Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (88)

87

Херцогът беше жив. Върнън също.

Взривът отнесе една трета от Морат заедно с голям брой стражи и слуги, както и две вещерски сестринства и Елида Локан. Голяма загуба, но не толкова съкрушителна, колкото можеше да бъде. Манон проля три капки от кръвта си в знак на благодарност към Триликата богиня, задето повечето от сестринствата бяха на обучение извън Крепостта онзи ден.

Сега стоеше в съвещателната зала на херцога, сключила ръце зад гърба си, докато Перингтън беснееше. Огромно поражение… не спираше да се гневи той пред мъжете около масата — военачалници и съветници. Щяха да са нужни месеци да закърпят Морат, а тъй като и много от провизиите им бяха унищожени, трябваше да отложат плановете си.

Слугите денонощно прехвърляха камъните, затрупали катакомбите — Манон знаеше, че издирват тялото на жена, която се бе превърнала в пепел, и парчето камък, скрито под кожата й. Не беше споделила дори с Тринадесетте си кой го носеше на север в момента.

— Водачке на Крилото — кресна херцогът и Манон извърна лениво очи към него. — Баба ти пристига след две седмици. Искам вещиците ти да са подготвени за последните военни планове.

Тя кимна.

— Както заповядаш.

Война. Щеше да има война, защото дори сега, когато Дориан Хавилиард беше крал, херцогът нямаше намерение да се отказва, не и с такава армия зад гърба си. Веднага щом издигнеше онези вещерски кули и намереше нов източник на огън от сенки, Елин Галантиус и силите й щяха да бъдат заличени.

Манон тайно се надяваше Елида да не присъства на бойното поле. Срещата приключи бързо, а Манон спря при Върнън на път към вратата. Сложи ръка на рамото му, впивайки нокти в кожата му, и той изскимтя от болка. После доближи железните си зъби до ухото му.

— Не си въобразявай, лорде, че само защото е мъртва, ще забравя какво опита да й причиниш.

Върнън пребледня.

— Нищо не можеш да ми направиш.

Манон заби ноктите си още по-надълбоко.

— Така е, не мога — измърка тя в ухото му. — Но Елин Галантиус е жива. И подочух, че имала да урежда сметки с вас.

Тя прибра ноктите си и стисна рамото му, докато зелената му туника не се напои с кръв, сетне излезе от стаята.

* * *

— Какво следва? — попита Астерин, докато оглеждаха новото гнездо, което си бяха присвоили от едно от по-нисшите сестринства. — Чакаме баба ти да дойде и се впускаме във войната му?

Манон отправи поглед към пепеливото небе отвъд открития свод.

— Засега ще останем тук. Ще изчакаме баба ми да докара кулите.

Не знаеше как ще постъпи, като види Майка Черноклюна. Погледна косо Втората си.

— Твоят ловец… Как е умрял?

Очите на Астерин просветнаха. След кратко мълчание отвърна:

— Беше стар… много стар. Мисля, че един ден е отишъл в гората, легнал е някъде и повече не се е върнал. Поне ми се струва, че така би му харесало. Така и не намерих тялото му.

Но го беше търсила.

— Какво беше чувството? — попита тихо Манон. — Да обичаш?

Защото наистина бе обичала — навярно само тя от всички вещици от клана Железни зъби бе вкусила любовта.

— Като да умираш по малко всеки ден. Но и да си истински жив. Радост, толкова пълна, че граничеше с болка. Унищожи ме и ме погуби… и ме възроди отново.

Мразех я, защото знаех, че не мога да й избягам и ще ме промени завинаги. А дъщеричката ми… и нея обичах. Обичах я толкова, че не мога да ти опиша дори… но по-силно чувство не съм изпитвала никога. По-силно от гнева, от страстта, от магията. — По устните й разцъфна нежна усмивка. — Изненадвам се, че още не си ме погнала с речта за сляпото подчинение, дисциплината и жестокостта.

Превърнали са ви в чудовища.

— Нещата се променят — отвърна Манон.

— Радвам се — рече Астерин. — Все пак сме безсмъртни. Ако всичко си стои същото, ще умрем от скука.

Манон вдигна вежди, а Втората й се усмихна широко.

Манон поклати глава и отвърна на усмивката й.