Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (59)

58

Манон Черноклюна мразеше тази гора.

Дърветата никнеха неестествено близо едно до друго — толкова близо, че им се наложи да оставят уивърните, за да достигнат поляната, намираща се на километър от порутения храм. Поне човеците не бяха имали неблагоразумието да изберат самия храм за срещата. Стърчеше на прекалено опасно място, а откритата клисура я правеше твърде достъпна за нежелани погледи. Предишния ден Манон и Тринадесетте бяха обиколили всички поляни в двукилометров радиус, преценявайки коя осигурява най-добра видимост и възможност за укритие, като в крайна сметка се бяха спрели на тази. Намираше се достатъчно близо до мястото, първоначално посочено от краля, но имаше доста по-стратегическа позиция. Правило номер едно при уговорките с простосмъртни: никога не им позволявай да избират терена.

Първа пристигна баба й с придружаващото я сестринство — дойдоха откъм гората, теглейки покрит фургон, в който несъмнено превозваха изработеното от нея оръжие. Тя стрелна режещ поглед към внучката си и нареди:

— Дръж си езика зад зъбите и не ни се пречкай. Ще говориш само ако някой се обърне към теб. Не ми създавай неприятности, или ще ти счупя врата. Ясно. Щеше да повдигне въпроса за Валгите след срещата. Кралската свита закъсня и предизвика такава врява в гората, че Манон ги чу поне пет минути, преди едрият черен кон на краля да се появи зад един завой по пътеката. Останалите ездачи се носеха зад него като черна сянка.

Мирисът на Валгите пропълзя като гнусен червей по тялото й. С тях се движеше фургон, превозващ затворник, когото трябваше да отведат в Морат. От женски пол, ако съдеше по миризмата, но имаше и нещо странно в нея. Никога досега не беше подушвала такава — нито валгска, нито елфическа, нито напълно човешка. Интересно.

Но Тринадесетте бяха воини, не куриери.

Манон сключи ръце зад гърба си и зачака, докато баба й крачеше грациозно към краля, оглеждайки антуража му от хора и Валги, които проучваха поляната с бдителни погледи. Мъжът до краля не си направи труда да опознае обстановката. Сапфирените му очи отскочиха право към Манон и останаха там. Щеше да е красавец, ако не беше тъмният нашийник около врата му и абсолютната студенина по съвършеното му лице.

Мъжът се усмихна на Манон, сякаш знаеше какъв е вкусът на кръвта й. Тя потисна импулса си да оголи зъби насреща му и отмести поглед към матроната, която вече стоеше пред простосмъртния крал. Колко смърдяха тези хора. Как ли издържаше баба й да не направи гримаса?

— Ваше Величество — поздрави го възрастната предводителка и изпълни сдържан поклон. Черната й роба се разля като течна нощ около тялото й.

Манон заглуши буйното негодувание, надигнало се в гърлото й. Баба и никога — никога не се прекланяше дори пред останалите матрони, камо ли пред друг владетел.

Кралят скочи от коня си с едно могъщо движение.

— Върховна вещице — отвърна на поздрава й и склони глава не точно в поклон, но достатъчно да засвидетелства поне капка уважение. От едната страна на тялото му висеше солиден меч. Дрехите му бяха тъмни и изящни, а лицето му…

Въплъщение на жестокостта.

Не студената, коварна жестокост, която Манон възпитаваше у себе си и почиташе, а онази подла, брутална нейна разновидност, която караше толкова мъже да нахлуват в покоите й, решени да й дадат урок.

На този човек трябваше да се прекланят. Пред него баба й бе свела глава, макар и със сантиметър.

Матроната махна зад гърба си с железен нокът и Манон вирна брадичка.

— Представям ви внучката си, Манон, наследница на клана на Черноклюните и Водачка на Крилото на въздушната ви кавалерия.

Манон пристъпи напред, понасяйки търпеливо наглия поглед на краля.

Тъмнокосият младеж, яздил до него, слезе от коня си с елегантен скок, без да сваля арогантната усмивчица от лицето си. Тя се престори, че не го вижда.

— Служиш достойно на народа си, Водачке на Крилото — обяви с гранитен глас кралят.

Манон просто продължи да се взира в него, знаеше, че баба й следи всяко нейно движение.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита кралят, вирнал гъстите си вежди, едната от които беше прорязана от белег.

— Наредено ми е да си мълча — обясни Манон. Очите на баба й просветнаха. — Освен ако не държите да падна на колене и да пълзя по корем пред вас.

О, несъмнено щеше да си плати за този коментар. Баба й се обърна към краля.

— Безочлива е, но няма да намерите по-свиреп воин.

По лицето на краля се разтегна усмивка, която обаче не бе искрена.

— Не мисля, че някога си пълзяла по корем пред когото и да било, Водачке на Крилото.

Манон му се поусмихна в отговор, разкривайки железните си зъби. Нека младият му спътник тръпне от страх.

— Ние, вещиците, не сме родени да пълзим пред човеци.

Кралят се засмя мрачно и отново обърна поглед към баба й, чиито смъртоносни пръсти се бяха свили, сякаш си ги представяше около нейното гърло.

— Добре си подбрала Водачката на Крилото, матроно — похвали я той и махна към фургона, боядисан в цветовете на Железни зъби. — Да видим какво ми носиш. Дано и то се окаже също толкова впечатляващо. И да си е струвало чакането.

Баба й се ухили, разкривайки железни зъби с петънца ръжда по тях, а гръбнакът на Манон сякаш се смръзна.

— Заповядайте.

Манон изопна рамене, вирна глава и се нареди зад тях в дъното на стълбицата към фургона, но кралят — внушителен с размерите си от толкова близо — се изпречи на пътя й със сбърчени вежди.

— Синът ми ще прави компания на Водачката.

И това беше, оставиха я навън, а кралят и баба й потънаха във фургона. Явно не искаха да вижда мистериозното оръжие. Не и толкова рано, нищо че беше Водачка на Крилото. Манон вдиша дълбоко и потисна гнева си.

Половината от Тринадесетте обградиха фургона, за да бранят баба й, а останалите се разпръснаха да наблюдават кралската свита. Осъзнали нисшия си ранг спрямо Тринадесетте, вещиците от придружаващото сестринство се оттеглиха в гората. Стражите в черни униформи ги следяха неотлъчно, въоръжени с копия, лъкове и страховити мечове.

Принцът стоеше облегнат на един древен дъб. Като усети, че го наблюдава, й изпрати ленива усмивка.

Търпението й се изчерпа. Не я интересуваше, че е син на краля. Манон тръгна през поляната. Сорел я последва — нащрек, но спазвайки почтително разстояние.

Манон спря на около метър от принца и като се увери, че няма никого наоколо, пророни гърлено:

— Здравей, млади принце.

* * *

Светът се въртеше шеметно под краката на Каол и той грабна шепа пръст, за да си припомни къде се намира и че всичко това се случва наистина, а не в някакъв кошмар.

Дориан.

Приятелят му. Невредим, но — но не Дориан.

Съществото, което се подсмихна на красивата белокоса вещица, нямаше нищо общо с неговия Дориан.

Лицето му си беше същото, но душата, надничаща иззад сапфирените му очи, идваше от друг свят.

Каол стисна силно пръстта в юмрука си.

Беше избягал. Беше избягал от Дориан и ето го резултата.

Не надеждата го беше подтикнала към бягство, а глупостта.

Елин имаше право. Щеше да е проява на милосърдие да го убият.

Кралят и Майка Черноклюна вече вършеха тайните си дела. Каол погледна към фургона, а после към Елин, която лежеше по корем в шубрака с изваден кинжал. Тя му кимна, стиснала решително уста. Сега беше моментът. Ако искаха да освободят Лизандра, трябваше да го сторят сега.

А в памет на Нехемия и заради скъпия си приятел, попаднал в плен на нашийника от Камък на Уирда, беше готов на всичко.

* * *

Древният кръвожаден демон, обсебил тялото му, започна да се гърчи, когато белокосата вещица го доближи. Предпочиташе да й се подсмихва отдалече. Една от нас, една от нашите — изсъска съществото. — Ние я сътворихме и сега е наша.

Всяка нейна стъпка караше разпуснатата й коса да проблясва като лунно отражение във вода. Но когато слънцето озари очите й, демонът започна да се отдръпва.

Много е близо — процеди съществото. — Не допускай вещицата твърде близо. Очите на валгските крале…

— Здравей, млади принце — рече белокосата със сладострастен, смъртоносен глас.

— Здравей, млада вещице — отвърна той.

И думите бяха негови собствени.

В първия момент толкова се смая, че примигна недоумяващо. Той примигна.

Демонът в него се сви и задращи по стените на съзнанието му. Очите на валгските крале, очите на господарите ни — изпищя той. — Не я докосвай!

— Има ли причина да ми се усмихваш — попита тя, — или да тълкувам поведението ти като самоубийствена арогантност?

Не говори с нея.

Не го интересуваше. Дори това да беше поредният сън, поредният кошмар. Дори това ново, прелестно чудовище да го погълнеше цял. Нямаше нищо за губене.

— Нужна ли ми е причина да се усмихвам на красива жена?

— Аз не съм жена. — Тя скръсти ръце и железните й нокти проблеснаха на светлината. — Ами ти какво си? — Подуши въздуха. — Човек или демон?

— Принц — отвърна той.

Такова беше съществото в него. Името му така и не научи.

Не говори с нея!

Той килна глава.

— Никога не съм бил с вещица.

Нека изтръгне гръкляна му за тази наглост. Да сложи край на мъките му.

Усмивката й се разшири и над нормалните й зъби се спуснаха ред железни.

— Аз пък съм била с предостатъчно мъже. Всички сте еднакви. Вкусът ви е един и същ.

Тя плъзна поглед по тялото му, сякаш беше следващата й плячка.

— Предизвиквам те — дръзна той.

Вещицата присви златните си очи, пламнали като живи въглени. Никога не беше виждал толкова ослепително създание.

Сякаш беше изваяна от тъмнината между звездите.

— Не мисля, принце — отвърна тя с кадифен глас. Отново подуши въздуха, сбърчвайки леко нос. — Но ми е интересно — червена или черна е кръвта ти?

— Каквато поискаш.

Тръгни си, махни се от нея. Демонският принц в него го дръпна толкова силно, че той направи крачка. Но не назад. А към белокосата вещица.

От гърдите й се откърти дълбок, злобен смях.

— Какво е името ти, принце?

Името му.

Не си го спомняше.

Тя протегна ръка към него и слънчевите лъчи пробягаха по железните й нокти.

Демонът крещеше толкова силно в главата му, че очакваше ушите му да прокървят.

Вещицата прокара нокът по нашийника му и желязо издрънча по камъка. Ако беше драснала малко по-нависоко…

— Като куче си — отбеляза тя. — Господарят ти ти е сложил нашийник.

После плъзна пръст по извивката на нашийника и той потрепери — от страх, от удоволствие, в очакване ноктите й да раздерат гърлото му.

— Какво е името ти. — Този път беше команда, не въпрос. Очите й от чисто злато срещнаха неговите.

— Дориан — пророни той.

Името ти е нищо, името ти е мое — изсъска демонът и го отнесе вълната от писъците на онази забравена човешка жена.

* * *

Приклекнала в храсталака на около пет метра от затворническия вагон, Елин замръзна.

Дориан.

Невъзможно беше. Нямаше начин, не и при положение че гласът, с който Дориан бе отговорил, звучеше толкова празно, кухо, но…

Каол гледаше с изцъклени очи. Дали и той бе доловил леката промяна?

Водачката на Крилото килна глава, без да отлепя зловещата си ръка от черния нашийник.

— Искаш ли да те убия, Дориан?

Кръвта на Елин замръзна.

Каол се напрегна до нея и сграбчи дръжката на меча си. Елин хвана гърба на туниката му като мълчаливо предупреждение. Не се и съмняваше, че отвъд поляната Несрин бе насочила стрелата си с гибелна точност към гърлото на вещицата.

— Искам да ми направиш много неща — отвърна принцът, обхождайки с поглед тялото на белокосата.

Човешкото отново се беше изпарило. Елин го очакваше. Поведението на краля й подсказваше, че е напълно уверен в контрола над сина си, в абсолютното му подчинение.

Водачката на Крилото се изсмя мрачно и пусна нашийника на Дориан. После отстъпи назад и червената й пелерина се развя около нея.

— Намери ме по-късно, принце, и може да измислим нещо.

В тялото на Дориан живееше валгски принц, но носът на Елин не кървеше в негово присъствие и не я обгръщаше тъмна мъгла. Дали кралят не бе смекчил силите му, за да може принцът да заблуждава света? Или Дориан още водеше битка в съзнанието си?

Сега — трябваше да действат сега, докато матроната и кралят се намираха в боядисания фургон.

Роуан сви ръце пред устата си и им подаде сигнал с птичи звук, толкова автентичен, че никой от стражите не помръдна. Но отвъд поляната Едион и Несрин веднага разбраха посланието му. Елин нямаше представа какво точно направиха, но само след минута уивърните на Върховната вещица зареваха под тревога, разтърсвайки околните дървета с грохотните си гласове. Всички стражи и пазачи се обърнаха към шумотевицата и за миг забравиха затворническия фургон.

Елин точно това и чакаше.

Беше прекарала две седмици в същия. Познаваше отлично решетките на малкото прозорче, пантите и ключалките на вратите. А Роуан, за щастие, знаеше как да се справи с тримата стражи, завардили задната, и то без да издаде нито звук.

Тя изкачи няколкото стъпала с притаен дъх, извади ключарските си инструменти и се хвана на работа. Само един поглед в нейна посока, един изменнически полъх на вятъра и…

Готово — ключалката се отвори и тя дръпна вратата. По повелята на някой благосклонен бог пантите не изскърцаха, а уивърните продължаваха да реват. Лизандра лежеше свита в далечния ъгъл, с окървавено, мръсно тяло. Късата й нощница беше съдрана, а голите й крака покрити със синини.

Но нямаше нашийник. Нито пръстен. Елин сдържа възгласа си на облекчение и даде знак на куртизанката да побърза…

Лизандра прелетя покрай нея с тихи стъпки и се пъхна в пелерината на кафяви и зелени петна, която Роуан държеше разгърната за нея. Само след две секунди се изгуби в шубрака. След още една мъртвите стражи вече лежаха в заключения фургон. Елин и Роуан също се гмурнаха в гората, огласяна от тътена на уивърнски ревове.

Разтрепераната Лизандра беше коленичила в гъсталака, докато Каол оглеждаше раните й. Капитанът даде знак, че е добре, помогна й да се изправи на крака и я повлече към дълбините на гората. Всичко им отне по-малко от две минути — и слава на боговете, защото само миг по-късно вратата на боядисания фургон се отвори със замах и матроната и кралят изскочиха навън, за да проучат каква бе цялата тази суматоха. На няколко крачки от Елин Роуан следеше всяка стъпка, всяко движение на враговете им. След секунда Едион и Несрин изскочиха от гъсталака, мръсни и задъхани, но живи. Усмивката по лицето на братовчед й посърна, щом надникна към поляната зад тях.

Кралят крещеше ядосано.

Кръвожадно копеле.

За момент отново се озоваха в Терасен, на голямата маса в замъка на семейството й, където кралят бе ял от храната им и бе пил от най-хубавото им вино, а за благодарност бе опитал да порази съзнанието й. Едион я погледна в очите с треперещо от ярост тяло, чакаше заповедта й. Съзнавайки, че един ден щеше да съжалява, Елин поклати глава. Не тук — не сега. Имаше твърде много променливи, твърде много играчи. А и трябваше да се погрижат за Лизандра. Време беше да тръгват.

Кралят нареди на сина си да се качва на коня и раздаде заповеди на останалите, а Водачката на Крилото се отдалечи от принца с небрежна, смъртоносна елегантност. Матроната чакаше в другия край на поляната неподвижна, с изключение на широката й черна роба, която се вихреше бясно около нея.

Елин се молеше пътищата им никога да не се пресичат — освен ако нямаше армия зад себе си.

Каквото и да носеха на краля в боядисания фургон, явно беше достатъчно важно, че да не рискуват обсъждането му с писма.

Дориан яхна коня си със студено, празно лице. Ще се върна за теб — беше му обещала Елин. Само дето не очакваше да е по този начин.

Кралската свита потегли със зловеща, безмълвна устременост. Явно никой не бе усетил липсата на трима от техните. Валгската воня изчезна с тях, прогонена от внезапен полъх на вятъра, сякаш Оуквалд бързаше да изтрие всяка следа от тях. Вещиците тръгнаха в обратната посока, теглейки фургона с нечовешка сила през гората. На поляната останаха само Водачката на Крилото и ужасяващата й баба.

Ударът беше толкова светкавичен, че Елин не успя да го види. Дори Едион подскочи.

Глухият звук отекна през гората, а лицето на белокосата се извърна рязко на една страна. По бузата й се стичаха четири струи синя кръв.

— Нагла глупачка — процеди през зъби матроната. Красивата златокоса помощница на Водачката стоеше до ръба на гората и наблюдаваше всяко движение на възрастната предводителка толкова съсредоточено, че Елин очакваше всеки момент да прегризе врата й. — Всичко ли искаш да загубя заради теб?

— Бабо, пращах ти писма…

— Получих лигавите ти писма. И ги изгорих. Наредено ти е да се подчиняваш.

Не ти ли хрумна, че мълчанието ми е умишлено? Ще изпълняваш нарежданията на херцога.

— Как може да позволяваш на тези…

Още един удар — още четири струи кръв текнаха по лицето й.

— Дръзваш да оспорваш решенията ми? Да не би да се имаш за равна на Върховна вещица само защото си Водачка на Крилото?

— Не, матроно.

В думите й нямаше нито капка от наперения, подигравателен тон, който бе използвала преди минути. Само хладен, пагубен гняв. Убийца по рождение и обучение. Златните й очи отскочиха към боядисания фургон в безмълвен въпрос.

Матроната се приведе напред и ръждивите й железни зъби попаднаха опасно близо до гърлото на внучката й.

— Задай си въпроса, Манон. Попитай какво има във фургона.

Златокосата вещица до гората стоеше нащрек.

Ала Манон, Водачката на Крилото, сведе глава.

— Сама ще ми кажеш, когато е необходимо.

— Отиди да видиш. Интересно ми е дали отговаря на стандартите на внучката ми.

С тези думи матроната закрачи към гората, където я чакаше второто сестринство вещици.

Без да избърше синята кръв от лицето си, Манон Черноклюна изкачи стъпалата на фургона и спря на входа му само за миг, преди да встъпи в сумрака отвъд него. Това беше знак да се омитат. Елин и Роуан препуснаха към мястото, където ги чакаха Каол и Лизандра, докато Едион и Несрин пазеха гърбовете им. Без магия нямаше да се опълчи на краля и Дориан. Не преследваше смъртта — нито своята, нито тази на приятелите си.

Намериха Лизандра облегната на едно дърво. Гледаше изцъклено и дишаше тежко.

Каол го нямаше.