Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (12)

11

Пазарът на сенките край брега на Ейвъри съществуваше още от създаването на Рифтхолд. Може би и преди това. Според легендите бил построен върху костите на бога на истината, за да постъпват справедливо търговците и начинаещите крадци. На Каол му се струваше някак иронично, понеже не знаеше да има такъв бог. Контрабанда, незаконни вещества, подправки, дрехи, проститутки — пазарът задоволяваше нуждите на всякакви клиенти, стига да бяха достатъчно смели, глупави или отчаяни да дойдат тук.

Каол беше всички тези неща при първото си посещение преди няколко седмици, когато слезе по полуизгнилото дървено стълбище от най-рухналата част на пристанището към самия речен бряг, осеян с ниши, тунели и магазини.

Загърнати в пелерини, въоръжени фигури патрулираха по дългия, просторен кей — единствен път към пазара. В дъждовни дни Ейвъри често го наводняваше, удавяйки някой и друг нещастен търговец или клиент из лабиринта на пазара. В по-сухите месеци човек не знаеше кого или какво ще види да продава съмнителната си стока или да скита из мръсните, влажни тунели.

Тази вечер пазарът се пръскаше по шевовете, дори след толкова дъждовен ден.

Точно такъв му трябваше. Зарадва се и на гръмотевицата, която прокънтя през подземния лабиринт, предизвиквайки тревожно шушукане. Търговците и разбойниците щяха да са твърде заети с подготовката за буря, за да забележат Каол и Несрин по един от главните проходи.

Гръмотевицата разклати окачените фенери от цветно стъкло — несъвместимо красиви за тукашната обстановка, сякаш някой някога бе решил да придаде на мястото известен уют. Те подсигуряваха единственото осветление в мрачните подземия и хвърляха прословутите сенки, донесли името на пазара. Сенки, удобни за тъмни дела, за потайни убийства и похищения.

И срещи на съзаклятници.

Никой не им беше обърнал внимание на влизане през безформените дупки, служещи за вход към пазарските тунели, които пък водеха към канализацията — несъмнено по-утвърдените търговци си имаха свои собствени тайни изходи под щандовете или магазините си. Всички си правеха сергии от дърво или камък и излагаха стоката си в щайги или кошници, но най-ценните артикули винаги криеха. Продавачът на подправки предлагаше всичко от шафран до канела — но дори най-ароматните му билки не можеха да прикрият сладникавата миризма на опиума, скътан под щанда.

Веднъж, преди доста време, Каол вероятно щеше да прояви интерес към забранените стоки, към върлия произвол на търговците. Дори щеше да закрие някой и друг бизнес.

Сега вече представляваха единствено ресурси. В качеството си на страж Несрин навярно мислеше по същия начин. Макар че с присъствието си тук застрашаваше живота си. Това беше неутрална зона, но обитателите й недолюбваха служителите на реда.

И нима можеше да ги вини? Пазарът на сенките беше едно от първите места, пометено от краля на Адарлан след потушаването на магията. Точно тук сподиряше търговци, предлагащи забранени книги и запазили действието си талисмани и отвари, както и магьосниците, дошли да търсят лек или капчица магия. Наказанията бяха жестоки.

Каол едва не въздъхна от облекчение, като видя двете закачулени фигури, разгърнали импровизирана сергия за ножове в едно тъмно ъгълче. Точно където се бяха разбрали, а и изглеждаха доста автентично.

Несрин забави крачка и поспря на няколко щанда — просто отегчена купувачка, чакаща дъждът да стихне. Каол се придържаше близо до нея, а оръжията и варварската му походка възпираха джебчиите да пробват късмета си. Ударът в ребрата, който получи по-рано тази вечер, му придаваше още по-страховит фасон.

С помощта на двама от групата му прекъснаха един валгски командир, който влачеше поредния младеж към тунелите. А Каол беше толкова отнесен в мисли за Дориан, за думите и поведението на Елин, че не внимаваше достатъчно.

Затова си заслужи удара в ребрата и болезненото напомняне за него при всяка глътка въздух. Край на невниманието, край на издънките. Чакаше ги много работа.

Най-накрая двамата с Несрин спряха пред малката сергийка, оглеждайки десетината ножа и късите мечове, изложени върху протритото одеяло.

— Това място е още по-пропаднало, отколкото очаквах — коментира Бруло изпод сянката на качулката си. — Имах чувството, че трябва да покривам очите на Рес в половината от нишите.

Рес се изкиска.

— На деветнадесет съм, старче. Нищо тук не ме изненадва. — Рес погледна към Несрин, която прокарваше пръст по едно от извитите остриета. — Простете, мадам…

— Аз съм на двадесет и две — отвърна равнодушно тя. — И смятам, че ние, стражите, сме се нагледали на много повече от вас, дворцовите принцеси.

Видимата част от лицето на Рес почервеня. Каол можеше да се закълне, че дори Бруло се ухили. За момент не можа да си поеме дъх от смазващата тежест, паднала върху гърдите му. Едно време такива закачки бяха ежедневие — седеше с хората си на улицата и всички се смееха дружно. Едно време, когато не се канеше до два дни да отприщи ада в двореца, който някога бе наричал дом.

— Някакви новини? — попита Каол.

Бруло го наблюдаваше съсредоточено, сякаш усетил силната му агония.

— Тази сутрин получихме плановете за тържеството — отвърна сковано някогашният му ментор. После бръкна в джоба на пелерината си, докато Каол оглеждаше старателно един кинжал, вдигайки два пръста, сякаш се пазареше за него. Бруло продължи: — Новият капитан на кралската гвардия вече ни е разпределил по постове. Няма да остави никого в Голямата зала. — Майсторът на оръжията също вдигна два пръста и се приведе напред, а Каол сви рамене и бръкна в диплите на пелерината си за монети.

— Смяташ ли, че подозира нещо? — попита, докато плащаше.

Несрин се приближи и ги скри от чужди погледи с тялото си. Малките, сгънати карти се озоваха в джоба на Каол, преди някой да е забелязал.

— Не — отговори Рес. — Копелето иска само да ни унижи. Сигурно е наясно, че част от стражите още са на твоя страна, но ако подозираше някого от нас, вече щяхме да сме мъртви.

— Внимавайте — предупреди ги Каол.

Усети как Несрин се напряга до него, секунда преди друг женски глас да провлачи:

— Три медни монети за ксандрийски нож. Ако знаех, че има разпродажба, щях да си взема повече пари.

Всеки мускул в тялото на Каол се скова и той вдигна поглед към Елин, застанала до спътницата му. Разбира се. Разбира се, че ги беше проследила.

— Пресвети богове! — пророни Рес.

Усмивката под сянката на тъмната й качулка беше откровено дяволска.

— Здрасти, Рес. Бруло. Предполагам в двореца не ви плащат достатъчно.

Майсторът на оръжията гледаше ту към нея, ту към тунелите.

— Не спомена, че се е върнала — обърна се накрая към Каол.

Елин изцъка с език.

— Изглежда, Каол не обича да споделя информация с никого.

Той стисна юмруци до тялото си.

— Привличаш твърде много внимание към нас.

— Така ли? — Елин вдигна един кинжал и го претегли с експертна лекота в ръката си. — Искам да говоря с Бруло и старото ми приятелче Рес. А понеже ти не ми позволи да ви придружа миналата вечер, това беше единственият начин.

Толкова типично за нея. Несрин бе отстъпила небрежно назад и наблюдаваше извитите проходи. Или просто избягваше контакта с кралицата.

Кралицата. Думата го смая отново. Кралицата стоеше насред Пазара на сенките, облечена в черно от глава до пети и повече от готова да пререже някое и друго гърло. С пълно право го плашеше мисълта, че може да се събере с Едион — кой знае на какво бяха способни заедно. А ако си върнеше магията…

— Свали си качулката — нареди й тихо Бруло.

Елин вдигна поглед.

— Защо? И не.

— Искам да видя лицето ти.

Елин застина.

Несрин обаче се обърна към тях и облегна ръка на масата.

— Снощи видях лицето й, Бруло, и си е също толкова хубаво, колкото преди.

Нямаш ли си жена, по която да точиш лиги?

Елин изсумтя.

— Май започвам да те харесвам, Несрин Фалик.

Несрин й се усмихна половинчато. Което си беше същинско ухилване за човек като нея.

Каол се зачуди дали Елин щеше да харесва Несрин, ако знаеше за отношенията между двама им. И дали изобщо щеше да я е грижа.

Кралицата побутна качулката си назад толкова, колкото светлината да огрее лицето й, и намигна на Рес, който се ухили до уши.

— Липсваше ми, другарче — каза тя.

Бузите на Рес пламнаха.

Елин върна погледа си върху Бруло, който стисна устни, докато проучваше лицето й. След миг Майсторът на оръжията пророни:

— Ясно.

Кралицата напрегна мускули едва забележимо. Бруло сведе глава в лек поклон.

— Ще опитате да спасите Едион.

Елин върна качулката си на място и кимна утвърдително — чисто олицетворение на нахакан асасин.

— Да.

Рес изпсува люто под носа си.

Елин се приведе към Бруло.

— Съзнавам, че искам много от теб…

— Тогава недей — повиши й тон Каол. — Не ги излагай на допълнителна опасност.

И бездруго рискуват достатъчно.

— Решението не е твое — отвърна тя.

Негово беше, и още как.

— Ако ги хванат, губим информаторите си. А те губят живота си. Какво смяташ да направиш за Дориан? Или те е грижа само за Едион?

Всички ги наблюдаваха твърде съсредоточено.

Лицето й придоби гневна гримаса, но Бруло се намеси точно навреме.

— Какво искате от нас, милейди?

Този път Майсторът на оръжията несъмнено се досети. Беше виждал Едион достатъчно скоро, за да разпознае очите, лицето, цвета на кожата й веднага щом свали качулката си. Навярно го подозираше от месеци.

— Не позволявай да изпратят хората ти на пост при южната стена на градината — пророни Елин.

Каол примигна. Това не беше молба, нито заповед, а предупреждение.

— Друго място, което трябва да избягваме? — попита с леко пресипнал глас Бруло.

Елин вече се отдалечаваше от сергията, клатейки глава, подобно на клиент, който е загубил интерес.

— Просто кажи на хората си да закичат униформите си с червено цвете. Ако ги питат, нека казват, че е заради рождения ден на принца. Да ги сложат на видно място.

Каол погледна към ръцете й. Тъмните й ръкавици бяха чисти. С колко ли кръв щеше да ги окъпе след няколко дни?

— Благодарим ти — каза й през въздишка Рес.

Чак когато кралицата изчезна сред тълпата с наперена походка, Каол осъзна, че наистина й дължат благодарности.

Елин Галантиус възнамеряваше да превърне стъкления дворец в касапница, от която току-що бе спасила Рес, Бруло и хората им.

Но не каза нищо за Дориан. За това дали ще спаси него. Дали ще го пощади.

* * *

Елин знаеше, че я следят, още откакто напусна Пазара на сенките, където направи няколко лични покупки. Въпреки това влезе право в Кралската банка на Адарлан.

Имаше важна работа там и макар работното време на банката да свършваше, управникът на драго сърце откликна на питанията й. Нито веднъж не подложи под съмнение фалшивото име, на което бяха сметките й.

Докато той й обясняваше какво е положението им и каква лихва са натрупали през годините, тя се възползва да огледа помещението — дебели стени с дъбова ламперия, картини, зад които не намери скривалища в минутката, докато управникът поръчваше чай на секретарката си, и луксозни мебели, струващи повече от доживотната печалба на повечето граждани на Рифтхолд. Там включително имаше и разкошен махагонов шкаф, където държеше документите на много от най-заможните си клиенти, в това число и нейните. Заключваше го с малкото златно ключе, оставено на бюрото му.

След като отново изтърча през двойната врата на кабинета си, за да изтегли сумата, поръчана от нея, Елин стана и небрежно се доближи до бюрото му, оглеждайки подредените в купчини и разпилени по него документи, подаръците от доволни клиенти, ключовете и малкия портрет на жена, която можеше да му е или съпруга, или дъщеря. При мъже като него нямаше как да знае човек. Управникът се върна тъкмо когато Елин пъхваше небрежно ръка в джоба на пелерината си. Двамата размениха няколко любезни приказки за времето, докато секретарката не се появи в кабинета с малка кутия в ръка. Елин изсипа съдържанието й в кесията си с толкова благоприличие, колкото съумя да свика, после благодари на секретарката и управника и напусна кабинета.

Тръгна по страничните улички, пренебрегвайки вонята на гнила плът, която дори дъждът не успяваше да отмие. Две — преброи цели две платформи за екзекуции, разположени на иначе доскоро приятни градски площади.

Труповете, оставени на гарваните, изглеждаха като сенки по светлите каменни стени, където бяха приковани.

Елин нямаше намерение да залавя Валг, докато не спасяха Едион — ако изобщо се измъкнеше жива от двореца, но пък не пречеше да се поупражнява.

* * *

Хладовита мъгла бе обгърнала света в нощните часове, просмуквайки се през всеки отвор в стаята й. Сгушена под катове одеяла и пухени юргани, Елин се обърна по гръб в леглото и протегна лениво ръка към топлото мъжко тяло до себе си.

Студени копринени чаршафи се плъзнаха под пръстите й.

Тя отвори едното си око.

Не беше във Вендлин. Разкошното легло, обвито в кремавобежови цветове, се намираше в рифтхолдското й жилище. А другата му половина, с възглавниците и одеялата й, си стоеше все така недокосната. Празна.

За момент си представи Роуан там — суровото му, безкомпромисно лице, смекчено до очарователна красота от съня, сребристата му коса, проблясваща на утринната светлина, изпъкналата на фона й татуировка, спускаща се от лявото му слепоочие надолу по врата му, през едното му рамо, чак до пръстите на ръката му.

Елин въздъхна през стегнато гърло и потри очи. Достатъчно й беше, че постоянно го сънува. Нямаше намерение да пилее енергия в мисли за него, в мечти да е до нея, за да му сподели всичко или поне за да се буди в успокоителната му прегръдка.

Преглътна сухо и стана от леглото със сковано тяло.

Някога бе стигнала до заключението, че не е признак на слабост да се нуждае от помощта на Роуан, да копнее по него, и че дори е похвално да го признава пред себе си, но… Той не беше патерица и Елин не искаше да го възприема така.

Въпреки това, докато ядеше студената си закуска, й се искаше да не бе изпитвала такава голяма нужда да докаже независимостта си от него още преди седмици.

Особено когато едно от уличните гаменчета на Аробин заблъска по вратата на склада с нареждането, че трябва да се яви в Асасинската крепост. Незабавно.