Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (65)

64

Роуан не си спомняше почти нищо от мъчителния преход до Рифтхолд. След като се промъкнаха през стените на града и тъмните улички до склада, вече беше толкова изтощен, че веднага щом подуши възглавниците, изпадна в дълбок сън.

Събуди се през нощта — а може би беше следващата нощ? — и намери Елин и Едион да разговарят до леглото му.

— Лятното слънцестоене е след шест дни, всичко трябва да е готово дотогава — казваше тя на братовчед си.

— И просто ще помолиш Рес и Бруло да оставят някоя задна врата отворена, за да се промъкнеш?

— Не бъди толкова наивен. Ще вляза през парадния вход.

Естествено. Роуан простена през сух, натежал език.

Тя се завъртя към него и почти се хвърли върху леглото.

— Как се чувстваш? — Погали челото му с длан, проверявайки дали няма температура. — Изглеждаш наред.

— Добре съм — отвърна пресипнало той.

Ръката и рамото го боляха. Но беше преживявал и по-лошо. Кръвозагубата го накара да изпадне в несвяст — по-голямо количество кръв не беше губил наведнъж, не и толкова бързо. И нямаше да се случи така, ако разполагаше с магията си. Плъзна поглед по Елин. Лицето й беше изпито и бледо, едната й скула синееше, а на врата й изпъкваха четири драскотини.

Роуан щеше да заколи онази вещица.

Сподели й намерението си и Елин се усмихна.

— Щом си в настроение за клане, значи си наред. — Но думите й звучаха тревожно, а очите й светеха. Той протегна здравата си ръка и стисна една от нейните. — Моля те, повече недей да правиш така — прошепна тя.

— Следващия път ще ги помоля учтиво да не ни обстрелват.

Устните й се стегнаха, после потрепериха и тя отпусна чело върху здравото му рамо. Той вдигна ранената си ръка, макар че го проряза огнена болка, и погали косата й. Още беше сплъстена от кръв и мръсотия на някои места. Сигурно дори не си беше позволила едно добро къпане.

Едион се покашля.

— Обмисляме план за освобождаването на магията… и убийството на краля и Дориан.

— Ще ми го разкажете утре — отвърна Роуан с пулсираща от болка глава.

При мисълта, че трябваше да им обяснява отново колко неочаквано катастрофални бяха последиците от всяка употреба на адски огън, му се искаше просто да заспи. Богове, без магията му… Човеците бяха уникални същества. Как изобщо оцеляваха без магия?

Едион се прозя — по-окаяно изпълнение на прозявка Роуан не беше виждал — и стана от стола си.

— Едион — извика го Роуан и генералът спря до вратата. — Благодаря ти.

— За теб винаги, братко. — После излезе.

Елин го изгледа смаяно.

— Какво? — попита Роуан.

Тя поклати глава.

— Прекалено любезен си, когато си ранен. Направо е смущаващо.

А него го смущаваха сълзите в очите й. Ако вече бяха освободили магията, онези вещици щяха да са се превърнали в пепел още щом стрелата го прободе.

— Отиди да се изкъпеш — измърмори дрезгаво той. — Няма да спя до теб, ако си покрита в кръвта на оная вещица.

Тя огледа ноктите си, под които още се виждаха мръсотия и синя кръв.

— Ух. Мих си ръцете поне десет пъти — оплака се и стана от леглото.

— Защо? — попита Роуан. — Защо я спаси?

Елин прокара пръсти през косата си. Изпод ръкава на ризата й надникна бялата превръзка около горната част на ръката й. Дори не беше видял как я раняват.

Потисна импулса си да вдигне ръкава й, да огледа раната и да я придърпа към себе си.

— Защото златокосата вещица Астерин… — подхвана Елин. — Тя изкрещя името й, както аз бях изкрещяла твоето.

Роуан застина. Кралицата му сведе поглед, сякаш си припомняше случката.

— Как да й я отнема? Нищо че ми е враг. — Тя сви рамене. — Мислех, че умираш.

Струваше ми се коравосърдечно в гнева си да оставя и нея да умре. Пък и… — Тя изсумтя. — Падането в пропаст е доста жалка смърт за някого, който се бие толкова впечатляващо.

Роуан се усмихна, поглъщайки я с очи — бледото й, сериозно лице, мръсните дрехи, раните. При все това раменете й бяха изпънати, а брадичката вдигната.

— Караш ме да се гордея, че ти служа.

Устните й се кривнаха в самодоволна усмивка, но очите й бяха обточени в сребристо.

— Знам.

* * *

— На нищо не приличаш — заяви Лизандра на Елин. После си спомни за Еванджелин, която я изгледа ококорено. — Извинявай.

Малката сгъна кърпата в скута си като изискана принцеса.

— А казваш, че не трябвало да обиждам хората.

— Аз мога да обиждам — защити се Лизандра. Елин едва сдържа усмивката си. — Все пак съм възрастен човек и знам кога е необходимо. Пък и в момента приятелката ни наистина не прилича на нищо.

Еванджелин вдигна очи към Елин и червено-златистата й коса проблесна на утринното слънце, влизащо от кухненския прозорец.

— Ти изглеждаш още по-зле сутрин, Лизандра.

Елин се засмя.

— Внимавай, Лизандра. Имаш си работа с голяма умница.

Лизандра изгледа многозначително повереницата си.

— Ако си приключила със сладките, Еванджелин, върви на покрива да ръсиш умнотии на Едион и Роуан.

— По-полека с Роуан — предупреди я Елин. — Все още се възстановява. Но ти се преструвай, че си е добре. Мъжете се ядосват, ако се суетиш покрай тях.

В очите на малката просветна пакостливо пламъче и тя се втурна към входната врата. Елин се заслуша, за да се увери, че наистина е тръгнала към горния етаж, преди да се обърне към приятелката си.

— Като порасне, ще е неудържима.

Лизандра простена.

— Да не мислиш, че не знам. На единадесет е, а вече се държи като тиранин. По цял ден слушам „Но защо?“ и „Нямам особено желание“, и „Защо, защо, защо“, и „Не, предпочитам да не се вслушвам в разумния ти съвет, Лизандра.“ — Тя потри слепоочията си.

— Тиранин е, но поне не й липсва смелост — изтъкна Елин. — Не мисля, че много единадесетгодишни биха поели такъв риск, за да те спасят. — Подутините бяха спаднали, но по лицето на куртизанката още личаха синини, а и позарасналата раничка до устната й още червенееше. — И не мисля, че има много деветнадесетгодишни, които биха се борили със зъби и нокти да спасят дете. — Лизандра заби поглед в масата. — Съжалявам — добави Елин. — Макар че всичко е по вина на Аробин… съжалявам.

— Ти дойде да ме спасиш — пророни Лизандра с едва доловим шепот. — Всички ми се притекохте на помощ.

Беше разказала подробно на Несрин и Каол за нощния си престой в тайна тъмница под градските улици. Бунтовниците вече претърсваха тунелите. Почти нищо друго не си спомняше, защото й бяха сложили превръзка на очите и бяха запушили устата й. Но най-много се беше притеснявала да не й поставят пръстен от Камък на Уирда. Този ужас щеше да я измъчва дълго време.

— Не си очаквала да ти се притечем на помощ?

— Като изключим Сам и Уесли, никога не съм имала приятели, загрижени за мен. Повечето хора щяха да ме оставят в ръцете им… за тях съм най-обикновена пачавра.

— И по този въпрос размишлявах.

— Така ли?

Елин бръкна в джоба си и плъзна сгънат лист по масата.

— За теб е. И за нея.

— Нямаме нужда от… — Очите на Лизандра попаднаха върху восъчното клеймо.

Мастиленосиня змия: емблемата на Кларис. — Какво е това?

— Отвори го.

Лизандра я погледна отново, после счупи клеймото и прочете текста.

— „Аз, Кларис Дюванси, заявявам, че всички дългове на…“

Листът затрепери в ръцете й.

— „… всички дългове на Лизандра и Еванджелин към мен са изплатени в пълен размер. Двете могат да получат знака на свободата си в удобен за тях момент.“

Лизандра отпусна пръсти и листът тупна върху масата. Тя вдигна глава към Елин.

— Ох! — възкликна Елин, макар че и собствените й очи започваха да се пълнят със сълзи. — Мразя те, задето си толкова красива дори когато плачеш.

— Знаеш ли колко пари…

— Наистина ли мислеше, че ще те оставя като нейна робиня?

— Аз не… не знам какво да кажа. Не знам как да ти се отблагодаря…

— Не е нужно.

Лизандра зарови лице в дланите си и зарида.

— Съжалявам, ако си искала да постъпиш доблестно и да издържиш още десетилетие — рече Елин.

Лизандра заплака още по-силно.

— Но трябва да разбереш, че просто нямаше начин да си тръгна, без…

— Млъкни, Елин — пророни Лизандра през ръцете си. — Просто… замълчи.

После вдигна подпухнало от плач лице към нея.

Елин въздъхна.

— О, слава на боговете! Възможно е да изглеждаш потресаващо, докато плачеш.

Лизандра избухна в смях.

* * *

Манон и Астерин останаха в планината цял ден и цяла нощ, след като Втората й й разкри скрития си белег. Хванаха планински кози за себе си и уивърните си и ги опекоха на огън, обмисляйки внимателно следващата си стъпка.

Когато Манон се унесе в сън, сгушена в Абраксос и завита с одеяло от звезди, чувстваше съзнанието си по-бистро от месеци насам. Но все пак нещо продължаваше да я гложди дори насън.

Като се събуди, осъзна какво е. Измъкнала се нишка от тъкачния стан на Триликата богиня.

— Готова ли си? — попита Астерин, яхвайки светлосиния си уивърн с усмивка… истинска усмивка.

Манон я виждаше за пръв път. Стана й чудно колко хора бе удостоявала с нея.

Дали тя самата някога се усмихваше така.

Манон отправи поглед на север.

— Трябва да свърша нещо.

След като го обясни на Втората си, тя моментално заяви, че ще я последва.

Затова спряха в Морат, колкото да съберат нужните провизии. Споделиха основното със Сорел и Веста и Манон им нареди да кажат на херцога, че са я извикали по работа.

До час вече пореха стремглаво въздуха, летяха над облаците, за да не ги види никой. Манон не можеше да си обясни защо онази нишка я дърпа толкова настоятелно, но продължи устремено напред към Рифтхолд.

* * *

Четири дни. Елида киснеше в ледената, воняща тъмница от цели четири дни. Беше толкова студено, че не успяваше да мигне, а храната, която й мятаха като на куче, не ставаше за ядене. Страхът я държеше нащрек, караше я да пробва вратата, да наблюдава стражите, когато я отваряха, да оглежда коридора зад тях. Въпреки това не научи нищо полезно.

Четири дни — а Манон не дойде да я потърси. Никоя от Черноклюните не й се притече на помощ.

Елида не можеше да си обясни защо изобщо очаква подобно нещо от тях. Все пак Манон я беше принудила да надникне в онази стая. Стараеше се да не мисли за съдбата, която я очакваше. Но напразно. Чудеше се дали някой ще си спомни името й, когато вече я няма. Дали ще го издълбаят над гроба й. Знаеше отговора. И знаеше, че няма кой да й помогне.