Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (76)

75

Имаше огън и светлина, и мрак, и лед.

Но жената оставаше на мястото си по средата на моста, протегнала ръце напред, докато се изправяше на крака. От дупката в черния й костюм, където я бе пронизало леденото острие, вече не шуртеше кръв. Кожата отдолу беше чиста и лъскава.

Зараснала — чрез магия.

Навсякъде около него се вихреха огън и светлина, дърпаха го от всички страни.

Ще оцелеем — беше казала. Все едно знаеше що за тъмнина цареше у него, какви ужаси бяха виждали очите му. — Бори се.

Светлината прогаряше пръста му — пращеше вътре в него.

Докато не пропука мрака.

Спомни си, беше го призовала.

Огньовете й пореха тялото му и демонът в него виеше от болка. Но него не го болеше. Огньовете й засягаха само демона.

Спомни си.

Светла пролука в чернотата.

Открехната врата.

Спомни си.

Демонът пишеше, а той напрегна сили — напрегна всички сили… и надникна през очите му. През собствените си очи.

И видя Селена Сардотиен пред себе си.

* * *

Едион изплю кръв върху отломките. Роуан едва запазваше съзнание, облегнат на един от срутените скални късове зад тях, докато Лоркан им проправяше път през стълкновението от валгски бойци.

Още и още се изливаха откъм тунелите, въоръжени и кръвожадни, надушили източника на взрива.

Тъй като Роуан и Лоркан бяха твърде изтощени да призоват магическите си сили, едва ли щяха да устоят на валгските атаки още дълго.

На Едион му оставаха два ножа и съзнаваше, че няма да се измъкнат живи от канализацията.

Войниците нахлуваха в тунела като безкрайна вълна. Празните им очи светеха от ярост.

Дори толкова дълбоко под земята Едион чуваше писъците на хората по улиците, породени или от експлозията, или от магията, заляла града им. А вятърът… за пръв път подушваше такова нещо и едва ли някога щеше да му се случи отново. Бяха взривили кулата. Справили се бяха.

Кралицата му си беше върнала магията. И може би вече имаше шанс да успее. Едион изкорми най-близкия валгски командир, чиято тъмна кръв окъпа ръцете му, и се хвърли към двамата, изскочили на негово място. Роуан хриптеше зад него.

Магията на принца угасваше поради тежката му кръвозагуба и вече не успяваше да изтръгва въздуха от дробовете на войниците. Сега просто ги отблъскваше като студен вятър и държеше повечето настрана. Първоначално Едион не усети магията на Лоркан, която извираше от него на почти невидими тъмни вълни. Но застигнатите от тях Валги падаха мигновено. И не ставаха повече.

За жалост обаче и тя гаснеше лека-полека.

Едион с трудност въртеше меча си. Още съвсем малко, само няколко минути трябваше да задържат войниците, за да не отклоняват кралицата от мисията й. Поне петима тъмни бойци се нахвърлиха едновременно на Лоркан и го изтласкаха към непрогледния мрак.

Едион продължи да размахва меча си, докато не останаха Валги пред него и не осъзна, че войниците са се отдръпнали назад, за да се прегрупират. Накрая се озова пред непробиваем взвод валгски стражи, чиито задни редици се губеха в мрака. Държаха мечовете си в очакване на заповед. Твърде много бяха. Нямаше как да ги преборят.

— За мен беше чест да се бия до теб, принце — заяви Едион на Роуан.

Роуан му отвърна с немощен хрип.

Валгският командир излезе на предна линия с меч в ръка. Някъде откъм дълбините на тунела се чуха писъците на войници. Лоркан — себичното копеле — явно си беше проправил път през тях. И вече бягаше.

— Атакувайте по мой сигнал — нареди командирът и вдигна ръка. Черният му пръстен проблесна смътно.

Едион застана пред Роуан, макар и напразно. Убиеха ли него, щяха да докопат и принца. Но така щеше да умре в битка, защитавайки брат си. Поне това му оставаше.

Хората по улиците над тях продължаваха да крещят панически. Виковете им като че ли се приближаваха, засилваха се.

— Готови! — обърна се командирът към воините си.

Едион пое глътка въздух — една от последните му. Роуан се изправи, доколкото можа, непоколебим пред смъртта, която ги зовеше. Едион можеше да се закълне, че прошепна името на Елин. От крайните вражески редици долетяха още писъци.

Няколко войници от предните се обърнаха да видят какво се случва.

Едион не се интересуваше. Не и при положение че стоеше пред низ от мечове, лъснали като зъбите на някой свиреп звяр.

Командирът спусна ръка.

И призрачният леопард я откъсна от тялото му.

* * *

За Еванджелин, за свободата й, за бъдещето й.

Лизандра помиташе войниците със зъби и нокти.

Стигнаха до средата на града, преди да изскочи от каретата. Инструктира Еванджелин да продължи до вилата на Фалик, да бъде добро момиче и да се пази. Беше преодоляла на бегом две пресечки в посока към замъка, без да я е грижа, че не може да им помогне много в боя, когато вятърът я блъсна и събуди дива песен в кръвта й.

Тогава Лизандра съблече човешката си кожа, клетката, в която бе живяла толкова дълго, и се спусна по дирите на приятелите си.

Войниците в тунела крещяха от ужас, докато ги разкъсваше — отнемаше по един живот за всеки ден, прекаран в ада, за загубеното й детство и за това на Еванджелин. Чисто въплъщение на гнева, на яростта, на отмъщението.

Намери Едион и Роуан притиснати към срутени скали, запушили изхода им. Гледаха с окървавени, смаяни лица как се нахвърля на един войник и изтръгва гръбнака му.

О, това тяло определено й харесваше.

Още войници влетяха в тунела и Лизандра се устреми към тях, отдавайки се напълно на звяра, в който се беше превърнала. Развилня се като същинско олицетворение на смъртта.

Усмири се чак когато не останаха живи Валги и светлата й козина се накваси с кръв — гнусна, черна кръв.

— Дворецът — пророни задъхано Роуан от мястото си до камъните. Едион притискаше с длан дълбоката рана в крака му. Роуан посочи към разчистения път, осеян с кървави трупове. — Кралицата.

Заповед и молба.

Лизандра кимна и от муцуната й се проточи черна, лепкава кръв. Завъртя се и хукна по същия път, откъдето беше дошла.

Хората крещяха при вида на призрачния леопард, който летеше като стрела през улиците и заобикаляше ловко цвилещи коне и файтони. Стъкленият дворец се издигаше насреща й, полуобгърнат от пушилката на срутената часовникова кула. Светлина — огън — лумтеше между кулите му. Елин. Елин беше жива и сееше погром.

По желязната порта на двореца висяха гниещи трупове. Огън и тъмнина се сблъскаха със страшна сила между високите кули и тълпата наоколо замлъкна от удивление. Лизандра се спусна към портата и всички по пътя й се отдръпваха с ужасени писъци чак до отворения вход. На който стояха тридесет валгски стражи, въоръжени с лъкове и готови за стрелба.

Всички насочиха оръжията си към нея.

Тридесет стражи със стрели, а отвъд тях я чакаше дворецът. И Елин.

Лизандра скочи в атака. Най-близкият войник стреля право към гърдите й.

Сетивата на леопарда й подсказваха, че стрелата ще попадне в целта си.

Но Лизандра не забави крачка. Не спря.

За Еванджелин. За бъдещето й. За свободата й. За приятелите, които й се бяха притекли на помощ.

Стрелата летеше неумолимо към сърцето й.

Докато нечия чужда стрела не я отклони в полет.

Лизандра повали войника и раздра лицето му с нокти.

Познаваше само един стрелец с толкова точен мерник.

Леопардът нададе яростен рев и се превърна в буря от смърт за най-близките врагове, докато по останалите се забиваха стрелите на нейните приятели.

Лизандра вдигна поглед тъкмо навреме да види как Несрин Фалик опъва лъка си на съседния покрив, обградена от бунтовници. Стрелата й попадна право в окото на последния жив страж по пътя й към двореца.

— Върви! — чу се викът й над глъчката на ужасената тълпа.

Огън и нощ воюваха между най-високите кули и земята трепереше.

Лизандра препусна нагоре по стръмната лъкатушеща пътека в гората.

Усещаше единствено тревата и дърветата, и въздуха.

И гъвкавото си, могъщо тяло, пламналото си сърце, пеещо с всяка стъпка, с всяко движение. Най-сетне — бърза като вятъра и свободна.

Дивият устрем изпълваше вените й с радост дори докато кралицата й се бореше за кралството и света им високо, високо над нея.