Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (89)

88

Когато часовникът удари дванадесет, Роуан кръжеше над двореца, който призори щяха да напуснат, а Елин реши да посети за последно гробницата на Елена.

Но така и не успя. Взривът беше предизвикал срутване точно пред входа й. Петнадесет минути търси начин да влезе, използвайки и ръцете, и магията си, но без успех. Молеше се поне Морт да е оцелял, макар и нещо да й подсказваше, че чукалото с форма на череп би посрещнало с радост края на странното си, безсмъртно съществувание.

Валги не бяха останали нито в канализацията на Рифтхолд, нито в тунелите и катакомбите под двореца, сякаш бяха избягали след смъртта на краля. Поне за момента градът беше в безопасност.

Елин излезе от тайния проход, изтупвайки праха от дрехите си.

— Толкова шум вдигате, че направо не е за вярване.

Елфическият й слух беше доловил присъствието им още преди минути. Дориан и Каол седяха пред камината й, а капитанът се разполагаше в специален стол с колела.

Кралят погледна заострените й уши, удължените й кучешки зъби и вдигна вежди.

— Изглеждате добре, Ваше Величество.

Явно не беше забелязал вида й онзи ден на стъкления мост, а оттогава ходеше в човешки образ. Тя му отвърна с усмивка. Каол обърна глава към нея. Лицето му беше изпито, но в очите му проблясваше решимост. Надежда. Нямаше да позволи на травмата да го надвие.

— Винаги изглеждам добре — изтъкна Елин и се пльосна в креслото пред това на Дориан.

— Намери ли нещо интересно? — попита Каол.

Тя поклати глава.

— Реших все пак да надникна за последно. Заради доброто старо време.

И може би да отхапе главата на Елена. След като получеше отговори на всичките си въпроси. Но от древната кралица нямаше и следа.

Тримата се спогледаха и помежду им се спусна тишина.

Гърлото на Елин пламна, затова се обърна към Каол.

— Като се има предвид, че Майев и Перингтън ни дишат във врата, вероятно съвсем скоро ще ни потрябват съюзници, особено ако моратската им армия ни попречи да влезем в Ейлве. Една съюзническа войска от Южния континент може да прекоси Тясно море само за няколко дни и да ни даде опора, като притисне Перингтън от юг, докато ние нападаме от север. — Тя скръсти ръце. — Затова те назначавам за официален посланик на Терасен. Не ме е грижа какво мисли Дориан. Сприятели се с кралското семейство, ухажвай ги, целувай им задниците, направи каквото трябва. Но този съюз ни е нужен.

Каол погледна въпросително Дориан. Кралят кимна едва забележимо.

— Ще се постарая. — На по-добър отговор не можеше да се надява. Каол бръкна в джоба на туниката си и й хвърли Окото на Елена. Тя го хвана с една ръка.

Металът беше изкривен, но синият камък си стоеше на мястото. — Благодаря ти — добави дрезгаво той.

— Носил го е месеци наред — обади се Дориан, докато Елин прибираше амулета в джоба си, — а нито веднъж не се е задействал, дори в опасност. Защо точно сега?

Гърлото й се стегна.

— Безстрашие — отвърна тя. — Елена ми каза, че безстрашието е рядкост… и трябвало да се доверя на своето. Когато Каол е избрал да… — Не можа да изрече думите. Затова опита отново. — Мисля, че безстрашието го е спасило, съживило е амулета.

Рискована игра, и то глупава, но беше подействала.

— Ето докъде ни доведе съдбата — рече умислено Дориан.

— До края на пътя — поусмихна се Елин.

— Не — обади се Каол с бледа, колеблива усмивка. — До началото на следващия.

* * *

На следващата сутрин Елин стоеше облегната на сивата си кобила в двора на замъка и се прозяваше.

След като Дориан и Каол си тръгнаха миналата вечер, Лизандра влезе в стаята й и припадна на леглото, без да й обясни какво е правила преди това. И тъй като веднага изпадна в несвяст, Елин просто легна до нея. Не знаеше къде е замръкнал Роуан, но нямаше да се изненада, ако погледнеше през прозореца и видеше белоопашат ястреб на парапета на терасата си.

Призори Едион влетя през вратата и им се развика, че не били готови за тръгване — за пътешествието към дома. Лизандра се преобрази в призрачен леопард и го изгони от стаята. А после, без да си връща човешкия облик, отново се просна в леглото до Елин. Успяха да поспят още тридесетина минути, преди Едион да се върне и да ги залее с кофа вода.

Имаше късмет, че отърва кожата.

Но беше прав, нямаха причина да се бавят. Не и при положение че ги чакаше толкова работа на север, толкова планиране, подготвяне и обмисляне. Щяха да пътуват до смрачаване до вилата на семейство Фалик, откъдето щяха да вземат Еванджелин и да продължат на север, чак до Терасен, ако всичко минеше нормално.

Терасен.

Елин си отиваше у дома.

Стомахът й се свиваше от страх и тревога, но покрай тях пърхаше и радост. Бързо се стегнаха за път. Оставаше само сбогуването. Състоянието на Каол му пречеше да слезе по стълбите, затова Елин се промъкна в стаята му, където намери Едион, Роуан и Лизандра да си приказват с двама им с Несрин. Когато и четиримата излязоха от стаята, капитанът просто стисна ръката на Елин с думите:

— Може ли да видя?

Тя веднага разбра за какво говори и протегна ръце напред.

Вълнички и дъги, и цветя от червен и златист огън затанцуваха из стаята му, ярки, великолепни и изящни.

Когато пламъците угаснаха, очите на Каол сияеха в сребристо.

— Прекрасно е — промълви той.

Тя само му се усмихна и остави огнена роза на нощното му шкафче, където щеше да гори без топлина, докато не се отдалечеше прекалено.

Остави подарък и за Несрин, която бяха извикали по работа. Стрелата от чисто злато, която й бяха връчили миналата Юледа като благословия от Деанна, нейната предшественица. Струваше й се, че изкусен стрелец като Несрин щеше да оцени стрелата повече от нея самата.

— Трябва ли ви друго? Още храна? — попита Дориан, спирайки до Елин.

Роуан, Едион и Лизандра вече яхваха конете си. Носеха малко багаж, само най-необходимото. Главно оръжия, включително Дамарис, който Каол беше дал на Едион, тъй като настояваше древният меч да остане на континента. Другите им притежания щяха да пристигнат с керван в Терасен.

— Предполагам, че спътниците ми ще се надпреварват кой ще улови повече дивеч — отвърна Елин.

Дориан се засмя. Помежду им се спусна кратка тишина, докато Елин не изцъка с език.

— Носиш същата туника, с която беше и преди няколко дни. Май никога не съм те виждала да обличаш една дреха два пъти. Сапфирените му очи просветнаха.

— В момента си имам по-важни грижи.

— Ще… ще се справиш ли?

— Имам ли избор?

Тя докосна ръката му.

— Ако се нуждаеш от нещо, изпрати ни вест. Ще ни трябват няколко седмици да стигнем до Оринт, но… все пак магията се завърна, така че несъмнено ще намериш вестоносец, който да ни настигне бързо.

— Благодарение на теб и приятелите ти.

Тя надникна през рамо към тях. И тримата се преструваха, че не подслушват разговора им.

— Благодарение на всички ни — поправи го тихо. — На теб включително.

Дориан отправи поглед към града и хълмистото подножие на планината отвъд него.

— Ако преди девет месеца ме беше попитала дали… — Той поклати глава. — Толкова неща се промениха.

— И ще продължават да се променят — увери го тя, стисвайки ръката му. — Но…

Има и такива, които ще останат непроменени. Винаги ще съм до теб.

Той преглътна сухо.

— Иска ми се да можех да я видя за последно. Да й кажа… да й кажа какво чувствам.

— Тя знае — успокои го Елин. В очите й запариха сълзи.

— Ще ми липсваш — рече Дориан. — А и се съмнявам следващата ни среща да е в толкова… цивилизована обстановка. — Елин опита да не мисли за това. Той посочи с ръка свитата й. — Не им вгорчавай живота. Просто искат да ти помогнат.

Тя се усмихна. За нейна изненада кралят отвърна на усмивката й.

— Ако попаднеш на някоя хубава книга, изпрати ми я — каза му.

— Същото важи и за теб.

Елин го прегърна за сбогом.

— Благодаря ти… за всичко — прошепна.

Дориан я притисна към себе си и отстъпи назад. Елин яхна кобилата си и я подкара напред към черния жребец на Роуан. Застана до него и елфическият принц посрещна погледа й. Добре ли си?

Тя кимна. Не смятах, че сбогуването ще е толкова трудно. А като знам какво ни предстои… Ще го преодолеем заедно. По един или друг начин. Елин протегна ръка и хвана здраво неговата. Двамата тръгнаха със сключени ръце по чакълената пътека, минаха през свода в стъклената стена и продължиха напред по градските улици, където хората спираха да ги погледат и шушукаха разпалено. Но докато яздеха през Рифтхолд, града, който чувстваше и като дом, и като ад, и като спасителен кораб, докато запечатваше в паметта си улици и сгради, лица и магазини, миризми и свежестта на речния ветрец, не видя нито един роб. Не чу нито един камшик.

А като минаваха покрай Кралския театър, до ушите им долетя музика — красива и изящна.

* * *

Дориан не знаеше какво го бе събудило. Може би секналата песен на летните насекоми или хладният полъх, който пропълзя в каменната кула, разлюлявайки пердетата. Озареният от лунна светлина часовник показваше три часа сутринта. Градът още спеше.

Дориан стана от леглото и по навик докосна врата си — за всеки случай. Винаги когато се изтръгваше от кошмарите си, му бяха нужни няколко минути да прецени дали наистина е буден, или всичко е било просто сън, както и дали още е заклещен в собственото си тяло, пленник на баща си и на валгския принц. Не беше споделил нито с Елин, нито с Каол за кошмарите си. И донякъде съжаляваше за това.

До ден-днешен почти не си спомняше какво се беше случвало, докато носеше нашийника. Беше навършил двадесет, а не помнеше рождения си ден. В паметта му витаеха само откъслечни моменти, всичките изпълнени с ужас и болка. Опитваше да не мисли за това. Така или иначе не искаше да си спомня нищо. Каол и Елин не знаеха и това.

Кралицата и шумната й свита вече му липсваха. Сега дворецът му се струваше твърде голям, твърде тих. А и Каол заминаваше след два дни. Дори не му се мислеше какво ще е чувството да остане и без най-близкия си приятел. Дориан тръгна към балкона. Имаше нужда да усети речния полъх по лицето си, да се увери, че всичко това е истина, че е свободен.

Спря бос върху студения каменен под, отвори вратите и загледа опустошението наоколо. Негово дело. Въздъхна тежко и обърна очи към стъклената стена, проблясваща на лунната светлина.

Отгоре й бе кацнала гигантска сянка. Дориан замръзна. Не сянка, а грамаден звяр. Беше вкопчил хищни нокти в ръба на стената, а огромните му криле, прибрани плътно до тялото му, блестяха слабо под сиянието на пълната луна. Проблясваха като бялата коса на ездачката му. Дори от това разстояние той знаеше, че гледа право в него, докато косата й се вееше на една страна като ивица лунна светлина, грабната от речния полъх.

Дориан вдигна едната си ръка за поздрав, а с другата докосна врата си. Нашийника го нямаше. Ездачката се приведе напред върху седлото и прошепна нещо на звяра си. Той разгърна внушителните си, лъскави криле и скочи във въздуха. Всеки размах запращаше глух, тътнещ повей към него. Съществото се издигна нависоко и косата на ездачката се разля зад нея като бляскава магия, а накрая се изгубиха в нощта и Дориан спря да чува пърпоренето на крила. Никой не вдигна тревога. Сякаш светът бе извърнал очи за няколкото мига, в които погледите им се срещнаха. В мрака на спомените му, сред болката и отчаянието, и ужаса, които се мъчеше да забрави, отекна едно име.

* * *

Манон Черноклюна плаваше в звездното нощно небе. Под себе си усещаше топлото, пъргаво тяло на Абраксос, а над нея грееше ярката луна, пълната утроба на Майката. Не знаеше какво я накара да отлети до двореца и защо изпитваше такова любопитство.

Но видя принца без нашийник около врата му.

И той й махна с ръка за поздрав, сякаш за да й каже: Помня те.

Ветровете измениха посоката си и Абраксос се пусна по тях, издигайки се още по-нависоко в небето. Притъмнялото кралство под тях се размиваше от скоростта му.

Променливи ветрове — за един променящ се свят.

Може би и Тринадесетте се променяха. И тя самата.

Още не знаеше какво им носи промяната.

Но Манон се надяваше да е за добро.

Надяваше се.