Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (43)

42

Входните порти на Асасинската крепост бяха отворени, а чакълената алея и старателно поддържаната ливада сияеха от светлината на множество газени лампи. Имението, построено от светъл камък, също сияеше, разкошно и приветливо.

Елин ги подготви за гледката по време на пътуването им дотук, но като спряха пред внушителното стълбище, тя погледна двамата мъже, натъпкани на седалката до нея, и ги предупреди:

— Бъдете нащрек и дръжте големите си усти затворени. Особено пред валгския командир. Каквото и да чуете или видите, дръжте големите си усти затворени.

Без истерични териториални нападки.

Едион се засмя.

— Напомни ми да ти кажа утре колко си очарователна.

Но Елин не беше в настроение за закачки.

Несрин скочи от седалката на кочияша и отвори вратата на файтона. Елин слезе по стълбичката, оставяйки пелерината си вътре, и дори не посмя да вдигне поглед към къщата отвъд улицата — към покрива, откъдето Каол и няколко от бунтовниците щяха да им осигурят подкрепление, ако нещата се объркаха.

Беше изкачила половината мраморно стълбище, когато резбованите дъбови врати се отвориха със замах и разляха златиста светлина по прага. Но не икономът й се усмихваше с възбели зъби.

— Добре дошла у дома! — поздрави я ведро Аробин.

После ги покани в просторния вестибюл.

— Приятелите ти също са добре дошли.

Едион и Несрин отидоха до багажника в задната част на файтона. Преди да отворят отделението и да извлачат окованата, закачулена фигура оттам, братовчед й извади меча си, който не биеше на очи.

— Нося ти обещаното — заяви Елин, докато двамата изправяха мъжа на крака. Валгският командир се гърчеше в хватките им, препъвайки се към къщата с торба на главата. Изпод грубата материя се разнасяше гърлено, злобно съскане.

— Предпочитам гостът ни да мине през слугинския вход — рече делово Аробин.

Беше облечен в зелено — цвета на Терасен, макар че някой би забелязал първо колко добре той подчертаваше кестенявата му коса. Но това беше просто начин да ги заблуди за намеренията си, за принадлежността си. Наглед не носеше оръжия и от сребристите му очи надничаше само топлота, когато протегна ръце към нея, сякаш Едион не влачеше демон по входното стълбище. Зад тях Несрин подкара файтона към изхода.

Елин усещаше напрежението на Роуан, погнусата на Едион, но избра да ги игнорира.

Пое ръцете на Аробин — сухи, топли, мазолести. Той стисна пръстите й нежно и впери поглед в очите й.

— Изглеждаш ослепително, не че очаквах друго от теб. Дори синина не виждам от сблъсъка с почетния ни гост. Впечатляващо. — Той се приведе към нея и я подуши. — А и ухаеш божествено. Радвам се, че подаръкът ми е намерил приложение.

С ъгълчето на окото си Елин видя как Роуан изопва гръб и усети как го обзема онова познато унищожително спокойствие. Нито той, нито Едион носеха видими оръжия, с изключение на меча в ръката на братовчед й, но знаеше, че и двамата са въоръжени под дрехите си, както и че Роуан щеше да скърши врата на Аробин, ако дори я погледнеше по неподходящия начин.

Именно тази мисъл й помогна да се усмихне на Аробин.

— И ти изглеждаш добре — отвърна тя. — Предполагам, че вече познаваш спътниците ми.

Той се обърна към Едион, който тъкмо побутваше командира с меча си.

— Не съм имал удоволствието да се запозная с братовчед ти.

Елин знаеше, че Аробин попива всяка подробност, наблюдавайки Едион — търсеше слабости, недостатъци, които да използва. Братовчед й просто влезе в къщата след Валга, който се препъна на прага.

— Бързо се възстановяваш, генерале — отбеляза Аробин. — Или предпочиташ да се обръщам към теб с „Ваше Височество“ в чест на ашриверския ти произход? Ти избираш.

Елин осъзна нещо. Аробин нямаше намерение да пуска демона — и Стеван — от имението.

Едион му хвърли ленива усмивка през рамо.

— Не ми пука как ще се обръщаш към мен. — Той бутна валгския командир навътре. — Просто разкарай това проклето нещо оттук.

Аробин му се усмихна безучастно, явно омразата на Едион не го изненадваше.

После се обърна към Роуан с преднамерена мудност.

— Теб обаче не те познавам — провлачи Аробин. Наложи му се да вдигне глава, за да погледне Роуан в очите. Огледа го бавно, за да постигне по-драматичен ефект. — От доста време не бях виждал елфически воин. Не си ги спомням толкова гигантски.

Роуан влезе по-навътре във вестибюла с мощни, смъртоносни стъпки и спря до нея.

— Името ми е Роуан. Повече не ти трябва да знаеш. — Той килна глава настрани като хищник, измерващ плячката си. — Благодаря ти за маслото — добави. — Кожата ми беше малко суха.

Аробин примигна насреща му — по-явен израз на изненада Елин не можеше да очаква от него.

Отне й известно време да осмисли думите на Роуан и да осъзнае, че бадемовият аромат не идваше само от нея. И той беше използвал маслото.

Аробин насочи вниманието си към Едион и валгския командир.

— Третата врата вляво, води го на долния етаж. Заключи го в четвъртата килия.

Елин не посмя да погледне към братовчед си. Наоколо не се виждаха други асасини, нямаше дори слуги. Каквото и да беше запланувал Аробин, очевидно не искаше да има свидетели.

Той тръгна след Едион с ръце в джобовете.

Елин остана във вестибюла за момент и извърна поглед към Роуан.

Принцът вдигна вежди, а посланието му към нея се четеше в очите и позата му.

Не е казвал, че само ти можеш да го използваш.

Гърлото й се стегна и тя поклати глава.

Какво? — попита той.

Просто… — Отново поклати глава. — Изненадваш ме понякога.

Чудесно. Не бих искал да те отегчавам.

Роуан хвана ръката й и я стисна. Независимо от всичко, което й предстоеше, на лицето й изплува лека усмивка.

Но и тя посърна, когато Елин се обърна да тръгне към тъмницата и се натъкна на втренчения поглед на Аробин.

* * *

Роуан беше на косъм да удуши краля на асасините, докато ги водеше надолу, надолу и все по-надолу към подземието. Той вървеше малко зад Елин по витото каменно стълбище. Миризмата на плесен, кръв и ръжда нарастваше с всяка следваща стъпка. Бяха го измъчвали достатъчно, а и той самият бе провел достатъчно мъчения, за да знае в какво място навлизат.

И какво обучение бе преминала Елин тук, долу.

Момиче — била е просто момиче, когато червенокосият кучи син на няколко крачки пред него я бе довел тук, за да я учи как да изтезава хора, как да ги поддържа живи през това време, как да ги накара да пищят и да се молят. Как да слага край на човешки животи.

Нямаше нито една част от нея, която да го отвращава или плаши, но като си я представяше на това ужасно място, пропито с адски зловония и тъмнина…

С всяка стъпка надолу Елин като че ли провесваше рамене все повече и повече, косата й сякаш губеше блясъка си, кожата й пребледняваше.

Тук бе видяла Сам за последно, осъзна Роуан. И някогашният й господар го знаеше.

— Идваме тук за повечето от срещите ни, по-трудно е да ни подслушват в подземието. Или да ни нападнат изневиделица — обясняваше Аробин на въздуха пред себе си. — Макар че мястото си има и други приложения, както скоро ще се убедите.

Отваряше врата след врата и на Роуан му се струваше, че Елин ги брои, очаква да види нещо, докато…

— Заповядайте — рече Аробин и посочи вратата на килията.

Роуан докосна лакътя й. Свещени богове, явно самоконтролът му отсъстваше тази вечер, постоянно си намираше оправдания да я докосва. Този допир обаче беше важен. Само дай знак — дай ми един-единствен знак и е мъртъв. А после на спокойствие ще претърсим цялото имение за амулета.

Тя поклати глава и пристъпи в килията. Отговорът й му беше повече от ясен.

Още не. Още не.

* * *

Едва се беше сдържала да не повърне на стълбището към тъмницата. Само мисълта за амулета и близостта на елфическия й воин й даваха сили да пристъпва надолу към черната каменна пещера.

Никога нямаше да забрави това помещение.

До ден-днешен преследваше сънищата й.

Масата беше празна, но тя го виждаше отгоре — пребит до неузнаваемост и лъхащ на глориела. Бяха изтезавали Сам по методи, за чието съществуване дори не знаеше, преди да прочете писмото на Уесли. Главата на Аробин бе родила най-жестоките. Наказваше Сам, задето я обичаше, задето посягаше на притежанията му.

Аробин влезе в стаята с небрежна крачка, пъхнал ръце в джобовете си. Роуан подуши въздуха и изражението му й подсказа на какво мирише. Тъмната, студена стая, където бяха оставили тялото на Сам. Тъмната, студена стая, където повърна и лежа на масата до него с часове, неспособна да си тръгне.

Където Едион сега приковаваше Стеван към стената.

— Излезте — нареди Аробин на Роуан и Едион, които се вцепениха. — Вие двамата може да ни изчакате горе. Тук само ще разсейвате госта ни.

— Само през изгнилия ми труп — отсече Едион.

Елин му стрелна остър поглед.

— Лизандра ви очаква в гостната — заяви Аробин с обиграна вежливост, вперил очи в закачуления Валг. Облечените в ръкавици ръце на Стеван дърпаха веригите, а неспирното му съскане се извисяваше до смайваща свирепост. — Тя ще ви прави компания. Ние с Елин ще се присъединим към вас за вечеря.

Роуан наблюдаваш Елин много, много внимателно. Тя кимна леко.

Очите му намериха тези на Едион — генералът го гледаше втрещено.

Ако се намираше другаде, навярно щеше да си издърпа един стол и да изгледа с интерес последната им битка за мъжко надмощие. За щастие, Едион просто тръгна към стълбището. Секунда по-късно и двамата ги нямаше.

Аробин отиде при демона и свали торбата от главата му.

Черни, озверели очи примигнаха насреща им и се плъзнаха из килията.

— Можем да действаме по лесния или по трудния начин — предложи Аробин.

Стеван просто се усмихна.

* * *

Елин слушаше, докато Аробин разпитваше демона какво представлява, откъде идва, какви са плановете на краля. След тридесет минути и няколко порязвания валгският командир беше готов да му отговаря на всякакви въпроси.

— Как те контролира кралят? — настоя Аробин.

Демонът се засмя.

— Иска ти се да знаеш, нали?

Кралят на асасините се обърна към нея и й предложи кинжала, по чието острие се стичаше тъмна кръв.

— Искаш ли да опиташ ти? Все пак го правим в твоя чест.

Тя сведе намръщен поглед към роклята си.

— Не искам да я цапам с кръв.

Аробин се усмихна и поряза едната гърда на мъжа. Писъкът на демона заглуши трополенето на кръв по каменния под.

— Пръстенът — пророни след миг. — Всички носим такива. — Аробин спря, а Елин килна глава. — Лявата… лявата ми ръка — поясни съществото.

Аробин свали ръкавицата на мъжа, разкривайки черния пръстен.

— Как?

— И той има пръстен… контролира ни с него. Сложи ли ни нашите, не можем да ги махнем. Правим каквото каже, когато каже.

— Откъде е взел пръстените?

— Май той ги е направил, не знам. — Кинжалът се доближи до него. — Кълна се!

Слага ни пръстените и срязва ръцете ни. После облизва кръвта и сме негови.

Кръвта ни свързва.

— И какво възнамерява да прави с вас сега, когато вече сте плъзнали из целия ми град?

— Издирваме генерала. Няма… няма да кажа на никого, че е тук… Нито пък за нея, кълна се. Друго… друго не знам.

Демонът извърна тъмен, умолителен поглед към нея.

— Убий го — нареди тя на Аробин. — Не можем да го пуснем.

— Моля ви — обади се Стеван, вперил очи в нейните.

Тя извърна поглед.

— Май наистина няма друго за казване — замисли се Аробин.

И му се нахвърли като пепелянка, отрязвайки пръста — и пръстена върху него — с едно свирепо движение. Писъкът на Стеван отекна болезнено в ушите й.

— Благодаря — издигна глас над неговия Аробин, после прониза гърлото му.

Елин се отдръпна от струята кръв и не отлепи очи от тези на Стеван, докато светлината в тях не угасна. Когато струята стихна, тя обърна свъсен поглед към Аробин.

— Можеше първо да го убиеш и тогава да му отрежеш пръста.

— И какво щеше да му е забавното на това? — Аробин вдигна окървавения пръст и изхлузи халката. — Да не би да си загубила жаждата си за кръв?

— На твое място бих изхвърлила пръстена в Ейвъри.

— Кралят поробва съзнанията на хората с тези чудесии. Възнамерявам да го проуча възможно най-задълбочено. — Естествено. Той пъхна пръстена в джоба си и кимна към вратата. — Е, вече сме квит, скъпа. Готова ли си за вечеря?

Беше й трудно да приеме предложението му в такава близост до стената, където висеше все още кървящото тяло на Стеван.

* * *

Аробин я настани от дясната си страна — някогашното й място на трапезата му. Очакваше Лизандра да седи срещу нея, но вместо това домакинът я беше разположил на стола до нейния. Несъмнено за да ограничи възможностите й до две — да се занимава с дългогодишната си съперница или да говори с него самия. Или нещо подобно.

Елин беше поздравила Лизандра, която правеше компания на Едион и Роуан в гостната. Усещаше заинтригувания поглед на Аробин, докато се здрависваше с нея, предавайки й дискретно бележката, която криеше в роклята си цяла вечер.

Листчето вече го нямаше, когато Елин се приведе да целуне бузата на куртизанката с привидно нежелание.

Аробин беше настанил Роуан от лявата си страна, а Едион — до елфическия воин. Масата я разделяше с двамата й спътници и я лишаваше от защитата им срещу Аробин. Никой от тях не попита какво е станало в тъмницата.

— Доста сте мълчаливи тази вечер — отбеляза Аробин, докато безмълвните слуги, извикани след разпита на Стеван, раздигаха чините от първото блюдо: супа от домати и босилек, отгледани в зеленчуковия парник в задния двор. Елин разпозна някои от тях, макар че не смееха да устремят поглед към нея. Никога не я бяха поглеждали в очите, дори докато живееше тук. Знаеше, че няма да продумат и дума за тазвечершните гости на Аробин. Не и с господар като него. — Да не би протежето ми да ви е наплашило?

Едион, който я наблюдаваше внимателно през цялото време, докато ядеше супата си, вдигна вежда.

— Искаш да водим салонни разговори, при положение че току-що закла демон?

Аробин махна с ръка.

— Просто ми е интересно да чуя повече за вас.

— Внимавай — предупреди го тихо Елин.

Кралят на асасините подравни сребърните прибори около чинията си.

— Не е ли нормално да се притеснявам с кого съжителства собственото ми протеже?

— Не се притесняваше с кого съжителствам, когато ме заточи в Ендовиер.

Той бавно примигна насреща й.

— Това ли мислиш, че съм сторил?

Лизандра осезаемо се напрегна до нея. Аробин, естествено, усети това и заяви:

— Лизандра ще ти каже истината — борих се със зъби и нокти да те освободя от затвора. Загубих половината си хора, кралят ги е изтезавал и убил до един.

Изненадан съм, че капитанът, твоят приятел, не ти е казал. Жалко, че цяла вечер ще виси на онзи покрив.

Май нищо не му убягваше.

Той обърна поглед към куртизанката и зачака. Лизандра преглътна и пророни:

— Наистина опита. Месеци наред се бори за теб.

Прозвуча толкова убедително, че Елин почти й повярва. По чудо Аробин още не подозираше, че се среща тайно с тях. По чудо — или благодарение на хитрината й.

— Ще бъдеш ли така добър да ни обясниш защо настоя да останем за вечеря? — провлачи Елин.

— Как иначе щях да те видя? Щеше просто да захвърлиш оная твар на прага ми и да си тръгнеш. А научихме толкова много… толкова полезни и за двама ни неща. — По гръбнака й плъзна ледена тръпка. — Макар че, да ти призная, си доста по-сдържана, отколкото те помня. Което навярно радва Лизандра. Дупката от кинжала, който запрати по главата й, още си стои на стената във вестибюла.

Оставих я, за да ни напомня колко много липсваш на всички ни.

Роуан я наблюдаваше като отровна змия, готова за атака. Сбърчи учудено вежди: Наистина ли си я замерила с кинжал?

Аробин заразказва как веднъж Елин се сдърпала с Лизандра и двете се търкулнали на кълбо по стълбището като бесни котки. Елин задържа погледа си върху Роуан: Някога бях луда глава.

Все повече и повече се възхищавам на Лизандра. Седемнадесетгодишната Елин сигурно е била абсолютно съкровище.

Тя удържа напиращата си усмивка.

Какво ли не бих дала да видя седемнадесетгодишната Елин в двубой със седемнадесетгодишния Роуан. Зелените му очи просветнаха. Аробин продължаваше да говори. Седемнадесетгодишният Роуан нямаше да знае какво да те прави. Срамуваше се да говори с всички момичета извън семейството си.

Лъжец — не ти вярвам за миг дори.

А трябва. Щеше да изгуби ума и дума от нощниците ти — даже от тази ти рокля.

Тя вдиша през зъби.

В такъв случай сигурно щеше да си глътне езика, ако разбереше, че не нося никакво бельо под нея.

Роуан блъсна коляното си в масата и я разтресе.

Аробин спря, но продължи да говори, когато Едион го попита какво му е казал демонът.

Сигурно се шегуваш, смая се Роуан.

Как бих скрила бельо под такава рокля? Всички ръбове и гънки щяха да си личат.

Роуан разклати леко глава и в очите му затанцува онази искрица, която наскоро бе забелязала — и харесваше безкрайно. Май обичаш да ме шокираш. Този път Елин не можа да скрие усмивката си.

Как иначе да забавлявам свадлив безсмъртен като теб?

Доволното му изражение беше достатъчно всепоглъщащо, че да не усети веднага тишината, спуснала се над масата.

Тя погледна към каменното лице на Аробин.

— Попита ли ме нещо?

От сребристите му очи надничаше пресметлива ярост, която едно време би я накарала да падне в краката му.

— Попитах — процеди Аробин — дали през последните седмици ти е било забавно да съсипваш заведенията ми и да гониш клиентелата ми.