Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (77)

76

Елин дишаше тежко и водеше битка с болезненото туптене в главата си. Твърде скоро. Беше употребила твърде много сила твърде скоро. Не си беше дала време да я попие постепенно и бавно да достигне дълбините й. Трансформирането в елфическа форма не й помогна, само направи вонята на Валга още по-нетърпима.

Дориан стоеше на колене и дращеше ръката си, където пръстенът сякаш гореше, жигосвайки плътта му.

Изпращаше към нея нови и нови вълни мрак, а тя всеки път ги отблъскваше със стена от огън.

Но кръвта й започваше да кипи.

— Опитай, Дориан — продължаваше да го умолява, макар да чувстваше езика си като пергамент в пресъхналата си уста.

— Ще те убия, елфическа кучко.

Гърлен смях се разнесе зад нея.

Елин се обърна само наполовина — предпочиташе да застане с гръб към откритата пропаст, отколкото към някого от двама им.

Кралят на Адарлан стоеше пред отворената врата в другия край на моста.

Каол…

— Колко благородно от страна на капитана да ти спечели време, за да имаш шанс да спасиш сина ми.

Тя опита… опита, но…

— Накажи я — изсъска демонът от отсрещната страна на моста.

— Търпение. — Но кралят се вцепени осезаемо, като видя горящия златен пръстен на ръката на Дориан. Суровото му, жестоко лице се вкамени. — Какво си сторила?

Принцът се загърчи и нададе толкова оглушителен писък, че елфическите й уши зазвъняха.

Елин извади меча на баща си.

— Убил си Каол — пророни с кухи думи.

— Дори веднъж не замахна с меча си. — Той се подсмихна към нейното острие. — Съмнява ме и ти да успееш.

Дориан замлъкна.

— Убил си го — озъби се Елин на краля.

Той тръгна към нея и стъпките му отекнаха глухо по стъкления мост.

— Съжалявам единствено — отвърна кралят, — че нямах време да го поизмъчвам.

Тя направи крачка назад — само една.

Кралят извади Нотунг.

— Но за теб ще намеря.

Елин вдигна меча си с две ръце.

И тогава…

— Какво каза?

Дориан.

Гласът му беше дрезгав, пресеклив.

Кралят и Елин извърнаха погледи към принца.

Дориан се взираше в баща си и очите му искряха като звезди.

— Какво каза? За Каол?

— Замълчи — викна му кралят.

— Убил си го. — Този път думите му не прозвучаха въпросително.

Устните на Елин затрепериха и тя потъна дълбоко, дълбоко, дълбоко в себе си.

— И какво от това? — вирна вежди кралят.

— Уби ли Каол?

Светлината върху ръката на Дориан гореше все по-ярко и по-ярко…

Но нашийникът си оставаше около врата му.

— Ти — провикна се кралят.

Елин осъзна, че говори на нея, тъкмо когато едно копие от мрак полетя към нея…

И се разби в стена от лед.

* * *

Дориан.

Името му беше Дориан.

Дориан Хавилиард, принцът наследник на Адарлан.

А Селена Сардотиен — Елин Галантиус, негова скъпа приятелка… му се беше притекла на помощ.

Тя се обърна към него с древния меч в ръце.

— Дориан? — промълви.

Демонът в него виеше и се молеше, дращеше бясно, увещаваше го.

Черна вълна се блъсна в ледения щит, който се беше издигнал между принцесата и баща му. Скоро кралят щеше да го пробие.

Дориан вдигна ръце към нашийника от Камък на Уирда — студен, гладък, пулсиращ.

Недей — изпищя демонът. — Недей!

По лицето на Елин вече се стичаха сълзи, когато Дориан вкопчи пръсти в черния камък около гърлото си.

И го счупи с рев на тъга, ярост и болка.