Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (20)

19

— Отивате ли някъде? — попита Дориан, пъхнал ръце в джобовете на черните си панталони.

Мъжът, изговорил тези думи, не беше приятелят й, знаеше го още преди да е отворил уста. Яката на абаносовата му туника беше разкопчана и оттам надничаше украшението от лъскав Камък на Уирда.

— За жалост, Ваше Височество, ни чакат на друго тържество.

С ъгълчето на окото си Елин отчете тънкото кленово дърво от дясната им страна, както и живия плет и стъкления дворец, извисяващи се зад тях. Бяха навлезли твърде надълбоко в градината, за да ги достигнат стрелите, но с всяка пропиляна секунда подписваше смъртната си присъда. И тази на Едион.

— Наистина жалко — отвърна валгският принц в Дориан. — Тъкмо започваше да става весело.

И той се хвърли в атака.

Черна вълна се устреми към нея и Едион изкрещя предупредително. Пред двама им се възпламени синя светлина, чиято бариера отклони удара от него, но Елин залитна назад така, сякаш бе блъсната от безпощаден, тъмен вятър.

Когато мракът се разсея, принцът се взираше в нея. После на лицето му изплува ленива, злобна усмивка.

— Защитила си се с магия. Умно, прекрасно човешко същество.

Цяла сутрин бе рисувала Знаци на Уирда по тялото си със собствената си кръв, примесена с мастило, за да не личи цветът й.

— Едион, бягай към стената — прошепна му тя, без да откъсва очи от принца.

Едион отказа да й се подчини.

— Това не е принцът… вече не.

— Знам. Именно затова трябва…

— Колко героично — процеди нещото в приятеля й. — И колко глупаво да си въобразяваш, че можете да се спасите.

Той скочи със змийска ловкост и я нападна с вихър от черен прах. Елин полетя към братовчед си, който изпъшка от болка, но й помогна да запази равновесие.

Кожата под костюма я засърбя, сякаш изписаните с кръв заклинания се ронеха от тялото й с всяка следваща атака. Бяха полезни, но очевидно краткотрайни.

Тъкмо заради това не бе губила време да влиза в двореца.

Трябваше да се махнат оттук — веднага.

Елин пъхна веригите в ръцете на Едион, грабна Меча на Оринт и пристъпи към принца.

Извади бавно острието от ножницата. Тежестта му й пасваше все така съвършено, а стоманата блестеше не по-слабо от последния път, когато го бе видяла. В ръцете на баща си.

Валгският принц я нападна с невидим камшик от чиста мощ и тя залитна леко, но продължи напред, макар да усещаше как кървавите заклинания под костюма й губят силата си.

— Дай ми знак, Дориан — призова го тя. — Само ми дай знак, че още си вътре.

Валгският принц се изсмя дрезгаво и хубавото лице на Дориан се изкриви в древна безцеремонна гримаса.

— Ще унищожа всичко, което обичаш — закани се с празни сапфирени очи.

Тя вдигна меча на баща си с две ръце и продължи напред.

— Не би посмяла — изсъска нещото.

— Дориан — повтори тя с пресекващ глас. — Ти си Дориан.

Секунди — можеше да му даде само няколко секунди. Кръвта й се стичаше по чакъла и тя й позволи да образува малка локвичка, след което, без да сваля очи от принца, я използва, за да нарисува символ с крака си.

Демонът се изкикоти отново.

— Не позна.

Елин впери очи в неговите, в устните, които някога бе целувала, в приятеля, когото бе обичала така силно, и каза умолително:

— Само един знак, Дориан.

Но в това лице не беше останало нищо от приятеля й, нито капка колебание, когато демонът се втурна срещу нея.

Втурна се, но замръзна на място върху Знака на Уирда, нарисуван от Елин в чакъла — бърз, недодялан символ, който щеше да го задържи не повече от няколко секунди, но и толкова й стигаше. Той падна на колене, съпротивлявайки се бурно на магията. Едион изруга тихо.

Елин вдигна Меча на Оринт над главата на Дориан. Един удар. Само с един удар щеше да разсече плът от плът, да прекрати мъките му.

Демонът ревеше с глас, различен от този на Дориан, на език, дошъл от друг свят. Символът върху земята заблестя ярко, но все още го държеше на място.

Дориан вдигна красивото си лице, пропито с омраза, злоба и ярост.

Трябваше да го направи за Терасен, за бъдещето им. Трябваше да сложи край на тази заплаха още тук и сега. И на живота му, точно навръх рождения му ден… а беше само на двадесет. Но сега нямаше време за страдание и скръб.

Беше се заклела, че няма да изпише друго име върху плътта си. Но в името на кралството… Решението беше взето. Мечът полетя надолу и… Нещо блъсна стоманеното острие, нарушавайки равновесието й. Едион изкрещя.

Стрелата отхвръкна към градината и се приземи със стържене в чакъла. Несрин вървеше към тях, насочила втората си стрела към Едион.

— Посечеш ли принца, ще убия генерала.

От гърлото на Дориан се разнесе сладострастен смях.

— Хич не ставаш за съгледвач — озъби й се Елин. — Дори не опита да се скриеш, докато ме наблюдаваше в двореца.

— Аробин Хамел казал на капитана, че днес ще опиташ да убиеш принца — обясни Несрин. — Свали меча.

Елин пренебрегна командата й. Бащата на Несрин прави най-хубавите крушови тарталети в столицата. Явно Аробин бе опитал да я предупреди, но покрай всичко останало тя не беше обърнала внимание на скритото му послание.

Колко глупаво от нейна страна. Безкрайно глупаво.

Оставаха й само секунди, преди защитните заклинания да отшумят напълно.

— Излъга ни — продължи Несрин. Стрелата й все още бе насочена към Едион, който я наблюдаваше внимателно, стиснал ръце в юмруци, сякаш си представяше, че бяха увити около гърлото й.

— Двамата с Каол сте глупаци — отвърна Елин, макар че една част от нея си отдъхна облекчено и искаше да си признае, че и тя самата беше глупачка заради онова, което се канеше да направи. Тя свали меча.

— Ще съжаляваш горчиво, момиче — изсъска нещото в Дориан.

— Знам — прошепна Елин.

Вече не я интересуваше какво ще се случи с Несрин. Просто върна меча в ножницата му, сграбчи Едион и двамата хукнаха към стената.

* * *

Дъхът на Едион беше като парчета стъкло в дробовете му, но окървавената жена — Елин — го теглеше след себе си и го хокаше, задето се движи толкова бавно. Градината беше огромна, а откъм живия плет зад тях се чуваха приближаващи крясъци.

Озоваха се пред каменна стена, вече белязана с кървавите Знаци на Уирда, и нечии силни ръце се протегнаха отгоре да го издърпат. Той опита да я прати първа, но Елин вече буташе гърба и краката му нагоре, към двамата мъже на стената, запъхтени от тежестта му. Раната в ребрата му се опъваше и гореше от болка. Когато двамата закачулени го свалиха на безлюдната градска улица от другата страна на стената, светът сякаш просветна и се завъртя пред очите му.

Наложи му се да опре ръка в каменния зид, за да не се подхлъзне в кръвта на повалените кралски стражи. Не разпозна никое от лицата, застинали в неми писъци.

Чу се приплъзването на тяло по камък и братовчедка му се приземи до него. Загърна кървавия си костюм със сивата пелерина и вдигна качулката й, за да покрие окъпаното си в червено лице. В ръцете си държеше още една пелерина, взета от гърба на някой страж. Наметна я върху скованите му рамене и го покри с качулката.

— Бягай — заповяда му после.

Двамата мъже останаха върху стената и опънаха тетивите на лъковете си.

Младата жена от градината я нямаше.

Едион се препъна, а Елин изруга и се върна да преметне ръка през кръста му.

Той прокле силите си, задето го предаваха точно сега, но я прегърна през раменете за опора. После хукнаха по съмнително притихналата улица.

Зад тях вече се чуваха викове, насичани от свистенето на стрели и воплите на умиращи мъже.

— Четири пресечки — рече задъхано тя. — Само четири пресечки.

Това не му се струваше достатъчно далеч, за да е безопасно, но нямаше сили да й каже. И бездруго едва стоеше прав. Шевовете на раната му се бяха скъсали, но… свещени богове, бяха се измъкнали от двореца. Чудо, чудо, чу…

— Размърдай се, едро добиче такова! — изрева му тя.

Едион опита да се съсредоточи и да вдъхне поне малко живец на краката и гръбнака си.

Достигнаха един уличен ъгъл, украсен със знамена и цветя, и Елин се огледа в двете посоки, преди да го затегли през кръстовището. Сблъсъкът на стомана в стомана и писъците на ранени мъже ехтяха из града и сваляха усмивките от лицата на гуляйджиите.

Елин продължи надолу по улицата, после свърна по друга. На третата забави крачка, сгуши се в него и запя някаква кръчмарска песен с фалшив, пиянски глас. Вече бяха двама най-обикновени граждани, излезли да отпразнуват рождения ден на принца по съседните кръчми. Никой не им обръщаше внимание, не и при положение че всички очи бяха вперени в стъкления дворец зад тях.

От олюляването му се зави свят. Ако припаднеше…

— Още една пресечка — обеща тя.

Всичко това беше просто халюцинация. Нямаше друг начин. Не вярваше някой да е толкова глупав, че да му се притече на помощ — особено собствената му кралица. Въпреки че я бе видял да посича петима мъже като пшенични класове.

— Хайде, хайде — повтаряше задъхано тя, оглеждайки украсената улица, и Едион знаеше, че този път не говори на него. Наизлезлите по улиците хора се разпитваха един друг каква е цялата тази дандания в двореца. Елин го поведе през тълпата — просто двама загърнати в пелерини, залитащи пияници — и стигнаха до черната карета под наем, която бе спряна до тротоара, сякаш ги чакаше. Вратата се отвори.

Братовчедка му го набута вътре, но не на седалката, а на пода, и затвори вратата след себе си.

* * *

— Започнали са да спират всяка карета на големите кръстовища — обяви Лизандра, докато Елин отваряше багажното отделение под една от седалките.

Беше достатъчно голямо, че да побере свит на десет човек, но Едион беше грамаден и…

— Влизай. Веднага — нареди му тя и дори не изчака реакцията му, преди да го натика в тясното отделение. Той простена. Едната страна на ризата му беше напоена с кръв, но щеше да оцелее.

Е, ако изобщо на някого от тях беше писано да оцелее през следващите няколко минути. Елин затвори капака под седалката, изтръпвайки от сблъсъка на дървото с човешка плът, и грабна мокрия парцал, който Лизандра извади от стара кутия за шапки.

— Ранена ли си? — попита куртизанката, когато каретата потегли с бавна скорост през гъмжащата от празнуващи хора улица.

Сърцето на Елин препускаше толкова бясно, че очакваше да повърне всеки момент, затова поклати глава, докато бършеше лицето си. Пластове кръв — после останките от грима й и още пластове кръв.

Лизандра й подаде втори парцал, с който да изтрие гърдите, врата и ръцете си, а след това й връчи свободна зелена рокля с дълги ръкави.

— Спокойно, спокойно — редеше куртизанката.

Елин свали напоената си с кръв пелерина и я хвърли на Лизандра, която я напъха в багажното отделение под собствената си седалка, докато тя обличаше зелената рокля. Лизандра закопча с изненадващо нетрепващи пръсти копчетата на гърба й, после пооправи набързо косата й, даде й чифт ръкавици и сложи лъскава огърлица около врата й. Накрая пъхна голямо ветрило в ръката й, с което да прикрива лицето си.

Каретата спря по команда на строги мъжки гласове. Лизандра тъкмо беше разтворила пердетата, когато ги наближиха тежки стъпки и четирима стражи надникнаха в купето с пронизителни, безпощадни очи.

Лизандра открехна прозорчето.

— Защо ни спирате?

Единият страж отвори рязко вратата и пъхна глава в каретата. Елин забеляза кървавото петно на пода секунда, преди той да го е видял, и го покри с полата си.

— Сър! — извика Лизандра. — Държа незабавно да ми обясните какво става!

Елин размаха ветрилото си като ужасена дама. Само се молеше братовчед й да не гъква дори в тясното си скривалище. Няколко пияници бяха спрели да гледат проверката — ококорени, любопитни и видимо без всякаква охота да помогнат на жените в каретата.

Стражът ги огледа с надменна усмивчица и презрителното му изражение се задълбочи, когато очите му попаднаха върху татуираната китка на Лизандра.

— Не ти дължа нищо, курво. — Изплю още една мръсна дума, насочена и към двете им, после изкрещя: — Претърсете багажника.

— Имаме уговорена среща — изсъска Лизандра, но той затръшна вратата в лицето й.

Каретата се разтресе, когато мъжете скочиха върху задницата й и отвориха вратите. След малко някой я удари с ръка отстрани и се провикна:

— Тръгвайте!

Елин и Лизандра запазиха възмутените си гримаси и продължиха да махат с ветрилата си през следващите две пресечки, както и още две след тях, докато кочияшът не потупа два пъти по тавана на каретата. Теренът беше чист.

Елин скочи от пейката и отвори багажното отделение. Едион беше повърнал, но поне изглеждаше на себе си, дори малко разочарован, че трябва да излезе от скривалището си.

— Още една спирка и пристигаме.

— Побързайте — подкани ги Лизандра, надничайки небрежно през прозорчето. — Останалите ще са тук всеки момент.

Тясната уличка едва побра двете карети, клатушкащи се една към друга — просто две големи превозни средства, намалили скоростта, за да се разминат.

Лизандра отвори вратата тъкмо когато се изравниха с другата карета и каменното лице на Каол се показа от отсрещната врата.

— Хайде, хайде, хайде! — подкани тя Едион и го бутна през малкото разстояние между двата файтона. Той залитна и се блъсна в капитана с болезнен стон. — Чакайте ме скоро. Успех! — рече зад гърба на Елин.

Тя скочи в другата карета, затвори вратата след себе си и продължиха надолу по улицата.

Въздухът не й достигаше и имаше чувството, че никога няма да й стигне. Едион лежеше на пода.

— Всичко наред ли е? — попита Каол.

Елин успя единствено да кимне и се благодари, че той не настоя за друг отговор. Само че нищо не беше наред. Абсолютно нищо.

Каретата, управлявана от един от хората на Каол, ги откара още няколко пресечки по-напред, до самия край на бедняшкия квартал, където слязоха на безлюдна, порутена улица. Елин имаше доверие на хората му, но до известна степен. Струваше й се рисковано да отвеждат Едион чак до жилището й.

С Каол го хванаха от двете страни и извървяха следващите няколко пресечки, избирайки заобиколния път до склада, за да се изплъзнат на преследвачите, ако имаше такива. Ослушваха се толкова внимателно, че едва дишаха. Щом стигнаха до склада, Едион успя да се задържи на крака за достатъчно дълго, че Каол да плъзне вратата. После тримата влязоха в тъмното помещение, където най-сетне бяха в безопасност.

Каол остави Елин до вратата и зае мястото й от едната страна на Едион. Поведе го нагоре по стълбището, пъшкайки под тежестта му.

— Има рана при ребрата — обясни тя. Искаше да ги последва, но трябваше да остане на входа и да следи за натрапници. — Още кърви.

Каол й кимна през рамо.

Когато капитанът и братовчед й стигнаха до върха на стълбището и стана ясно, че никой няма да ги нападне изневиделица, Елин ги последва. Но кратката пауза й бе коствала острата като бръснач концентрация, бе допуснала в съзнанието й всеки страх, който досега държеше настрана. Стъпките й ставаха все по-тежки и по-тежки.

Едно стъпало, второ, трето.

Докато се добере до втория етаж, Каол вече беше вкарал Едион в стаята за гости. Посрещна я бълбукането на течаща вода.

Беше оставила входната врата отключена заради Лизандра и вече стоеше в апартамента си с празен поглед, опряла ръка в облегалката на дивана.

Когато се увери, че може да помръдне отново, закрета към спалнята си.

Съблече се чисто гола още преди да е достигнала банята и седна в студената, суха вана, преди да пусне водата.

* * *

Когато Елин излезе от банята, изкъпана и облечена в една от старите бели ризи на Сам и чифт от долните му гащи, Каол вече я чакаше на дивана. Не смееше да го погледне в лицето — все още не.

Лизандра подаде глава от стаята за гости.

— Поизчистих го. Би трябвало да е добре, стига да не разкъса шевовете отново.

Раната не е инфектирана, слава на боговете!

Елин й махна вяло с ръка за благодарност. Нямаше сили да погледне в стаята зад нея, към едрата фигура на леглото с преметната през кръста кърпа. Не я интересуваше особено дали Каол и куртизанката се познаваха.

Така или иначе не се сещаше за подходящо място, на което да проведе следващия разговор, затова просто застана в центъра на стаята, а капитанът стана от дивана със стегнати рамене.

— Какво е станало? — попита той.

Тя преглътна сухо.

— Убих доста хора днес. Не съм в настроение за разбор на събитията.

— Досега не ти е пречило.

Нямаше достатъчно енергия дори да усети отровата в думите му.

— Следващия път, като решиш да не ми се доверяваш, ако обичаш, не го демонстрирай точно когато моят живот и този на Едион са в опасност.

Острият поглед в бронзовите му очи й даде да разбере, че вече се бе срещнал с Несрин.

— Опита да го убиеш — процеди Каол с леденостуден глас. — Обеща ми, че ще направиш всичко възможно да го измъкнеш, да му помогнеш, а вместо това опита да го убиеш.

В стаята, откъдето се бе показала Лизандра, вече цареше тишина.

Елин изръмжа тихо.

— Интересува те какво съм направила? Дадох му една минута. Отстъпих му цяла минута от времето си за бягство. Проумяваш ли какво можеше да се случи за една минута? Дориан нападна двама ни с Едион, а аз му дадох една минута, в която можеше да ни заловят. В която съдбата на цялото ми кралство можеше да се промени завинаги. Избрах да помогна на сина на смъртния си враг.

Той стисна облегалката на дивана, сякаш се мъчеше да овладее нервите си.

— Ти си лъжкиня. Винаги си била такава. Днес отново го доказа. Вдигна меч над главата му.

— Вярно е — изплю тя. — И преди Фалик да се появи и да обърка всичко, възнамерявах да го забия в черепа му. Трябваше да го направя, това беше разумната постъпка, защото Дориан вече го няма.

А сърцето й се късаше от болка при мисълта за чудовището в очите на Дориан, за демона, който щеше да преследва до последно двама им с Едион и сънищата й.

— Не ти дължа извинение — заяви на Каол.

— Не ми говори така, сякаш си ми кралица — озъби й се той.

— Прав си, не съм ти кралица. Но скоро ще трябва да вземеш решение на кого да служиш, защото Дориан не е същият и никога няма да бъде. Бъдещето на Адарлан вече не зависи от него.

Агонията в очите на Каол я връхлетя като камшичен удар. И й се прииска да му бе обяснила нещата по-сдържано, но… наистина трябваше да разбере какъв риск е поела и на колко голяма опасност я е изложил, позволявайки на Аробин да го манипулира така. Трябваше да проумее колко сериозни принципи й се налага да очертае пред себе си и колко важно е да се придържа към тях, за да защити народа си.

Затова му нареди:

— Върви на покрива и поеми първото дежурство.

Каол примигна насреща й.

— Не съм ти кралица, но точно сега смятам да се погрижа за братовчед си. И понеже се надявам Несрин да се е покрила някъде, ще трябва да се погрижиш за наблюдението. Освен ако не предпочиташ хората на краля да ни спипат неподготвени.

Каол не й отговори, а просто се завъртя на пета и напусна стаята. Елин го чу как изкачва стълбището към покрива с бясна крачка. Чак тогава си отдъхна и потри лицето си с ръце.

Като свали длани, Лизандра я гледаше смаяно от вратата на стаята за гости.

— Как така кралица?

Елин изруга под носа си.

— Точно тази дума бих използвала и аз — отбеляза Лизандра с пребледняло лице.

— Името ми е… — подхвана Елин.

— О, много добре знам как се казваш, Елин.

По дяволите!

— Надявам се разбираш защо трябваше да го пазя в тайна.

— Естествено — отвърна Лизандра и стисна устни. — Не ме познаваш достатъчно добре, а твърде много животи са изложени на риск.

— Напротив… познавам те. — Богове, защо й беше толкова трудно да го изрече на глас? Колкото повече се задържаше болката в очите на Лизандра, толкова по-голямо й се струваше разстоянието помежду им. Елин преглътна. — Не исках да поемам рискове, докато не измъкна Едион. Съзнавах, че ще трябва да ти разкрия истината веднага щом ни видиш в една стая заедно.

— И Аробин знае? — Зелените й очи бяха като късове лед.

— От самото начало. Това… това не променя нищо помежду ни, нали знаеш?

Нищо.

Лизандра надникна през рамо в стаята, където Едион лежеше в несвяст, и въздъхна тежко.

— Приликата ви наистина е смайваща. Богове, направо не е за вярване, че не са ви разкрили толкова време. — Тя огледа Едион отново. — Голям красавец е, но сигурно ще е като да целувам теб. — Продължаваше да я гледа сурово… но в очите й играеше и шеговита искрица.

Елин направи гримаса.

— Предпочитам да не ми го беше споделяла. — Тя поклати глава. — Не знам защо изобщо се притеснявах, че ще започнеш да ми се кланяш.

В погледа на Лизандра затанцува съзаклятнически блясък.

— Че какво ще му е забавното на това?