразяването във всякакви живи същества би било безкрайно полезно. — Тя се замисли. — Не се сещам за по-добър съюзник от един хамелеон. А и сигурно ще е много забавно.

— След освобождаването на магията такова умение може да носи победа след победа на бойното поле — изтъкна Едион.

— Имаше ли любимо превъплъщение? — попита Роуан.

Лизандра се усмихна дяволито.

— Харесвах всичко с нокти и големи остри зъби.

Елин преглътна смеха си.

— С някаква цел ли идваш, Лизандра, или просто ти се прииска да дразниш приятелите ми?

Усмивката на куртизанката посърна и тя вдигна кадифена торба, натежала от нещо с формата на голяма кутия.

— Както се уговорихме.

Кутията тупна глухо върху протритата дървена маса.

Елин придърпа торбата към себе си, а мъжете вдигнаха вежди и впрегнаха елфическото си обоняние.

— Благодаря ти.

— Утре Аробин ще поиска да изпълниш твоята част от сделката и ще ти даде срок до следващата нощ. Имай готовност.

— Добре.

Едва сдържаше лицето си безизразно.

Едион се приведе напред и очите му запрескачаха помежду им.

— И очаква Елин да я изпълни сама?

— Не, мисля, че очаква и вие двамата да й помогнете.

— Капан ли ни е заложил? — попита Роуан.

— Вероятно. По един или друг начин — потвърди Лизандра. — Настоява да му занесете обещаното, а после да вечеряте с него.

— Демони и вечеря — пророни Елин. — Прекрасна комбинация.

Само Лизандра се усмихна.

— Възнамерява да ни отрови ли? — попита Едион.

Елин зачопли с нокът някаква мръсотия по масата.

— Отровата не е в стила му. Ако прави нещо с храната, то ще е да й сложи някакъв опиат, с който да ни извади от строя, за да ни премести някъде. Обича да контролира всичко — добави тя, вперила поглед в масата. Нямаше особено желание да вижда израженията на Роуан и Едион. — Болката и страхът му носят удоволствие, но надмощието е истинският му наркотик. — Лицето на Лизандра бе притъмняло и очите й гледаха някак студено, пронизващо. Елин не се съмняваше, че бяха отражение на нейните. Само тя разбираше, и то от личен опит, колко свирепо Аробин преследваше властта. Елин стана на крака. — Ще те изпратя до каретата ти.

* * *

Двете с Лизандра спряха сред купчините със сандъци в склада.

— Готова ли си? — попита Лизандра, скръствайки ръце.

Елин кимна.

— Не знам дали някога ще можем да му… да им отмъстим за стореното. Но ще трябва да се задоволя и с малко. Не ми остава много време.

Лизандра стисна устни.

— Твърде рисковано е да идвам тук отново, докато не изпълним плана си.

— Благодаря ти за всичко.

— Няма да се учудя, ако си е наумил и нещо друго. Бъди нащрек.

— Ти също.

— И не ми се… сърдиш, задето не ти казах?

— Твоята тайна е не по-малко смъртоносна от моята, Лизандра. Просто ми стана… знам ли. Зачудих се дали не съм сгрешила някъде, дали не съм загубила доверието ти.

— Исках да ти споделя… умирах от желание.

Елин й вярваше.

— Изложи се на толкова опасна среща с Валгите в деня, когато измъкнахме Едион от двореца — пророни Елин. — Сигурно щяха да обезумеят, ако научеха, че в града има хамелеон. — А онази нощ в „Ямите“, когато постоянно извръщаше лице от валгските командири и се криеше зад Аробин… Правила го беше, за да не я забележат. — Проявила си безумна храброст.

— Дори преди да дойдеш в Рифтхолд, Елин, знаех, че каузата ти… си струва. — И тя е?

Гърлото й се стегна.

— Бориш се за свят, където хора като мен не трябва да се крият. — Лизандра се обърна да си върви, но Елин я хвана за ръката. Куртизанката се поусмихна. — В тези времена ми се иска да имах твоите умения… вместо моите.

— Би ли го направила? След две нощи?

Лизандра изтръгна внимателно ръката си от нейната.

— Мисля за това всеки божи ден, откакто Уесли загина. Бих го сторила, и то на драго сърце. Но нямам нищо против да ти отстъпя тази чест. Ти няма да се поколебаеш. А това ме успокоява някак.

* * *

Един уличен гамен донесе вестта в десет часа на следващата сутрин.

Елин стоеше до масата пред камината и се взираше в кремавия пощенски плик, върху чието червено восъчно клеймо имаше два кръстосани кинжала. Едион и Роуан надничаха иззад раменете й, оглеждайки кутията, която бе пристигнала с писмото. И двамата душеха въздуха със сбърчени носове.

— Мирише на бадеми — отбеляза Едион.

Тя измъкна картичката. Официална покана за вечеря в осем часа на следващия ден — за нея и двамата й гости — и молба да изпълни своята част от уговорката им.

Търпението му се изчерпваше. Но, естествено, не искаше от нея просто да стовари демона на прага му. Не, трябваше да му го поднесе по специален начин. Вечерята щеше да се състои достатъчно късно, че да има време да свърши работата си.

В края на поканата имаше послание, изписано с елегантен, отработен почерк. Подарък — надявам се да го използваш за утре вечер. Тя метна картичката на масата и махна с ръка на двамата мъже да отворят кутията, а тя самата отиде до прозореца и зарея поглед към двореца. Светеше ослепително на утринното слънце, сякаш бе изваян от седеф, злато и сребро. Зад гърба си чу шумоленето на опаковъчната панделка, отварянето на капака и…

— Какво е това, дявол да го вземе?

Тя надникна през рамо. Едион държеше голяма стъклена бутилка с кехлибарена течност.

— Ароматно масло за кожа.

— Защо иска да го използваш за утре вечер? — попита плахо Едион.

Елин отново извърна поглед към прозореца. Роуан се настани на креслото зад нея като мощна опора до гърба й.

— Просто поредният ход в играта ни — отвърна тя.

Трябваше да го втрие в кожата си… неговия аромат.

Не че подобно искане от негова страна я изненадваше, но…

— И смяташ ли да му угодиш? — изплю Едион.

— Утрешната ни цел е да му откраднем Амулета на Оринт. Ако използвам ароматното му масло, ще го поставя в уязвима позиция.

— Не разбирам.

— Поканата е заплаха — обясни Роуан вместо нея. Чувстваше го на сантиметри от себе си, усещаше движенията му като свои собствени. — Кани и двамата й гости, с което ни показва, че знае колко сме и кой си ти.

— Ами ти? — попита Едион.

Платът на ризата му изшумоля по кожата му и Роуан сви рамене.

— Вероятно вече е наясно, че съм с елфическа кръв.

Мисълта за сблъсъка между Роуан и Аробин, както и какво би опитал да му стори кралят на асасините…

— Ами демонът? — продължи с въпросите Едион. — Очаква да му го заведем пременени като за бал?

— Да. Поредният тест.

— Е, кога ще заловим някой валгски командир?

Елин и Роуан се спогледаха.

— Ти ще стоиш тук — заяви му тя.

— Друг път.

Елин посочи към ребрата му.

— Ако не беше упорствал така твърдоглаво да се биеш с Роуан, сега шевовете ти нямаше да са скъсани и можеше да дойдеш с нас. Но забрави да те пусна с отворена рана в мръсната канализация, само и само да не нараня самочувствието ти.

Ноздрите на Едион се разшириха ядно, макар че видимо се мъчеше да овладее гнева си.

— Ще се изправиш срещу демон…

— Аз ще се погрижа за нея — увери го Роуан.

— Мога да се грижа за себе си — тросна му се тя. — Отивам да се преоблека.

Тя грабна костюма си от креслото до отворените прозорци, където го беше оставила да съхне.

Зад нея Едион въздъхна.

— Моля те… просто се пази. А можем ли да имаме пълно доверие на Лизандра?

— Утре ще разберем — отвърна тя.

Вярваше на Лизандра, в противен случай изобщо нямаше да я допусне до Едион, но дали Аробин не я използваше без нейно знание?

Роуан вдигна вежди. Добре ли си?

Тя кимна. Просто искам да преживея следващите два дни и да се свършва.

— Никога няма да свикна с това нещо — измърмори Едион.

— Твой проблем — рече му тя и тръгна към спалнята с костюма. — Хайде да си хванем някое малко, сладко демонче.