Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (10)

9

След като написа съкрушителното писмо до Аробин и му го изпрати чрез един от бесните му улични хулигани, Елин излезе да търси закуска из сивия квартал.

Уморена до мозъка на костите си, купи достатъчно храна и за обяд, и за вечеря, а като се върна в склада час по-късно, на трапезната маса я чакаше голяма плоска кутия.

По ключалката нямаше следи от влизане с взлом и прозорците си бяха точно толкова отворени, колкото ги беше оставила сутринта, за да пусне речния полъх в жилището си.

Не че очакваше друго от Аробин — просто й напомняше, че макар и крал на асасините, със зъби и нокти си беше осигурил тази самозвана титла.

Сякаш по сценарий небесата се отвориха точно в този момент и шумният порой отми тежката тишина в стаята.

Елин дръпна единия край на панделката от смарагдова коприна, с която бе овързана кремавата кутия. Вдигна капака и дълго време се взира в плата под него. Бележката гласеше: Позволих си да направя някои подобрения. Забавлявай се.

Гърлото й се стегна, ала извади костюма от специална черна материя — плътно прилепваща, дебела и гъвкава като кожа, но без блясъка и запарването. Под сгънатия костюм намери чифт ботуши. Бяха почистени от последния път, когато ги беше обувала преди години, и черната им кожа изглеждаше все така мека и еластична, а изваяните жлебове и скритите в тях остриета бяха идеално запазени.

Към тежките ръкави на костюма бяха прикрепени стигащи до лакътя предпазни ръкавици, по чиято дължина се криеха тънки, смъртоносни мечове.

Не беше виждала тази дреха, нито пък я беше обличала, откакто… Надникна към празното място над камината. Поредното изпитание, макар и по-скромно. Аробин проверяваше доколко е способна да му прости и да забрави миналото, какво е готова да понесе, за да работи с него. Беше й купил костюма преди години, плащайки безбожна сума на един майстор изобретател от Мелисанде, който й го изработи ръчно по нейна мярка. Аробин държеше двамата му най-добри асасини да са облечени подобаващо, затова й направи такъв подарък — един от многото, с които я отрупваше като компенсация, задето я преби, а после я изпрати в Червената пустиня на обучение. И двамата със Сам редовно понасяха жестоки побои заради неподчиненията си, но кралят на асасините накара Сам да плати за своя костюм. А за капак му възлагаше второстепенни мисии, за да не изплати бързо дълга си.

Елин остави дрехата обратно в кутията и започна да се съблича, вдишвайки мириса на мокър камък, лъхащ през отворените прозорци.

Добре тогава, щеше отново да влезе в ролята на всеотдайно протеже. Щеше да следва плана му, макар че възнамеряваше да го промени леко, само колкото е нужно. Беше готова да убива, да продава плътта си, да се унижава… но да спаси Едион.

Два дни — само два дни — до срещата им, до момента, в който щеше да се увери, че е оцелял през всичките години на раздялата им. И дори да я изругаеше, да я заплюеше, както в общи линии бе сторил Каол… щеше да си е струвало. Гладката мека материя зашепна по кожата й, докато нахлузваше костюма върху голото си тяло. Колко типично за Аробин да не спомене какви подобрения е направил — да превърне изживяването в рискована загадка, която сама да разбули… стига да оцелееше.

Размърда се в него, като внимаваше да не задейства механизма, който изваждаше скритите остриета. Опипа го за други тайни оръжия и трикове, после му позволи да я обгърне изцяло и закопча ботушите на краката си.

Още докато вървеше към спалнята, усети как костюмът подсилва всяка слаба точка на тялото й. Изискванията за преработката на костюма очевидно бяха изпратени на майстора преди месеци от мъжа, който знаеше за пронизващите болки в коляното й, кои части на тялото си предпочиташе да използва по време на битка, скоростта й на движение. Цялото познание на Аробин за нея сега я обгръщаше под формата на плат, стомана и тъмнина. Елин спря пред високото огледало на отсрещната стена в спалнята.

Втора кожа. Не толкова фрапантна заради изящните детайли, допълнителните подплънки, джобовете и предпазните метални елементи — но не оставяше нито сантиметър от тялото й на въображението. Тя подсвирна тихо. Така да бъде.

Щеше отново да се вживее в ролята на Селена Сардотиен — поне за малко, до края на тази игра.

Вероятно щеше да продължи с размишленията, ако през отворените прозорци не бе отекнал плясъкът на конски копита и колела на карета в локвите пред склада.

Съмняваше се Аробин да я навести толкова скоро със самодоволна усмивка на лице — не, щеше да изчака, докато се увери, че наистина е излязла да се позабавлява с костюма си.

При това положение оставаше само още един човек, който би си направил труда да намине, макар че не й се вярваше Каол да пилее пари по карета, дори в проливния дъжд. Надникна дискретно през прозореца, оглеждайки непознатото возило през паравана на пороя. На мократа улица не се виждаше жив човек, не беше ясно и кой е вътре.

Елин тръгна към вратата и врътна китка, за да изскочи острието от лявата й ръкавица. Оръжието не издаде никакъв звук на излизане от скрития процеп и металът заблестя под слабата дъждовна светлина.

Богове, костюмът й се струваше също толкова удивителен, колкото в първия ден, когато го облече, острието разсичаше въздуха плавно, както при първите й асасински мисии.

Стъпките й и барабаненето на дъжда по покрива на склада бяха единствените звуци, докато слизаше по стълбището и се промъкваше между сандъците на приземния етаж.

Скри ръката с оръжието под пелерината си и отвори грамадната плъзгаща врата, разкривайки бушуващата дъждовна стихия. Загърната в пелерина жена стоеше под тесния навес. До бордюра отзад я чакаше наетият файтон. Кочияшът я наблюдаваше внимателно, докато дъждът се стичаше по широката периферия на шапката му. Не приличаше на професионален телохранител — просто се грижеше за клиентката си. Дори в пороя си личеше, че тъмносивата й пелерина е от тежък плат, подобаващ на заможна личност, независимо от наетия файтон.

Голямата качулка забулваше лицето на непознатата в сянка, но Елин все пак зърна бяла кожа, тъмна коса и елегантни кадифени ръкавици, пълзящи към вътрешността на пелерината — за оръжие може би?

— Започни да обясняваш — нареди Елин, облягайки се на касата на вратата. — Или ще станеш вечеря за плъховете.

Жената отстъпи назад в дъжда — не точно назад, а по-скоро към каретата, откъдето надничаше малко дете. Уплашено малко дете.

— Дойдох да те предупредя — проговори жената и поотметна качулката, колкото да разкрие лицето си.

Големи, леко вирнати в краищата зелени очи, чувствени устни, остри скули и чип нос се съчетаваха в рядка, ослепителна красота, която караше мъжете да губят здравия си разум.

Елин излезе под тесния навес и провлачи:

— Доколкото си спомням, Лизандра, аз те предупредих, че ако те видя отново, ще те убия.

* * *

— Моля те — рече Лизандра.

Тези две думи — и отчаянието зад тях — накараха Елин да върне острието си обратно в ножницата му.

През деветте години на познанство с куртизанката нито веднъж не я беше чула да се моли или да звучи отчаяно. Лизандра никога не бе произнасяла изрази като „благодаря“, „позволи ми“ или дори „радвам се да те видя“.

Съвсем спокойно можеше да са приятелки вместо врагове — и двете бяха сирачета, прибрани от Аробин още като деца. Но кралят на асасините предаде Лизандра на Кларис, негова добра приятелка и мадам, която въртеше успешен публичен дом. Но макар Елин да беше обучена за бойното поле, а Лизандра — за леглото, двете незнайно защо бяха отраснали като съперници, борещи се за симпатиите на Аробин.

Когато Лизандра навърши седемнадесет и дойде време да наддават за нея, Аробин спечели търга с парите от изплатените дългове на Елин. Оттогава куртизанката не спираше да й натяква какво бе направил с асасинските й кървави пари Аробин.

В даден момент Елин реши да отвърне на удара. С кинжал. Така бе приключила последната им среща.

Елин сметна за напълно уместно да свали собствената си качулка и да подхвърли:

— Ще ми отнеме по-малко от минута да убия и теб, и кочияша ти и да направя така, че малкото ти протеже в каретата да не продума и дума по въпроса. Пък и сигурно ще се зарадва, ако те види мъртва.

Лизандра се вцепени.

— Тя не ми е протеже и не я обучавам.

— Значи ще я използваш като щит? — Усмивката на Елин режеше като бръснач.

— Моля те… умолявам те — опита да надвика дъжда Лизандра. — Трябва да говоря с теб само за няколко минути. На някое безопасно място.

Елин си направи една бърза сметка — луксозни дрехи, нает файтон, дъжд по калдъръма. Колко типично за Аробин да й спретне такава сценка. Е, поне от любопитство щеше да поиграе по свирката му.

Тя стисна горната част на носа си с два пръста и вдигна глава.

— Знаеш, че трябва да убия кочияша ти, нали?

— Не, не трябва! — изкрещя мъжът и сграбчи трескаво юздите. — Кълна се… кълна се, няма да кажа на никого за това място.

Елин отиде до файтона и дъждът моментално накваси пелерината й. Кочияшът можеше да издаде местонахождението на жилището й, да застраши всичко, но… Тя надникна към окъпаното в дъждовна вода разрешително, закачено в рамка до вратата и осветено от малък фенер.

— Е, Келан Опел от улица „Бейкър“, номер шестдесет и три, апартамент две, едва ли ще кажеш на някого.

Кочияшът кимна, пребледнял като смъртник.

Елин отвори вратата на каретата и нареди на детето:

— Излизай. И двете ви искам вътре.

— Еванджелин може да ме изчака тук — прошепна Лизандра.

Елин надникна през рамо и оголи зъби.

— Ако си въобразяваш, че ще оставя детето само в нает файтон насред бедняшкия квартал, направо се връщай в помийната яма, от която идваш. — Обърна се отново към уплашеното момиченце в каретата. — Хайде, малката. Няма да те ухапя.

Това й беше достатъчно. Еванджелин се примъкна към нея по седалката и светлината от фенера позлати фината й порцеланова ръчичка, преди да хване тази на Елин и да скочи от каретата. Изглеждаше около единадесетгодишна, имаше стройна фигура, а червено-златистата й коса беше прибрана назад в плитка, разкривайки кехлибарените й очи, които сякаш погълнаха мократа улица и двете жени пред нея. Не отстъпваше по красота на господарката си, макар че и по двете й бузи личаха дълбоки, назъбени белези. Белези, които обясняваха грозната татуировка от вътрешната страна на китката й. Била е едно от момичетата на Кларис — докато някой не я беше белязал, лишавайки я от всякаква стойност.

Елин намигна на Еванджелин и докато я водеше през дъжда, каза със съзаклятническа усмивка:

— Струваш ми се мой тип човек.

* * *

Елин отвори и останалите прозорци, за да пусне охладения от дъжда речен полъх в задушния апартамент. За щастие, никой не се мярна по улицата, докато бяха навън, но щом Лизандра стоеше пред нея, Аробин несъмнено щеше да научи за случката.

Елин потупа креслото пред единия прозорец и се усмихна на обезобразеното момиченце.

— Това е любимото ми място в целия апартамент, когато вятърът подухва така приятно. Мога да ти предложа книжка, ако искаш. Или пък — тя махна надясно към кухнята — отиди да си харесаш нещо вкусничко от кухненската маса. Има боровинков сладкиш. — Лизандра стоеше като вцепенена, но Елин добави невъзмутимо: — Ти решаваш.

Като всяко дете от богаташки бардак Еванджелин навярно не получаваше често право на избор. Зелените очи на Лизандра като че ли поомекнаха леко, а момиченцето отвърна с глас, едва доловим над трополенето на дъжда по покрива и прозорците.

— Бих опитала пая, ако може.

След секунда вече я нямаше. Умно момиче, знаеше, че не бива да се пречка на господарката си.

Елин съблече подгизналата си пелерина и избърса лицето си с единственото й сухо крайче. После, държейки китката си в готовност да извади скритото в ръкавицата острие, посочи дивана пред незапаления огън и рече на Лизандра:

— Седни.

За нейна изненада, жената се подчини, но не и преди да отвърне:

— Или ще заплашиш да ме убиеш отново?

— Аз не заплашвам. Само обещавам.

Куртизанката се отпусна върху възглавниците на дивана.

— О, моля те. Нима мога да приемам сериозно всяко нещо, излязло от голямата ти уста?

— Прие доста сериозно кинжала, който запратих по главата ти.

Лизандра й се усмихна вяло.

— Пропусна целта.

Вярно, но все пак беше закачила ухото й. И то заслужено, ако питаха нея.

Ала сега пред нея седеше жена — вече и двете бяха жени, а не седемнадесетгодишни момичета. Лизандра я огледа от глава до пети.

— Повече ми харесваш руса.

— А на мен ще ми харесваш най-много, когато напуснеш дома ми, но това май няма да се случи скоро. — Тя надникна към улицата под тях. Файтонджията я чакаше. — Аробин не можа ли да те прати с някоя от неговите карети? Нали уж ти плаща щедро.

Лизандра махна с ръка и светлината от свещите се отрази в златната гривна, която не покриваше напълно татуировката на змиевидно същество върху тънката й китка.

— Отказах му. Реших, че така ще дам неблагоприятен тон на срещата ни.

Не че това й беше помогнало.

— Значи наистина той те изпраща. Да ме предупредиш за какво?

— Изпрати ме, за да ти разкрия плана му. Напоследък няма много вяра на пратениците си. Но предупреждението е от мен.

Пълна лъжа по всяка вероятност. Но татуировката — емблемата на публичния дом на Кларис, която всички куртизанки получаваха още в деня на постъпването си… Момиченцето в кухнята, файтонджията на улицата — всички тези фактори можеха да усложнят нещата, ако решеше да заколи Лизандра. Въпреки това едва се сдържаше да не посегне към кинжала си, гледайки знака върху китката й.

Не към меча си — не. Само ножът предлагаше истинска интимност в убийството, само с него можеше да усети последния дъх на куртизанката.

— Защо още носиш символа на Кларис върху китката си? — попита тихо Елин.

Не вярвай на Арчър, беше опитала да я предупреди в кодираното си послание Нехемия, дори бе нарисувала същата змия. Но важеше ли това за всички останали с този знак? Онази Лизандра, която Елин познаваше в миналото си…

Двулична, коварна и подла бяха няколко от по-сдържаните епитети, с които Елин можеше да я опише.

Лизандра сведе поглед към татуировката си и свъси вежди.

— Не ни е позволено да я заличаваме, докато не изплатим дълговете си.

— Последния път, когато видях развратната ти физиономия, ти оставаха само седмици да ги погасиш.

Аробин плати толкова много пари при Наддаването отпреди две години, че Лизандра трябваше да е свободна почти веднага.

Очите на куртизанката просветнаха.

— Имаш проблем с татуировката ми ли?

— Онзи проклетник Арчър Фин имаше такава. — Бяха собственост на един и същ публичен дом, на една и съща мадам. Нищо чудно да бяха работили заедно и в друга насока.

Лизандра впи поглед в нея.

— Арчър е мъртъв.

— Защото го изкормих — отвърна миловидно Елин.

Лизандра вкопчи ръка в облегалката на дивана.

— Ти… — пророни. После обаче поклати глава и добави тихо: — Хубаво. Радвам се, че си го убила. Арчър беше егоистично прасе.

Може и да се преструваше, за да я спечели на своя страна.

— Кажи онова, което имаш за казване, и изчезвай оттук.

Куртизанката стисна сочните си устни. Ала все пак й сподели плана на Аробин за освобождаването на Едион.

Оказа се гениален, хитроумен, драматичен и дързък. Щом кралят на Адарлан искаше да превърне в атракция екзекуцията на Едион, те пък щяха да превърнат в атракция спасяването му. Но фактът, че бе изпратил Лизандра, че намесваше още един човек, който можеше да я предаде или да свидетелства срещу нея…

Нарочно й напомняше, че съдбата на Едион е в ръцете му, ако случайно решеше да вгорчи живота й.

— Знам, знам — каза куртизанката, забелязала студения блясък в очите на Елин. — Няма нужда да ми припомняш, че ще ме одереш жива, ако те предам.

Елин усети как един мускул на бузата й потрепва.

— А предупреждението ти?

Лизандра се размърда нервно върху дивана.

— Аробин ме изпрати да ти разясня плана му, за да проверя доколко си на негова страна и дали възнамеряваш да го предадеш.

— Щях да остана разочарована, ако не беше го сторил.

— Мисля… мисля, че освен това ме изпраща като подарък за теб.

Елин разбра смисъла на думите й, но въпреки това каза:

— За твое съжаление, не си падам по жени. Дори платени.

Ноздрите на Лизандра се разшириха леко.

— Мисля, че ме изпраща, за да ме убиеш. Като някакъв вид възнаграждение.

— И ти идваш с молба да не го правя?

Нищо чудно, че беше довела детето. Себичната, безгръбначна патка водеше Еванджелин като щит срещу нея. Как смееше да въвлича горкото момиче в грозния им свят.

Лизандра погледна ножа, прикрепен към бедрото на Елин.

— Убий ме, ако искаш. Еванджелин вече знае какви са подозренията ми и няма да каже нито дума.

Елин сложи маска на ледено спокойствие върху лицето си.

— Но наистина идвам да те предупредя — продължи Лизандра. — Аробин може да те затрупва с подаръци, да ти помага за освобождаването на Едион, но през цялото време те наблюдава. И си има свой собствен план. Не ми каза каква е услугата, която си се съгласила да му направиш, но по всяка вероятност е капан.

На твое място бих премислила добре дали помощта му наистина си струва риска и бих се измъкнала от мрежите му.

Само че нямаше как. Възпираха я редица причини.

Когато Елин не отвърна, Лизандра вдиша рязко.

— Освен това исках да ти дам това.

Бръкна сред диплите на индиговосинята си рокля, а Елин инстинктивно зае отбранителна позиция.

Куртизанката обаче извади оръфан, пожълтял плик и го остави на масичката с трепереща ръка.

— Това е за теб. Прочети го, ако обичаш.

— Значи вече си не само курвата на Аробин, но и негова куриерка?

Лизандра прие смирено словесния шамар.

— Това не е от Аробин. От Уесли е.

Лизандра като че ли потъна в дивана и по лицето й пробяга толкова неописуема скръб, че за момент Елин й повярва.

— Уесли — повтори Елин. — Телохранителят на Аробин. Същият онзи, който през по-голямата част от времето ме мразеше, а през останалата обмисляше начини да ме убие. — Куртизанката кимна. — Аробин затри Уесли заради убийството на Рурк Фаран.

Лизандра изтръпна.

Елин погледна стария хартиен плик. Лизандра сведе очи към ръцете си, сключени толкова плътно в скута й, че кокалчетата им бяха побелели.

По хартията имаше протрити места, но пукнатото клеймо не беше разпечатвано.

— Защо разнасяш писмо от Уесли до мен почти две години?

Лизандра не вдигна глава, гласът й звучеше измъчено.

— Защото го обичах безкрайно.

Е, само това не беше очаквала да чуе от нейната уста.

— Всичко започна най-случайно. Аробин често го изпращаше да ме придружава в каретата до публичния дом и първоначално бяхме просто… просто приятели.

Говорехме си и той не очакваше нищо от мен. Но тогава… тогава Сам умря и ти… — Лизандра кимна с брадичка към писмото, все още неотворено на масата между тях. — Всичко е написано вътре. Уесли обяснява какво стори Аробин, какви планове е имал. Какво е накарал Фаран да направи на Сам и какво му е заръчал да причини на теб. Всичко е вътре. Уесли държеше да знаеш, за да разбереш… искаше да разбереш, Селена, че не е подозирал нищо, докато не е станало твърде късно. Опитал е да предотврати всичката тази жестокост, да отмъсти за Сам. Ако Аробин не го беше убил… Уесли възнамеряваше да отиде в Ендовиер, за да те измъкне оттам. Дори разпита из Пазара на сенките за човек, запознат с разположението на мините, и намери карта. Още я пазя. Като доказателство.

Мога… мога да я донеса…

Думите я връхлитаха като рояк стрели, но веднага потисна тъгата по човек, когото винаги бе възприемала само като едно от кучетата на Аробин. Нямаше да се учуди, ако кралят на асасините използваше тази сърцераздирателна история, за да я сдобри с Лизандра. И Елин беше готова да участва в играта му, колкото да разбере докъде ще я отведе, какво си е наумил Аробин и дали няма да се издаде в крайна сметка, но…

Какво е накарал Фаран да направи на Сам.

Винаги бе предполагала, че Фаран е изтезавал Сам от чист садизъм. Но ако Аробин наистина му бе наредил какво точно да стори с него… Добре че загуби магията си. Добре че я нямаше на свое разположение.

Защото в противен случай можеше да избухне в пламъци и да гори с дни, обгърната в собствения си огън.

— И какво, дошла си — подхвана Елин, докато Лизандра бършеше дискретно очите си с носна кърпа — да ме предупредиш, че е възможно Аробин да ме манипулира, защото, след като е убил любовника ти, най-сетне си проумяла що за чудовище е?

— Обещах на Уесли лично да ти предам писмото му…

— Е, предаде ми го, така че да те няма.

Дочуха се плахи стъпки и Еванджелин изскочи от кухнята, притичвайки до господарката си с непринудена, отривиста грациозност. Лизандра я прегъна с изненадваща нежност и стана на крака.

— Разбирам те, Селена, наистина. Но те умолявам едно — прочети писмото.

Заради него.

Елин оголи зъби.

— Изчезвай.

Лизандра тръгна към вратата, държейки себе си и Еванджелин на предпазлива дистанция от Елин. Като стигна прага, спря.

— Сам беше и мой приятел. Двамата с Уесли бяха единствените ми приятели. А Аробин ми ги отне и двамата.

Елин просто вдигна вежди.

Лизандра не й каза довиждане, а просто изчезна надолу по стълбището.

Еванджелин обаче се задържа на прага и очите й запрескачаха между отдалечаващата й се господарка и Елин. Разкошната й коса лъщеше като разтопен бакър.

Момиченцето посочи лицето си и каза:

— Тя ми причини това.

Елин едва се сдържа да остане на мястото си, да не хукне надолу по стълбището, за да изтръгне гръкляна на Лизандра.

Но Еванджелин продължи:

— Много плаках, когато мама ме продаде на Кларис. Плаках и плаках. Май Лизандра беше ядосала господарката онзи ден, защото ме повериха на нея, макар че й оставаха само няколко седмици да изплати дълговете си. Обучението ми трябваше да започне още същата нощ, но аз плаках толкова много, че накрая повърнах. Лизандра ме почисти. Каза ми, че имало начин да ми помогне, но щяло да боли и вече никога нямало да бъда същата. Каза, че не било възможно да избягам, тя самата пробвала няколко пъти, когато била на моя възраст, но я хванали и я били по такива места, където да не се вижда после.

Не беше и предполагала — не се беше замисляла дори. А колко й се подиграваше в по-младите им години…

— Отговорих й, че съм готова на всичко, за да се измъкна от онова, за което ми разправяха другите момичета — продължи Еванджелин. — Тя ме помоли да й се доверя… и наряза лицето ми. После така се развика, че всички наоколо да я чуят.

Решиха, че ме е обезобразила от гняв и за да не се превърна в заплаха за нея. И тя им позволи да го повярват. Кларис беше толкова бясна, че преби Лизандра в двора, но тя не се разплака… нито веднъж. А когато лечителят каза, че не можел да оправи лицето ми, Кларис принуди Лизандра да ме купи на цената, която бих струвала, ако бях станала куртизанка като нея.

Елин нямаше думи.

— Затова още работи за Кларис — обясни Еванджелин, — затова още не е свободна и скоро няма да бъде. Просто реших, че трябва да знаеш.

На Елин не й се искаше да вярва на момичето, опитваше да си втълпи, че това е част от плана на Лизандра и Аробин, но… но едно гласче в главата й, в костите й шепнеше отново и отново, и отново, все по-силно и по-силно:

Нехемия би постъпила по същия начин.

Еванджелин направи реверанс и тръгна надолу по стълбището, а Елин обърна очи към оръфания плик.

Щом тя самата се беше променила толкова за две години, може би и Лизандра бе способна на същото.

За момент се замисли колко различен щеше да е животът на другата млада жена, ако я беше изслушала, ако наистина беше поприказвала с Калтейн Ромпие, вместо първосигнално да я набеди за безхарактерна придворна дама. Какво щеше да се случи, ако и Нехемия бе опитала да види жената зад маската на Калтейн.

Еванджелин вече се качваше до Лизандра в лъсналата от дъжда карета, когато Елин изникна на външната врата на склада и каза:

— Почакайте.