Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (11)

10

На Едион му се виеше свят и всяка глътка въздух изискваше чудовищен напън.

Скоро. Усещаше как Смъртта стои в ъгъла на килията му и отброява последните му мигове на земята като дебнещ лъв. От време на време Едион се усмихваше на струпаните сенки.

Инфекцията се разпространяваше, а тъй като до зрелищната му екзекуция оставаха само два дни, нямаше търпение да си отиде. Стражите предполагаха, че спи, за да убива времето.

Едион очакваше храната си и наблюдаваше малкото решетъчно прозорче в горната част на вратата, за да види навреме униформените. Но беше напълно сигурен, че халюцинира, когато вратата се отвори и при него влезе коронованият принц.

Застана на входа, а зад него не се виждаха стражи или обичайният ескорт. Безизразното лице на принца веднага му даде да разбере каквото го интересуваше — това не беше спасителна операция. А нашийникът от черен камък около врата му обясняваше всичко друго. Нещата не се бяха развили добре след убийството на Сорша.

Едион съумя да му се усмихне.

— Радвам се да те видя, млади принце.

Принцът плъзна поглед по мръсната коса на Едион, няколкоседмичната му брада и купчината повръщано в ъгъла — преди час не успя да се добере до кофата.

— Ако ще ме оглеждаш така, най-добре първо ме изведи на вечеря — скалъпи Едион.

Сапфирените очи на принца отскочиха към неговите и той примигна, за да поразсее мъглата, настанила се пред очите му. Нещото, което го оглеждаше, имаше студено, хищническо и не съвсем човешко излъчване.

— Дориан — пророни тихо Едион.

Съществото, нахлузило кожата на принца, се усмихна леко. От капитана знаеше, че онези пръстени от Камъни на Уирда поробвали съзнанието — душата.

Веднъж видя и подобен нашийник до кралския престол. Питаше се дали е същият.

— Разкажи ми какво се случи в тронната зала, Дориан — изхриптя Едион с туптяща от болка глава.

Принцът примигна бавно.

— Нищо не се е случило.

— Защо си дошъл, Дориан? — Едион никога не се обръщаше към принца със собственото му име, но сега му се струваше важно да го използва, за да му напомни кой е. Макар че навярно само подклаждаше гнева му.

— Дойдох да видя опозорения генерал, преди да го екзекутират като животно.

Значи нямаше опасност да го убие още сега.

— Както екзекутираха и твоята Сорша?

Принцът не трепна дори, но Едион можеше да се закълне, че нещо в него се сгърчи, сякаш някой бе подръпнал невидима каишка — сякаш във вътрешността му все още имаше някого, който можеше да бъде изтеглен на повърхността.

— Не знам за какво говориш — отвърна нещото в принца. Ноздрите му обаче се разшириха от ярост.

— Сорша — прошепна Едион през болезнените си дробове. — Сорша, възлюбената ти, лечителката. Стоях до теб, когато я обезглавиха. Чух крясъка ти, когато се спусна към безжизненото й тяло. — Нещото се скова леко и Едион продължи с атаката: — Къде я погребаха, Дориан? Какво направиха с тялото й, тялото на жената, която обичаше?

— Не знам за какво говориш — повтори то.

— Сорша — пророни задъхано Едион. — Казваше се Сорша и те обичаше, а те я убиха. Мъжът, който сложи този нашийник около врата ти, я уби.

Нещото се умълча. После килна глава настрани. И му отправи усмивка, ужасяваща с красотата си.

— С удоволствие ще гледам екзекуцията ви, генерале.

Едион се засмя през кашлица. Принцът — онова, в което се беше превърнал, — се обърна плавно и излезе от килията. Едион щеше да го изпрати с пренебрежителен, злоблив смях, но в този момент чу как принцът каза на някого в коридора:

— Генералът е болен. Незабавно да му се окаже помощ.

Не.

Явно беше подушил инфекцията му.

След малко в килията му влезе лечителката — възрастна жена на име Амити — и стражите държаха безсилното му тяло, докато тя обработваше раните му. Изсипа някаква билкова отвара в гърлото му и той се задави, проми и превърза раната му, а стражите скъсиха веригата на оковите му, за да не достига с ръце шевовете.

Колкото и да хапеше, колкото и да стискаше устата си, го наливаха с гнусните билкови отвари на всеки час.

И така го спасиха, а Едион проклинаше Смъртта, задето го беше предала, докато се молеше на Мала, носителката на светлина, да държи Елин настрана от тържеството, от принца, от краля и нашийниците му от Камъни на Уирда.

* * *

Нещото в него напусна тъмницата и се отправи към стъкления замък, управлявайки тялото му като кораб. После го принуди да застане мирно пред мъжа, когото често виждаше в онези моменти, пронизващи мрака.

Мъжът седеше на стъклен трон. Усмихна се леко и заповяда:

— Поклони се.

Нещото в него дръпна силно връзката им и сякаш светкавици прободоха мускулите му, принуждавайки ги да се подчинят. Точно така се беше озовал в тъмницата, където златокосият воин произнесе името й — и то толкова пъти, че го накара да крещи без глас. Продължаваше да крещи и сега, когато мускулите му го предаваха за пореден път, караха го да коленичи, а сухожилията във врата му свеждаха главата му в поклон.

— Още се съпротивляваш? — попита мъжът и надникна към тъмната халка на пръста си, сякаш в нея можеше да открие отговора. — Усещам и двама ви вътре.

Интересно.

Да, онова нещо в мрака заякваше, вече можеше да протяга ръка през невидимата преграда помежду им и да го ръководи като марионетка, да говори през неговата уста. Но не изцяло, не за дълго. Той попълваше дупките, доколкото можеше, но нещото постоянно си пробиваше път.

Демон. Принц демон.

Пред очите му отново и отново се разиграваше онзи момент, в който жената на живота му бе загубила главата си. Името й върху сухия език на генерала го накара да заблъска с всички сили по другата стена в съзнанието си, бариерата, затворила го в тъмнината. Но тази тъмнина беше като зазидана гробница.

Мъжът на трона нареди:

— Докладвай.

Заповедта отекна в тялото му и той изплю дори най-малката подробност около срещата си с генерала. И нещото — демонът — извлече особено удоволствие от ужаса му.

— Хитър е този Едион. Иска да ми се изплъзне мълчешком — коментира мъжът. — Щом е толкова отчаян да ни лиши от предвиденото зрелище, вероятно очаква братовчедка му да се яви на тържеството.

Той мълчеше, не му беше наредено да говори. Мъжът го огледа внимателно с видима наслада в черните си очи.

— Трябваше да го направя още преди години. Не знам защо пропилях толкова време в очакване да видя някаква сила у теб. Колко наивно от моя страна.

Той опита да проговори, да помръдне, да направи поне нещо със смъртното си тяло. Но демонът беше стиснал като в юмрук съзнанието му и мускулите по лицето му оформиха усмивка.

— За мен е удоволствие да ви служа, Ваше Величество.