Сара Дж. Маас
Кралица на сенките (41)

40

Елида прекара два дни в доброволен труд в кухнята, за да разбере къде и кога се хранеха перачките и кой носеше храната им. Главният готвач вече й имаше достатъчно доверие, за да не се усъмни, когато изяви желание да качи хляба до трапезарията.

Никой не забеляза как поръси отрова върху няколко от питките. Водачката на Крилото я беше уверила, че такава доза не може да убие човешко същество — просто перачката щеше да се чувства зле няколко дни. Може би постъпваше егоистично, поставяйки собственото си оцеляване на първо място, но дори не се поколеба, докато примесваше светлия прашец с брашното върху някои от питките.

Избра една за перачката, която наблюдаваше от дни, но останалите щеше да раздаде на произволни работнички.

Сигурно щеше да гори цяла вечност в кралството на Хелас.

Но щеше да мисли за следсмъртните си мъки чак когато се измъкнеше оттук и избягаше много, много надалеч отвъд Южния континент.

Елида влезе в шумната трапезария — мълчаливо сакато момиче с поредния поднос храна. Тръгна покрай дългата маса, стараейки се да пази крака си, докато се навеждаше отново и отново да оставя питките върху чиниите на слугите.

Перачката дори не й благодари за своята.

* * *

На следващия ден Крепостта ехтеше от новината, че една трета от перачките били болни. Всички вярваха, че е от пилето, което бяха яли за вечеря. Или от овнешкото месо. Или от супата, тъй като само няколко от тях я бяха опитали. Готвачът се извини, а Елида едва се сдържа да не се извини на него, когато видя ужаса в очите му.

Главната перачка като че ли си отдъхна, щом Елида докуцука до нея и предложи помощта си. Каза й да си избере работно място и да се залавя. Идеално.

Директно зае мястото на болната жена, макар и измъчвана от угризения. Труди се цял ден в очакване да пристигнат окървавените дрехи.

* * *

Не бяха толкова окървавени, колкото предишния път, но за сметка на това бяха изцапани с нещо, което приличаше на повръщано. Елида едва укротяваше собствения си стомах, докато ги переше. И ги изстискваше. И ги сушеше. И ги гладеше. Цялата процедура й отне часове.

Когато сгъна и последните дрехи с разтреперани пръсти, вече се здрачаваше. Въпреки това отиде при главната перачка и я попита с глас на свенливо девойче:

— Да… да ги нося ли?

Жената се подсмихна презрително. Елида се запита дали не изпращаха другата перачка в подземието като наказание.

— Ей там има едно стълбище, което ще те отведе до подземните етажи. Кажи на стражите, че заместваш Мисти. Носи дрехите на втория етаж вляво и ги остави пред вратата. — Жената сведе поглед към веригите около глезените й. — После си плюй на петите, ако можеш.

* * *

Вътрешностите й сякаш се втечниха от страх, докато достигне до стражите. А те дори не я погледнаха, след като им предаде думите на главната перачка. И Елида тръгна надолу, надолу и все по-надолу по тъмното вито стълбище. Температурата като че ли спадаше с всяка нейна стъпка.

После чу стоновете.

Стонове на болка, на ужас, на отчаяние.

Тя притисна кошницата с дрехи към гърдите си. Отпред мъждукаше факла.

О, богове, какъв студ цареше тук!

Стъпалата се разширяваха към дъното на стълбището и започваха да се спускат право надолу, разкривайки широк проход, осветен от факли и обточен с безброй железни врати.

Стоновете идваха иззад тях.

Втората врата вляво. Някой сякаш я беше драл с хищни нокти от вътрешна страна.

По коридора се движеха стражи — стражи и какви ли не странници, които отваряха и затваряха множеството врати. Коленете на Елида се олюляваха от страх, но никой не я спря.

Тя остави кошницата с пране пред втората врата и почука тихо. Желязото беше толкова студено, че сякаш прогори кожата й.

— Чисти дрехи — обяви, доближавайки лице до метала. Пълна нелепост. Чисти дрехи на такова място, за такива хора.

Трима от стражите я загледаха. Тя се престори, че не ги вижда и че отстъпва бавно назад като уплашено зайче.

Както и че препъва в нещо осакатения си крак и пада на земята.

Но болката беше истинска. Подът студенееше като желязната врата.

Никой от стражите не се спусна да й помогне.

Тя изсъска през зъби и стисна глезена си, за да спечели поне малко време, а сърцето й препускаше ли, препускаше.

Тогава вратата се открехна.

* * *

Манон гледаше как Елида повръща. Отново и отново. Една от Черноклюните я беше намерила свита на кълбо в ъгъла на един коридор — с разтреперано тяло и локва урина под нея. Тъй като вещицата знаеше, че слугинята вече е поданица на Манон, я беше довлачила в кулата.

Астерин и Сорел стояха с каменни лица зад Водачката на Крилото, докато момичето повръщаше в кофата за пореден път — само жлъчка и слюнки. Накрая вдигна глава.

— Докладвай! — нареди Манон.

— Видях стаята — пророни дрезгаво Елида.

И трите се вцепениха.

— Нещо отвори вратата да вземе прането и успях да зърна вътрешността на стаята.

С тези нейни проницателни очи навярно бе видяла повече от допустимото.

— Да чуем! — заповяда Манон и се облегна на колоната на леглото си. Астерин и Сорел отидоха до вратата, за да следят за подслушвачи.

Елида остана на пода с протегнат настрани крак. Но очите й горяха от гняв, какъвто рядко разкриваше по лицето си.

— Нещото, което отвори вратата, беше красив мъж. Мъж със златиста коса и нашийник около врата си. Но не беше човек. Нямаше нищо човешко в очите му. — Явно някой от принцовете. — Бяха паднала нарочно, за да си дам повече време да го огледам. Като ме видя на земята, ми се усмихна… сякаш излъчваше странна тъмнина… — Тя се наведе над кофата, но не успя да повърне. След малко продължи: — Успях да надникна в стаята зад него.

Тя впери поглед в Манон, после го отмести към Астерин и Сорел.

— Казахте, че щели да им… присаждат нещо.

— Да — потвърди Манон.

— А знаете ли колко пъти?

— Какво? — прошепна Астерин.

— Знаете ли — повтори Елида с треперещ от ярост или страх глас — по колко пъти присаждат онези неща на всяка от тях, преди да я пуснат?

В главата на Манон се възцари пълна тишина.

— Продължавай.

Лицето на Елида беше смъртно бледо и луничките й изглеждаха като пръски изсъхнала кръв.

— Доколкото видях, всяка от тях е родила поне по едно бебе. И вече е на път да роди второ.

— Това е невъзможно — обади се Сорел.

— А малките вещици? — прошепна Астерин.

Този път Елида повърна наистина.

Като приключи, Манон се овладя достатъчно, за да стане по-настоятелна.

— Кажи ми за малките вещици?

— Те не са малки вещици. Нито пък бебета — изплю Елида и покри лицето си с ръце, сякаш се канеше да извади очите си. — Изчадия са. Демони. Кожата им е като черен диамант и… и имат удължени муцуни с остри зъби. Кучешки зъби.

Вече имат кучешки зъби. Но не като вашите. — Тя свали ръце от лицето си. — От черен камък са. Нямат нищо, наследено от вас.

Ако Сорел и Астерин бяха ужасени, то го прикриваха много добре.

— А Жълтоногите? — попита Манон.

— Приковали са ги към някакви маси. Олтари. Всичките ридаеха. Умоляваха мъжа да ги освободи. Но са… толкова са близо до раждането. Друго не видях, защото избягах. Тичах с пълни сили и… о, богове. О, богове! — Елида заплака отново.

Бавно, съвсем бавно Манон се обърна към Втората и Третата си.

Сорел беше пребледняла и очите й се стрелкаха трескаво.

Но Астерин посрещна погледа й — посрещна го с ярост, каквато Манон никога не бе усещала върху себе си.

— Ти им го позволи.

Железните нокти на Манон изскочиха.

— Такава заповед получих. Това се изисква от нас.

— Това е извращение! — викна Астерин.

Елида спря да плаче. И се отдръпна назад към камината.

В очите на Астерин се появиха сълзи — истински сълзи.

— Разнежила си се — озъби й се Манон. Гласът й прозвуча като този на баба й. — Може би вече нямаш сили за…

— Ти им го позволи! — изрева Астерин.

Сорел се изпречи пред лицето й.

— Укроти се!

Астерин избута Сорел толкова силно, че тя се блъсна в скрина. Преди да се е изправила на крака, Третата вече стоеше на сантиметри от Манон.

— Ти му даде онези вещици. Даде му вещици!

Манон стрелна ръка и стисна гърлото на Астерин, която сграбчи китката й, забивайки железните си нокти толкова свирепо в плътта й, че текна кръв.

За момент единственият звук в стаята беше трополенето на едрите сини капки по пода.

Астерин трябваше да плати с живота си, задето бе пуснала кръв на наследницата.

Проблесна острието на кинжал, Сорел чакаше заповед от Манон да го забие в гръбнака на Третата. И като че ли се олюляваше на краката си.

Манон впери поглед в опръсканите със златисто-черни очи на Астерин.

— Нямаш право да оспорваш решенията ми. Нямаш право да изказваш мнение.

Вече не си Трета. Веста ще заеме мястото ти. Ти…

Гърлен, насечен смях.

— Няма да направиш нищо по въпроса, нали? Няма да ги освободиш. Няма да се бориш за тях. За нас. Защото баба ще ти се ядоса. Още не е отговорила на писмата ти, нали, Манон? Колко й изпрати досега?

Железните нокти на Астерин се забиха още по-надълбоко в плътта й, раздирайки я. Манон пое болката.

— Утре на закуска ще получиш наказанието си — процеди през зъби тя и я отблъсна към вратата.

Окървавената ръка увисна до тялото й. Трябваше да я превърже възможно най-скоро. Усещаше кръвта — по дланта, по пръстите си — толкова позната…

— Ако опиташ да ги освободиш, ако направиш нещо глупаво, Астерин Черноклюна — продължи Манон, — следващото ти наказание ще е екзекуция.

Астерин се изсмя мрачно.

— Нямаше да пренебрегнеш заповедта, дори да измъчваха Черноклюни в подземието, нали? Абсолютна преданост, безусловно подчинение, жестокост. На това си се отдала.

— Напусни, докато още можеш да вървиш — рече тихо Сорел.

Астерин се обърна към Втората и по лицето й пробяга болка.

Манон примигна. Тези чувства…

Някогашната Трета се завъртя на пета и излезе от стаята, тръшвайки вратата след себе си.

* * *

Съзнанието на Елида се поизбистри и тя предложи да почисти и превърже ръката на Манон.

Беше видяла твърде много за един ден — в тази стая, в подземието…

Ти им го позволи. Не можеше да обвинява Астерин за изблика й, макар че за пръв път виждаше вещица да обезумее така. Винаги реагираха с хладна усмивка, безразличие или огнена свирепост. Манон не беше проронила и дума, откакто нареди на Сорел да напусне покоите й, да следи Астерин и да й попречи, ако реши да направи някоя глупост.

Сякаш спасяването на Жълтоногите можеше да е глупава постъпка. Сякаш подобна проява на милост можеше да се нарече безразсъдна. Манон продължаваше да се взира в нищото, когато Елида приключи с мехлема и се пресегна към превръзките. Раните й бяха дълбоки, но не изискваха чак шевове.

— Заслужава ли рухналото ви кралство такива жертви? — осмели се да попита Елида.

Очите с цвят на обгоряло злато се извърнаха към притъмнелия прозорец.

— Не очаквам от човешко същество да разбере какво е да си безсмъртен, лишен от родината си. Да живееш във вечно изгнание. — Студени, далечни думи.

— Моето кралство беше покорено от краля на Адарлан, който екзекутира безмилостно всичките ми близки. Чичо ми открадна от мен земите и титлата на баща ми и в момента имам най-голям шанс да оцелея, ако отплавам към другия край на света. Разбирам какво е да се надяваш неуморно.

— Това не е надежда, а оцеляване.

Елида превърза внимателно китката на вещицата.

— Именно надеждата, че един ден ще се завърнеш в родината си, те води напред, кара те да се подчиняваш на чужди заповеди.

— Ами твоето бъдеще? Колкото и да говориш за надежда, като че ли си решена да избягаш. Защо не се върнеш в кралството си, за да се бориш за него?

Навярно ужасите, които бе видяла днес, й дадоха смелост да отвърне:

— Родителите ми загинаха преди десет години. Баща ми посякоха на площада пред хиляди зрители. Но майка ми… тя умря, защитавайки Елин Галантиус, наследницата на терасенския престол. Спечели й време да избяга. Враговете ни проследиха Елин до замръзналата река, където смятаха, че е паднала и се е удавила. Но Елин владееше огнената магия. Затова може и да е оцеляла. Тя… никога не ме е харесвала, нито пък си играеше с мен като дете, защото бях много срамежлива, но… Не им повярвах, когато казаха, че е мъртва. Всеки ден оттогава си повтарям, че се е измъкнала и само чака подходящия момент да им отмъсти. Расте, заяква и един ден ще се върне да спаси Терасен. А ти си ми враг, защото, ако се върне, ще се сражава срещу теб… Цели десет години търпях Върнън заради нея. Заради надеждата, че се е спасила и саможертвата на майка ми не е била напразна. Вярвах, че един ден Елин ще дойде да ме избави, ще си спомни за мен и ще ме измъкне от онази проклета кула. — И просто ей така най-голямата й тайна излезе наяве, тайната, която не бе дръзнала да сподели с никого, дори с бавачката си. — Макар че… макар че така и не дойде за мен… и въпреки че сега съм тук, не мога да загърбя надеждата. И мисля, че именно заради нея и ти се подчиняваш на заповедите им. Защото всеки ден от окаяния си, жесток живот се надяваш някога да се завърнеш у дома.

Елида довърши превръзката и отстъпи назад. Манон я гледаше с нетрепващи очи.

— Ако тази Елин Галантиус наистина е жива, би ли опитала да стигнеш до нея?

Да се биеш за нея?

— Бих се борила с нокти и зъби, за да стигна до нея. Но има граници, които не бих прекосила. Защото не бих могла да я погледна в лицето… ако не мога сама да се погледна в огледалото.

Манон не отвърна. Елида тръгна към банята да измие ръцете си.

Водачката на Крилото се обади зад нея:

— Според теб чудовищата раждат ли се такива, или ги превръщат в чудовища?

От видяното днес можеше да заключи, че някои същества в действителност се раждаха зли. Но онова, което Манон я питаше…

— Не аз трябва да ти дам отговор на този въпрос — отвърна Елида.